хан Крум (802-814)

Крум по време на военен поход

Крум по време на военен поход

Според едно неясно свидетелство от XI в. хан Крум произхождал от онези прабългари, които след разпадането на Велика България потеглили на запад и се установили в днешната унгарска пуста: там известно време те „робували на хана на аварите“.

По-късно се прехвърлили на юг от река Дунав, а в началото на IX в. една тяхна далечна издънка сполучила да овладее престола в Плиска. Тълкувано в най-широка светлина, известието навежда на предположението, че хан Крум принадлежи към Куберовите прабългари, които в края на VII в. от Панония (днешна Унгария) се установяват завинаги в днешна Македония. А фактът, че един техен потомък налага властта си в Плиска, може да означава само едно: Крум трябва да се брои за пряк потомък на Кубер, брата на хан Аспарух, т.е. в жилите на хан Крум течала кръвта на прочутия и славен род Дуло. Със стъпването му на трона се продължават традициите на отминалите столетия. Не случайно първите походи на хан Крум са по посока на Македония. С тях той цели не толкова териториални придобивки, а по-скоро приобщаването на онзи прабългарски масив и Македония, който винаги тежнеел към съплеменниците си на север от Стара планина. Така че хан Крум не е основоположник на нова династия, както се смяташе досега. С неговото име знаменитият род Дуло отново излиза на историческата сцена и възстановява властта си над българското племе.

След като се изкачил на българския престол, Крум насо­чил вниманието си в северозападна посока, където могъщата някога аварска държава загивала под ударите на Франкската империя. Той се възползувал от обстоятелствата и „унищожил съвършено аварите“, т.е. завладял източните части на Аварския хаганат и ги включил в границите на българската държана.

След това Крум обърнал поглед към Византия – още през 807 г. действувал в една посока, станала традиционна, когато се чертаят пътищата за разпространението на българското вли­яние на Балканите. Войските му се появили в поречието на Струма, откъдето се завърнали с голяма плячка.

Две години по-късно Крум стоял с войските си пред Сер­дика – този град държал ключовите пътища към Македония. При преговорите за предаването на града хан Крум не скъпял обещания, но когато вратите му били отворени, той избил целия гарнизон от 6000 войници и част от жителите му. След това заповядал да сринат крепостните стени и се завърнал победоносно в Плиска – пролетта на 809 г.

Византийският император Никифор II Геник (802-811) предприел редица мерки срещу настъплението на българите. Два похода срещу България били провалени, с полууспех приключила и акцията за преселването на гръцки колонисти от Мала Азия в Тракия.

В началото на 811 г. Никифор I започнал подготовката на голям поход срещу България, „като мислел съвършено да я унищожи“. Под знамената били призовани всички патриции, началници, сановници и цялата „златна младеж“, от която бил сформиран специален отряд под командуването на императорския син Ставракий. За похода били вдигнати всички отряди (от Балканите и Мала Азия). Към тях се присъединили тълпи бедняци: въоръжени с прашки и тояги, те мечтаели да награбят богата плячка в българските земи. На 11 юли византийската армия се установила край пограничната крепост Маркели – тук пристигнали пратеници на хан Крум с предложение за мир. „Възпиран от собственото си лекомислие и от внушенията на съветниците си“, Никифор I отхвърлил предложението. Впрочем още при Маркели станали събития, които предвещавали злополучен край на цялата кампания: любимият прислужник на Никифор I избягал при Крум, като отмъкнал целия императорски гардероб.

Крум пирува след победата над император Никифор

Крум пирува след победата над император Никифор

Няколко дни византийската армия маневрирала и търсела удобно място за преминаването на Балкана. Българите завардили проходите, но „след много заобикаляния през непроходими места“ ромеите измамили бдителността на стражевите отряди и излезли в равнината. Веднага били посрещнати от 12 000 „отбрани българи“, но те не успели да спрат устрема на неприятеля и почти всички загинали.

