Паметникът на хан Аспарух в Стрелча

Хан Аспарух е третият син на хан Кубрат.

Годи­ната на раждането му е неизвестна. Според някои изследова­тели името му има тюркски произход и трябва да се тълкува като „другар вълк“ или „сокол“. По-убедителни са теориите, според които името е по произход аланско и е звучало буквално Аспар-хрук. Предлагат се и различни варианти на тъл­куване, като се изхожда от убеждението, че става дума за сложно, двусъставно име. Първата му част – „аспа“, означава кон. Това кара някои да превеждат името като Конникът. Други отчитат значението и на втората съставка („рух“, „рук“) и го тълкуват като „бял кон“ или „Белия конник“. Според славян­ската транскрипция името на първия български владетел се изговаряло като Исперих, а от XI век е засвидетелствувана формата Испор. В друг вариант е записано това име в т.нар. Именник на българските ханове – освен формата Исперих там се среща и Есперих (Есперерих). Различните транскрипции тряб­ва да се обяснят с обстоятелството, че в езика на прабългари­те началният вокал на името се изговарял като нещо средно между „а“, „и“, „е“. В зависимост от това в едни случаи името е записано като Аспарух, в други – Исперих, а в трети – Ес­перих. Най-близо до първообраза е формата Аспарух, която е наложена в историографията ни. Името на Аспарух се споменава за първи път по повод на събитията около смъртта на хан Кубрат (около 660 г.) и разпадането на „Стара Велика България“. Византийските истори­ци са записали напътсгвените думи, които старият хан отпра­вил към синовете си: „по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят навсякъде и да не робуват на друг народ“. Само след три години съветът бил забравен и синовете на Кубрат поели в различни посоки.

Начело на племето оногундури (от което произхождал и владетелският род) Аспарух потеглил на запад. Отстъпвайки под ударите на хазарите, той преминал реките Днепър и Днестър и се установил в т. нар. Онглос – Обширна местност: ьидсйки отпред блатиста, а от другите страни обградена като ш пгц от реките, тя давала голяма сигурност срещу неприяте- щ Тайнственият Онглос, в който се поселил Аспарух с под­тик* гния му народ, трябва да се търси оттатък Дунав, в днеш­на Бесарабия, от север го обграждали реките Серет и Прут. Установяването на прабългарите по тези места е станало в началото на 60-те години на VII век – по всяка вероятност сьс съгласието на византийските власти.
Доскоро се приемаше, че Аспарух имал под знамената си 10 000 въоръжени мъже. Тази цифра се изчисляваше прибли- штслно – за основа се вземаше сведението на византийския чронист Теофан „за отслабения от раздялата народ“ и извес­тието, че племето на аварите, което било родствено на прабългарите, наброявало 30 000 бойци. И тъй като народът на ирабългарите се разделил на три, излизаше, че всеки от Кубратовите синове предвождал 10 000 мъже, годни да носят оръжие. Напоследък тази цифра се посреща със съмнение – нсс повече се налага мнението (то се подкрепя от археологи­чески данни), че Аспарух дошъл на Балканите начело на мно­гоброен народ, числеността на който била неколкостотин хи- ннди човека.

Десетина години отношенията с Византия били мирни – изворите не са отбелязали стълкновения между ромеи и прабългари. Положението се променило чувствително, когато Константинопол бил обсаден от арабите – 674-678 г. Войната с арабите се водела с голямо ожесточение и Византия не разпо­лагала с възможности да защищава северните си граници. От тона се възползувал Аспарух – той подложил на непрекъснати нападения „близките до Дунава земи“, т.е. областта на днешна Добруджа и близките черноморски пристанища. Едва след раз- цюмянането на арабската флота (с помощта на т.нар. гръцки огън) и деблокирането на Константинопол император Констан­тин IV се заел да възстанови положението по североизточната граница. На тези земи империята отдавала голямо значение – те представлявали плацдарм за бъдещото й проникване в Ми­ши и покоряването на живеещите там славянски племена.

