Владимир Димитров – Майстора 1882 – 1960 част 1-ва

„Ако искате да ме разберете, елате с мен в една ранна пролетна утрин … Чуйте как жуженето на пчелите се надпява с игривите припеви на копачките! Вижте как ябълковите дървета сияят с розовите си усмивки. Как цялата земя ликува. Не ви ли харесва?“

Владимир Димитров - Майстора

Владимир Димитров – Майстора

Владимир Димитров- Майстора

Еднообразен, спокоен и тих е животът на Майстора в село Шишковци. На пръв поглед. Той става сутрин рано, наплисква лицето си със студена кладенчова вода и тича в полето, за да улови изгрева на слънцето. Тогава цветовете, тревите, листата се събуждат и разтварят. Това е един миг, който всеки ден се повтаря и всеки път е различен, с нови багри и звуци, с нови нюанси в изживяванията — великата неповторимост на природата. И на човека. Всеки път творецът е способен да види по нов начин познатата картина, лице, пейзаж,..
Майстора притежава онзи „микроскопичен поглед“, за който говори Паустовски. Той умее да открива всяко ябълково дърво поотделно, всяко цветче на това дърво И ги вижда как те непрекъснато се променят в безпокоен ритъм. Той знае как при докосването на първите слънчеви лъчи полските билки почват да ухаят, нови багри се явяват по черешовия цвят, маковете на „Спасова могила“ се покриват със свежа кръв, ромонът на Струма става по-звънък. „Да взема лалетата, те са толкова сочни — сутрин, когато слънцето ги погали, грейват като запалени фенери“ — ще възкликне художникът.
Той не обича полето, когато е пусто. Но ето че се чуват вече човешки гласове, скърцане на коли, моминска песен, далечен училищен звън. „Природата без човека е пуста, човекът краси природата“ — твърди Владимир Димитров — Майстора. И художникът е тук сред ябълковите градини, пред опънатото платно, като бдящ часови, готов да улови мига при изгрева, когато слънчевите лъчи ще заиграят по снега на далечния Руен, а синята сянка под Коньовската планина ще стане по-тъмна, ще се сгъсти към реката, за да почне да се вдига „като тънка пара и мъгла“ над пъстрото разнообразие на равнината.
До късно ще остане художникът „на своето работно място“, замислен, углъбен или весело тананикащ познатата мелодия на стара народна песен.
Като млад мъж с черна развяваща се от вятъра брада идва Майстора в село Шишковци, за да го напусне побелял, с остри бръчки по високото чело, но с все така стройна „патриаршеска“ осанка. Повече от 25 години остава той тук, сред хората, живее техния живот, радва се с радостите, скърби със скърбите им. И рисува …

Владимир Димитров - майстора  "Семейство"

Владимир Димитров – майстора „Семейство“

Не можем да си представим Кюстендилското поле през ония години, в живописното кътче край завоя на Струма, където пейзажът е най-гостоприемно просторен, без присъствието на Майстора. Той е крачил „като щъркел“ из ливадите, по меките пътеки, които се провират между бухналата зеленина или грижливо разбутват прихлупените селски къщици. Неговото платно се е белеело край железопътната линия за село Ръждавица, а дългата му брада е улавяла всеки полъх на вятъра. Той е бил сякаш част от пейзажа. И все пак – извън него. Един силует, който се откроява, а не се слива с белите ризи на селяните или пък с мургавокафявите стволове на сливовите дървета. „Някои смятат, че идеализирам действителността – пише Майстора. Решително отхвърлям тази мисъл. Наистина, отивам към природата винаги като поклонник към светите места. Но виновен ли съм, кажете, че тя е толкова прекрасна!“
Онова древно единство между природата и човека, което все повече ни се изплъзва, художникът цял живот се е стремял да го постигне. Да го възвърне в живописта. И в цялостната ни духовна атмосфера …

„В изкуството как се стига до общочовешкото? Посредством националното. Близо три-десетилетия живях на село сред хората и природата. Ако не ги познавах добре, как щях да изразя общочовешкото?“

Владимир Димитров – Майстора
Защо Майстора избира тъкмо село Шишковци за своя творческа родина? Задавали са му този въпрос: Крум Руменин (вестник „Звезда“, бр. 5, 31. I. 1972 г.) „… Защо, Майсторе, ти се засели тук, в Шишковци? Нали животът в града е по-лесен? — Защото тук сред народа ще изпълня най-добре това, на което съм се посветил ..Антон Карамфилов (вестник „Звезда“, бр. 195, 7. IX. 1972 г.) „.. .Запитах Борис Шопов (стар жител на село Шишковци) дали помни Майстора? — Помня го, как да не го помня… Много пъти го питах защо е избрал да живее именно в село Шишковци. А той отговаряше, че хората са много работливи и затова му прави удоволствие да отива при тях и да ги рисува …“
Народният художник Асен Василиев — един от най- добрите познавачи на живота и творчеството на Майстора (в разговор с мен на 10. X. 1972 г.) изтъква като една от причините за отиването на Майстора тъкмо в село Шишковци приятелските му връзки, създадени през войните като художник на 13 пехотен полк с някои жители на селото. Те са го канили непрекъснато да живее при тях.
Във всички тези отговори има известна истина. Но не цялата. Причините за важното решение на твореца са много по-дълбоки. Ето някои от тях: Кюстендилското поле около Шишковци е не само живописно, но и разнообразно. Оттук се виждат както Осогово и Лисец, така и в далечината на югоизток белите грамади на Рила. В подножието на Коньовската планина се простират една след друга градини, сливови, ябълкови, черешови, весели лозя, пъстрите квадрати на нивите. И по-нататък: буйни ливади, рекички, устремени към „бързоструйна Струма“ със своята бодра свежест. Тук най-добре се чувствува красотата и разнообразието на българската природа.