Пътят на ромейската войска към Плиска бил постлан с трупове; хора и животни ставали жертва на меча. Императорът заповядал да се избиват дори и кърмачетата, а „диващината му стигнала дотам, че заповядал да докарват малките деца, да ги поставят на земята и да ги прегазват с кремъчни дикани за вършеене“.

Пред стените на Плиска хан Крум направил отчаян опит да спре нашествениците с армия от 50 000 човека, т.е. българският владетел вдигнал на крак опълчението, но тази лошо обучена войска не издържала вражеския удар и отстъпила.

Победителят Никифор I влязъл в Плиска на 20 юли. Пър­вата му грижа била да сложи под ключ съкровищницата на Крум – да припомним, че преди да стане император, Никифор бил финансов министър. Тържествуващият василевс се разхождал по чардаците на Крумовия дворец и уверявал приближените си, че „ще построи тук град на своето име, за да стане именит пред бъдните поколения“. После богато надарил войската си с пари и дрехи. В Плиска императорът посрещнал и пратениците на Крум, който още веднъж му предложил мир, като заявил: „Ето, ти дойде и победи. И тъй вземи каквото ти е угодно и си иди с мир.“ Но възгордян от победата, Никифор VI не искал и да чуе за подобно нещо, като се ласкаел от мисълта, че е „покорил цяла България“ и осъществил отколешната мечта на византийските императори. На 23 юли император Никифор I излязъл от Плиска начело на армия, която, отдадена на пиянство и грабеж, отдавна се превърнала в тълпа. Столицата Плиска била опожарена. Първоначалните планове на императора предвиждали да потегли към Сердика, но постепенно той бил обхванат от страхове, тъй като узнал, че Крум преградил обратния му път.

Междувременно хан Крум с голяма бързина реорганизи­рал войските си, извикал на помощ околните славянски пле­мена и част от онези авари, които преселил в Мизия, въоръ­жил „жените по мъжки“, с една дума, на крак била вдигната цялата българска земя. Проходите били завардени и преграде­ни – всичко това станало само за два дни – четвъртък и петък. След известно лутане императорът се осмелил да навлезе в планината, като поел през Върбишкия проход, който българите преградили с дървена стена (дема) и дълбок ров.

Крум и Михаил I. събират войските си

Крум и Михаил I. събират войските си

В петък срещу събота византийската армия нощувала във Върбишкия проход – войсковите части били разположени далеч една от друга, тъй като теснините не позволявали съсредоточаването им. През цялата нощ ромеите чували шума на прииждащите български войски. Сам императорът пророкувал близкото си поражение с думите: „Дори крилати да станем, никой да не се надява, че ще избегнем гибелта.“

Призори на 26 юли (събота) българите нападнали центъ­ра, там, където станувал императорският отряд. Ромеите на­бързо се въоръжили, но скоро били пометени и ударили на бяг. През прохода протичала малка, но дълбока и тинеста ре­ка. Ромеите не улучили веднага брода и много войници се издавили. Скоро паниката станала всеобща – хора и животни се смесили. Тези, които затънали в тинята, били газени от прииждащите, които преминавали през тях. Накрая бегълците стигнали до дървената преграда – тя била „много яка и мъчно проходима“. Първите, които се опитали да я преминат, попаднали във външния ров, на дъното на който били забити заострени колове. Следващите я запалили, но също попаднали в рова заедно с конете си. Поражението на ромеите било незапомнено – „погубена била цялата ромейска мощ“. Впрочем нека да дадем думата на византийските историци: „И цялата християнска красота загинала. Всичкото оръжие било загубено заедно с царския багаж. Дано християните (т.е. византийците) не изпитат пак грозната история на този ден, тъй като надвишава всякакво ридание.“