През пролетта на 680 г. Константин IV събрал голяма армия и заповядал „всички византийски отряди да преминат в Тракия“. Ударът по суша бил съчетан с действията на визан­тийския флот, който пренесъл императорската конница при Оигъла. Обстоятелството, че лично императорът възглавил кампанията, свидетелствува за опасността, която представлявали прабългарите, и за важността на северния боен театър.

Последвалите събития са описани набързо и крайно пред­намерено от византийските историци. Доста тъмният им разказ цели да прикрие истината около катастрофата на императорс­ката армия. Те твърдят, че „гъстите и многобройни редици“ на византийската армия вселили смут сред прабългарите и те из­бягали в укрепленията си. Цели три дни Константин IV прека­рал в бездействие, а на четвъртия ден отплавал за Месемврия. Когато коментират последиците от злополучното му решение, византийските историци твърдят, че сред конницата се разпрос­транили тревожни слухове за бягството на императора, които довели до паника в ромейските редици, и „конницата се отдала на бягство, без никой да я преследва“. Трудно е да повярваме, че един само слух е довел до бягството на византийската армия – истинската причина ще е поражението, което им е нанесъл Аспарух. Преди отпътуването си Константин IV приканил стра­тезите да дадат решително сражение на прабългарите. Резулта­тът от сражението е известен – византийската армия ударила на бяг и претърпяла пълно поражение. Прабългарите преслед­вали отстъпващия противник и „повечето погубили с меч, а мнозина наранили“. После преминали Дунав, установили се в територията на днешна Добруджа и влезли в договорни отно­шения с живеещите в Мизия славянски племена. На базата на съюза между двата народа била изградена и българската дър­жава – всяка племенна група запазила своята самостоятелност и самоуправление – лятото на 680 г.

Изворите не са записали името на Аспарух в описаните по-горе събития, но няма съмнение, че както знаменитата по­беда при Онгъла, така и образуването на държавата трябва да свържем с неговата личност. Впрочем това е подчертано из- рично в т.нар. Именник на българските ханове – там е отбе­лязано, че Аспарух предвождал своя народ при „идването му отсам Дунава“, а начело на новото „княжение“ застанал пра­българският вожд.

Хан Аспарух използувал времето до края на 680 г. за организирането на държавния апарат – изградени били управленските институции и се пристъпило към укрепяването на границата: с тази цел славянските племена били преселени на юг и запад.
През пролетта на 681 г. прабългарите, вече в съюз със славяните, подновили нападенията си срещу византийските гра­дове и крепости и пренесли театъра на бойните действия в Тракия. В невъзможност да им се противопостави, император Константин IV „сключил мир с тях, като се съгласил да им паща годишен данък, за срам на ромеите“. Чудно било – коментира събитието византийският хронист Теофан – този (т.е. императорът), „който направил свои данъкоплатци всички, на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ“.

Паметник на Аспарух в Добрич

Мирният договор бил сключен през лятото на 681 г., най-късно през месец август. С този акт Византия санкционирала едно незапомнено поражение и за пръв път признала възникването на една нова държава в „богохранимите“ си граници.
Към това време се отнася и сведението на един арменски извор,че „Аспарух прогонил аварите на запад“. Известно е, че през VII век Аварският хаганат държал в подчинение земите, но средния и долния Дунав. Успешната война на хан Аспарух и изтласкването на аварите на запад се тълкува като указание, че границата между българи и авари била установена на река Тимок.

До смъртта на император Константин IV (685) Аспарух спазвал мирния договор с Византия. Мирните отношения продължили до 689 г., когато император Юстиниан II преминал с отрядите си в Тракия „с намерението да оплени българите и „Славиниите“. Целта на похода била да се подчинят независимите славянски племена около Солун. Когато победоносната византийска армия се завръщала в Цариград, Аспарух причакал ромеите в „теснините на клисурата“ (някъде в източната част на Беломорието) и им нанесъл тежко поражение: „голяма част от тях били избити и много били ранени“.