Владимир Димитров - Майстора  със студенти

Владимир Димитров – майстора със студенти

И още нещо: плодородието на българската земя. В този благословен кът, наводнен пролет и есен с аромати, природата с буйна веселост раздава своите дарове. Между цветовете и плодовете — пролетта и есента, е притиснато лятото – времето на благородното зреене, на мъчителната подготовка за плода. Тук в неизменния ритъм на сезоните се чувствуват тръпките на творчеството. Майстора е дирил и долавял вътрешните пътища, по които жизнеността се превръща в красота …
И още нещо: кюстендилското слънце. Всеки голям художник дири „своето“ слънце. Онази светлина, която ще се прелее в творбите му, за да заструи от тях към хората. Не случайно Доминико Теодокопули — наречен още Ел Греко, прекосява цялото Средиземноморско крайбрежие, за да намери слънцето на Толедо. Не случайно „лудият фламандец“ Ван Гог бе прекосил цяла Франция, за да открие разтопеното злато в лъчите на слънцето от Арл. Майстора още през годините на своето детство бе намерил кроткото, свежо, светло кюстендилско слънце. Неговата приветливо ясна светлина бе нужна, за да изгрее в творбите му. И тя изгря …
И още нещо: Кюстендил е стар, престар град. Трябва да се премине през Велбъжд и Пауталия, за да се дойде към древността, към римляните и гърците, и по-далече някъде, към зората на нашата култура. Гдето и да копнеш тук, извира старина. Тук дремят легендите. Говори се, че Шишковци е взело името на трагичния цар Михаил Шишман през трагичната Велбъждка битка. Нали маковете на „Спасова могила“ са изникнали от кръвта на погиналите български юнаци. Нали нейде към близките хълмове е паднала багреницата на царя и се е родило днешното село Багренци. А конят му е бил убит при днешното село Коньово. Тук, по тези места се чувствува дъхът на древността, мощта на народните ни корени, впити в българската твърд. А Майстора цял живот е дирил тъкмо това — същината в народностния ни характер. „Тук за пръв път почувствувах властта на миналото – пише приятелят на Майстора поетът Емануил Попдимитров. — И в моя ум се разшири регистърът на историческото вживяване: пред римските бани, Пирга, Хисарлъка, Капишните и погребални камъни … Тук за пръв път се разрасна у мене до нови предели чувството за любов към родината …
По тези древни места има много стари черкви и манастири, изографисани и изписани от народни майстори, известни и неизвестни. Нали от времето на боянския живописец, най-големия български художник, навред из българските земи през вековете зографската четка с благородното творческо вълнение като щафета се е предавала от художник на художник, за да достигне до ръката на Майстора. Тук е старинната кюстендилска черква „Св. Богородица“ — наполовина зарита в земята. Тук е Земенският манастир със своите фрески, тук са малките църквици на Ръждавица, Таваличево и др. със своите потъмнели от тамянен дим икони, но напоени с човешката, българската мъка и надежда. Тук наблизо е и Рилският манастир в недрата на гордата планина, жилището на отшелника от света Иван Рилски, където Захарий Зограф изографисваше своите народни „светии“ и написа със собствената си ръка: „Рукою Захарий Христовича — живописеца самоковлянина българина…“ От тези стари майстори новият майстор ще се учи да изографисва чистотата на своите българи, моралната им сила. „Голямото изкуство на иконата — какви огнени краски и обаяние излъчва тази условна красота!“ — пише художникът.
Владимир Димитров - майстора портрет на Иван Мърквичка

Владимир Димитров – майстора портрет на Иван Мърквичка

И най-после и най-важното: тук, по тези краища живеят българи — юначни, с изострено нанионално съзнание, както винаги бива в крайграничните области. Селяните тук са упорити, здрави, със сурова жизненост, бистър ум и дружелюбие. Те са много трудолюбиви. Плодородието не идва като дар от небето. То е резултат и на дълъг упорит труд. Хората тук са труженици — а художникът винаги е уважавал и обичал трудолюбието. Навсякъде и винаги, когато поиска да похвали някои от своите модели или познати, той казва: „Работлива мома или работлив човек“. (Той казва „работлив“, а не „трудолюбив“.) Майстора избира за свои хазаи „най-работливите хора в селото“, за свои модели „най-работливите моми и невести“. А и самият художник се стреми да бъде работен човек. „Работливите селяци -както пее поетът, ще станат любимите герои на работливия творец. Тях той ще рисува и ще възпява. Майстора е художник на човека труженик, на селянина сред цветовете и плодовете. Зимата не я обича и не я рисува. Защото това е време на еднотонието, на почивката, на мълчанието. Докато Лилиев възпява белия цвят, в творчеството на Майстора липсва тъкмо белият цвят…
Хората тук са красиви, с разнообразна, своя хубост, като природата, която ги заобикаля. В своите безбройни бележници Майстора очертава различните типове селяни, що среща по своя път. Той знае, че портретът е отражение на душата, и затова отбелязва: „Герасим от село Катугерци — типичен славянин; Петър от село Лозно — атински тип, и пр.“. Художникът непрекъснато обикаля селата и дири модели. Той се стреми да ги улови, за да сътвори „от мига вечност“ — както казва неговият приятел Николай Лилиев. „Върху лицето е отразена красотата на човека. Моята четка търси баграта, която я изразява“ — ще допълни Майстора. Именно красотата на човека търси големият художник. А тази красота се крие в човешкия характер, в душевността, която винаги е изписана на човешкото лице. „Лесно е да изпишеш портрет. Но душата му да изпишеш е трудно!“ — ще каже художникът.

Из книга „Българите“ очаквайте продължението на разказа за живота на Владимир Димитров – Майстора.

*

*

Top