Ромеите твърдели, че императорът загинал още при пър­вия удар „по най-жалък начин“. Но от българските извори знаем, че Никифор бил заловен жив, заведен при Крум, който заповядал да го обезглавят. След това „набил на кол главата му и тя стояла много дни за показ на идващите при него племена“ – пред нея щастливият победител приемал парада на своите войски. След това заповядал черепът да се обкове със сребро и с тази чаша пиел „здравица“(Този обичай далеч не изглежда толкова жесток, както може да се помисли на пръв поглед. Той трябва да се свърже с езическите вярвания на прабългарите, по-точно с т. нар. орендизъм. Орендата представлявала тайнствената, скрита сила, която се съдържа в предметите, животните и хората. У човека тя била, разбира се, в главата, а колкото той бил по-известен и прочут, толкова по-силна била неговата оренда. Прабългарите вярвали, че съществува начин тази оренда да се прехвърля от един човек в друг. Така се появил и ритуалът с чашата, направена от човешки череп – когато победителят пиел вино от нея, той поемал орендата на победения си враг. Подобен обичай е засвидетелствуван и у други тюркски народи, например хуните и печенезите. Прабългарите смятали за превисока чест да предложат на някого да пие вино с обкования със сребро череп на прочут неприятел. С подобна чест се удостоявали малцина, и то от най-избраните. Този обичай продължил да битува у нас ак до XIV в., изчистен, разбира се, от езическата си символика.) със славянските вождовe – това пък е признание, че най-голям дял за победата във Върбишкия проход имали славянските племена.

През следващата 812 г. българските войски се появили в Тракия – през юни бил превзет Дебелт. При тази вест жителите на Анхиало, Берое, Пловдив, Филипи и Никея (между Кавала и Драма) напуснали градовете си.

През септември 812 г. Крум изпратил в Константинопол славянина Драгомир с предложение да се възстанови мирният договор от 716 г. Новият византийски император Михаил Рангаве (811-813) отхвърлил предложението заради клаузата, която предвиждала двете страни да си предават политическите бегълци. Империята все още живеела с илюзията, че може да използува емигрантите от България за политическите си планове.

Граници на България при Крум — в оранжево до 803 г. + жълто при Крумовото управление

Граници на България при Крум — в оранжево до 803 г. + жълто при Крумовото управление

Крум предвиждал, че предложението му ще срещне възра­жение, защото придружил мирните си демонстрации със зап­лахата: „Ако не побързате с мира, ще ударя на Месемврия.“ Когато преговорите били прекъснати, той се насочил към чер­номорската крепост и стоварил пред стените й многобройни обсадни машини – те били построени от един покръстен арабин, който бил на византийска служба, но впоследствие избягал при Крум. След около две седмици в Константинопол долетяла тревожната вест, че Крум превзел Месемврия. Като връх на всичко той пленил 36 медни сифона, с помощта на които се изхвърлял прочутият гръцки огън – оръжие, което ромеите пазели в пълна тайна.

В началото на февруари 813 г. в Константинопол плъзнали слухове, че Крум потеглил с войските си да оплени цяла Тракия. На 15 февруари императорът излязъл от столицата и с „божията помощ“ сполучил да го отблъсне. Този полууспех го подтикнал към решителни действия – събрана била нова войска, а на помощ били повикани дори отрядите, които пазели границата със Сирия.

През май 813 г. Михаил Рангаве потеглил на поход – съпровождала го императрицата, която заклела военачалниците да умрат за „християнския кръст“ и да пазят своя император. Повече от месец Михаил Рангаве обикалял из Тракия без видима цел, а грабежите на войниците му довели областта до бедствено положение.

В началото на юни хан Крум се появил с войските си и се установил на лагер при Версиникия, близо до Одрин. Ромеите успели да заемат по-удобни позиции – лагерът им опирал до височини, които доминирали над равнината. В продължение на 15 дни всяка сутрин двете армии излизали на полето, построявал и се в боен ред, но никой на поемал риска да нападне. Това предизвикало брожение в императорския лагер,тъй като (според признанието на един от византийските военачалници) ромеите били десет пъти повече от българите.