Последното събитие, свързано с името на Аспарух, е походът му срещу хазарите – един български летопис от XI век съобщава, че в тази война „цар Испор бил погубен от измаилтяните на Дунава“. Смъртта на първия български владетел се отнася към 700 г.
В посочения по-горе летопис се твърди, че в детството си хан Аспарух „бил детище, носено в кошница три години“. Езикът на първоизвора е твърде неясен, но няма съмнение, че разкатът е подхранен от съществуващите предания за съдбата на първия български хан. Легендата за подхвърленото дете (което плува в кошница по реката и е спасено в резултат на щастливи обстоятелства) е стара, колкото света. Записана е още в Библията (случая с Мойсей), разказва се и по повод на Ромул и Рем, основателите на Рим. Легендата за съдбата на Аспарух не представлява някакво изключение, още при ражда­нето си той бил „детище“ (т.е. юнак), чиито подвизи били предопределени сякаш от самата съдба. Героите на подобни легенди са почти винаги създатели на едно велико начало. За българите то било образуването на държавата им: по „божие внушение“ пророк Исай им посочил пътя към новата родина, а „божият избраник“ Аспарух започнал живота си със знамения, които трябвало да станат паметни. Легендата е свидетел­ство както за възхищението на българите към личността на Аспарух, така и за преклонението пред великото му дело. В същия летопис името на хан Аспарух се свързва и с други знаменателни събития: „този цар създаде велики градове – на Дунава Дръстър град, той създаде и велик презид от Дунава до морето, той създаде и Плюска град“. През средновековието било обичайно делата на един владетел да се измерват най- вече със спомена на построените градове, т.е. със съзидател­ното начало. Не случайно летописецът свързва името на хан Аспарух с построяването на Плюска град – първата българска столица Плиска. Както свидетелствува името й (плоско, равно място), селището възникнало още при славяните, но създава­нето на укрепения лагер при Плиска и обявяването му за сто­лица на българската държава било дело на Аспарух.

Пак с името на първия български владетел се свързва построяването на „великия град Дръстър“. В случая не става дума за възникването на някакво ново селище, тъй като античният Дорусторум съществувал далеч преди идването на прабългари и славяни. Но няма съмнение, че градът бил включен в укрепителната система на държавата и по разпореждане на хан Аспарух се пристъпило към подновяването на част от крепостните му съоръжения.
Друго забележително дело било построяването на „вели­кия презид“ (т.е. ров) от Дунав до морето. Става дума за прочутия землен вал, който пресича цяла Северна Добруджа от град Черна вода на Дунав до Кюстенджа на Черно море. Това внушително съоръжение било издигнато през годините на управлението на хан Аспарух – на места запазената част на вала е широка в основата си 15 м, а на височина достига до 3,5 м. Валът е с фронт на север и трябвало да възпира при­иждащите хазарски племена.

Вероятно по личното разпореждане на хан Аспарух била написана и първата част от Именника на българските ханове – тя представлява генеалогичен списък на прабългарските владетели до установяването им „отсам Дунава“. От документа личи колко далеч назад се простирала историческата памет на прабългарите – списъкът на владетелите започва с името на Авитохол (Атила?) и утвърждава правата на рода Дуло (от който произхожда и Аспарух) да владее ханския престол. Спо- ред съставителя на Именника идването на Аспарух в Мизия е сьдбоопределящо събитие в живота на прабългарите. Най-паметна според него е годината на образуването на българската държава: от нея се измерват изминатите столетия държавен живот (515 години) и пак от нея започва новото летоброене ма прабългарите. Вече след смъртта на Аспарух в Именника е отбелязано, че първият български владетел управлявал своя народ 61 години. Това не съвпада с проверените исторически факти и вероятно трябва да се разбира като указание за възрастта на първостроителя на българската държава.

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове, Т. I. Ч. I, С., 1970, 176-222; Симеонов, Б. Произход и значение на личното име на Аспарух. – Векове, 1977, № 3, 41-45; Петров, П. Образуване на българската държава, С., 1981; История на България, Т. 2, С., 1981, 74-110; Венедиков, И. Медното гумно на прабългарите. С., 1983, 30-62.