На 22 юни Йоан Аплакис, който командувал тракийските войски, се обърнал към императора със следните думи: „Докога ще чакаме и ще гинем? Аз пръв настъпвам, а вие смело ме последвайте.“ Отрядът му се устремил срещу българските редици, като се въодушевявал от мисълта, че „на полето ромеите могат да бъдат само победители“. Примерът на тракийските отряди бил последван и от останалата войска, но още при първото сблъскване ромеите панически побягнали. Внезапното им отстъпление изненадало Крум – „той помислил, че това е някаква засада и възпрял своите от преследвано“. Работата била в това, че бягащите ромейски войски вече проваляли отсрещните хълмове, което създавало погрешното впечатление, че нови византийски отряди бързат на помощ на императора. Скоро Крум разбрал, че ромеите не настъпват, а бягат, и заповядал на войниците си „да отпуснат юздите на конете и да започнат да преследват“. Поражението на византийците било катастрофално – най-напред бягал сам императорът, „като проклинал войските и техните военачалници“.

Паметник на Крум в Пловдив

Паметник на Крум в Пловдив

Няколко дни след битката при Версиникия Крум стоял с войските си пред Константинопол и оглеждал могъщите му укрепления, увенчани с високи кули. Жителите на столицата се трупали на стените „да видят новия Сенахерим“ и с удивление наблюдавали странните действия на българския хан. Крум принесъл в жертва „много хора и добитък“ – жесток бог ще е бил Тангра, щом за омилостивяването му били необходими и човешки жертви. След това Крум влязъл в морето, измил си краката и поръсил с вода войските си, които шумно го аплодирали. Това са все езически обичаи. Поръсваното с вода, на която се приписвала голяма очистителна сила, трябвало да премахне опасността от лоши влияния върху българския хан и неговата войска. После Крум минал през шпалира, който му направили неговите наложници, „които му се кланяли и го словославели“.

Веднага след това хан Крум се разпоредил лагерът му да се обгради с ров откъм столицата и започнал мирни преговори. Някои от условията му ще са прозвучали за ромеите най-малкото странно. Например Крум поискал да му разрешат да забие копието си в „Златните врати“ на Константинопол – съобразно с езическата религия на прабългарите чрез тези действия той е трябвало да установи тайнствена и невидима връзка с града, което би му позволило да го превземе.

Далеч по-сериозно погледнали ромеите на предложението на Крум за лична среща с императора, на която да бъдат договорени условията на мира. Новият византийски император Лъв V Арменец (813-820) приел предложението не затова, че бил ратник на мира, а защото му се удавало удобен случай да се разправи със страшния си противник. Скроен бил коварен план за убийството на българския владетел. На трима прочути стрелци с лък било наредено да се скрият близо до мястото на срещата и по даден знак да прострелят Крум.

Рано сутринта Крум пристигнал на уговореното място с трима сановници и още трима оръженосци. Ромеите пристигнали с лодка и преговорите започнали. Но още в началото един от ромеите подал уговорения сигнал, като си свалил шапката. Крум се досетил за измамата, скочил на крака и с помощта на своите сановници яхнал коня си. Скритите в засада стрелци излезли от укритията си, а стоящите по зъберите на стените византийски граждани започнали високо да викат „кръстът победи“, т.е. очаквали всеки момент войниците да прострелят българския хан. Те на няколко пъти стреляли след бягащия Крум, но не успели да му нанесат смъртоносна рана и той щастливо се измъкнал от засадата.

Разярен от ромейското коварство и лъжливите клетви, хан Крум подложил на страшно опустошение околностите на Константинопол – опожарил съседните църкви и манастири, разграбил Хиподрома и посякъл всички пленници. След това се оттеглил на север, като разорил всички земи до Одрин. Този град бил обсаден от брата на Крум още през юни. С пристигането на българския хан обсадата се затегнала и жителите на града се предали на милостта на победителя. Цялото население на Одрин заедно с епископите, жените и децата (10 000 човека) било преселено в отвъддунавска България. Докато жителите на Тракия преживявали този погром, император Лъв и не помислил да излезе от столицата – той не се побоял да престъпи и клетвите си, и воинския си дълг, който го задължавал да защищава подвластния му народ.

Настъпването на зимата давало надежди, че нашествията на българите ще престанат. Времето обаче се случило хубаво и Крум побързал да изпрати в Тракия 30 000-на армия – това била по същество нова наказателна акция. Тази „облечена в желязо“ войска опустошила областта около днешния Люлебургаз и се завърнала с огромна плячка и 50   000 пленници, които били преселени на север от Дунав.

Междувременно в Константинопол стигали все по-тревожни известия, че хан Крум се подготвял за решителен щурм срещу византийската столица. За тази цел той привлякъл за свои съюзници „всички Славинии“, т.е. околните славянски племена, и наел многобройна аварска войска. За атакуването на константинополските стени бил подготвен огромен обсаден парк. Той включвал големи бойни кули, „костенурки“ за разбиване на стените, огнехвъргачки, т. нар. овни, които подривали укрепленията, и много други. Обсадните машини трябвало да се придвижат до византийската столица на 5000 обковани в желязо коли (те били вече готови), а „хиляди волове били приготвени в оборите“, за да пренесат обсадните машини. В разгара на приготовленията хан Крум внезапно починал (Обстоятелствата около смъртта на хан Крум са покрити с мистериозност, която е довела до появата на най-различни хипотези. Според един анонимен византийски извор Крум „завършил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци кръв“. Някои тълкуват известието като доказателство, че Крум починал от разрив на сърцето, въпреки че данните нашепват и за насилствена смърт. Други известия твърдят, че „Крум зле свършил живота си“. Подробности дава славянският превод на Менологията на император Василий I, където се разказва, че след безбройните жестокости, извършени над ромеите, Крум „ослепял заради греховете си, бил намразен от своите хора и удушен от тях с въжета“. Някои смятат, че става дума за „сакрално цареубийство“, извършено под влияние на внушението, че след ослепяването си Крум загубил своята „оренда“ (т.е. божествената си сила), а с това и благоволението на боговете. Смисълът на сакралното цареубийство се търси във възможността „свръхестествената сила на досегашния владетел да премине по възможност непокътната в неговия наследник“. Цитираното по-горе известие може да се постави във връзка със съобщението на един арабски извор, който разказва, чс сред прабългарите от древни времена съществувал обичай, според който, ако някой от съплеменниците им надвишавал останалите по качества и способности, той трябвало час по-скоро да бъде пратен на небето, за да подпомогне божиите дела. Обичаят препоръчвал такъв човек да бъде удушен с въжета, докато от устата, ноздрите и ушите му потечала кръв. Случаят с Крум изглежда приблизително същият. Няма съмнение, че той се радвал на изключителен респект сред своя народ. Следователно може наистина да имаме работа със „сакрално цареубийство“.) – точната дата на смъртта му е 13 април 814 г., четвъртък.

Паметник на Крум край Крумовото кале, Търговищко, в близост<br />до древната българска крепост Мисионис

Паметник на Крум край Крумовото кале, Търговищко, в близост
до древната българска крепост Мисионис

Личността и делата на хан Крум не се измерват единстве­но с външнополитическите му успехи и славата на победните битки. Не по-малко значителни са заслугите му за вътрешнополитическото укрепване на държавата – той е първият законодател в нашата история. Крумовите закони са записани в един късен извор (от XI в.) – там те звучат в наивно-легендарна форма. Това подсилва съмненията относно достоверността на съобщението. Всъщност юридическата инициатива на хан Крум е съвсем естествена и навременна – епохата му задължително изисквала нова правна уредба. Според първоизвора Крум стигнал до идеята за своите закони под влияние на чутото от аварските първенци – те му посочили причините, довели до пропадането на могъщата им някога държава. Истинските основания на хан Крум били, разбира се, други – в държавата му си пробивали път нов тип обществени отношения. Свободната селска община претърпяла жестоки удари, което довело до масово обедняване на селячеството. Безимотните се увеличавали, а кражбите и просията се срещали навсякъде. Умножили се подкупничеството, лъжесвидетелството и пиянството. Бедните живеели все по-зле, а за нищите не съществувала никаква надежда – познатите язви на обществото, в което класовата диференциация си пробива път.

Законите на Крум предвиждали утежнени санкции спрямо крадците и разбойниците. С цената на жестоки наказания, включително членовредителство, законите охранявали частната собственост. Те предвиждали и уреждането на имуществените отношения: под страха на сурови наказания онези, които имали (т.е. общината и едрите земевладелци), били заставени да оземлят безимотните. По този начин с личното застъпничество на Крум започнал да се формира един слой от дребни собственици, от които се нуждаела както хазната, така и армията. Следователно забележителните външнополитически успехи на хан Крум дошли в резултат от вътрешното укрепване на държавата, най-вече от икономическия стабилитет на обществото.

Крумовите закони имали още едно положително въздействие. С въвеждането им върху всички поданици на държавата на практика било заличено старото славянско и прабългарско обичайно право. А това унифициране до голяма степен улеснило процесите около обединението на двата етноса – славяни и прабългари.

Големи били заслугите на Крум за реорганизирането на държавноуправленския апарат. През VII—VIII век държавата била изградена на федеративен принцип, т.е. прабългарите и сланините запазили своето самоуправление и териториалната си обособеност. Това направило държавата неустойчива политическа общност, тъй като връзката между провинцията и столицата била слаба. Хан Крум пръв съзрял необходимостта от ликвидирането на племенното самоуправление и стигнал до идеята за централизма, което означавало на практика да се ликвидира властта на местните славянски вождове, а провинциите да се поставят под разпореждането на лица, пряко подчинени на хана.

Новата административна мярка била въведена за първи път в новозавладените земи на юг от Стара планина – между Дебелт и Сердика. Ако Крум се беше придържал към старите образци на държавен живот, тези земи трябваше да се поставят под властта на местните славянски вождове съгласно съществуващата практика. Но владетелят ги подчинил под властта на своя брат, на кавхана и ичергубоила, а в помощ им дал по двама стратези, т.е. старият принцип бил заменен с административно-териториален. Това бил единствено правилният път за реорганизация на държавата и се превърнал в ръководно начало за неговите приемници.

С името на хан Крум свързваме и утвърждаването на монархичното начало във владетелската идеология. В един от надписите си той говори за „моя саракт“ (държава), което свидетелствува колко далеч е стигнала идеята за самодържавието.

Подробности за личния живот на хан Крум не са известни. Знаем само, че след опожаряването на Плиска той се погрижил за разкрасяването на столицата с една внушителна колонада. Върху колоните хан Крум заповядал да се изпишат надписи (на гръцки език), които известявали забележителни събития. Част от тях имат следното съдържание: „Сражение при Версиникия“, „Сражение при Тича“, „Сражение при Сяр“ – това са все победни и паметни битки. Върху други колони стоят надписите: „Крепост Димотика“, „Крепост Редесто“, „Крепост Бурдизон“, „Крепост Месемврия“, „Крепост Созопол“, „Крепост Виза“, „Крепост Аркадиопол“ и др. – това пък са имената на превзетите от Крум градове по време на победоносните кампании от 812 и 813 г. Тези колони вероятно са били сложени в централната част на Плиска и представлявали, така да се каже, алея на българската военна слава.

Държавата на българите дължи на хан Крум верния ори­ентир за реализирането на една голяма политическа идея – приобщаването на славяните към върховете на управлението. На хан Крум принадлежи и заслугата за присъединяването на славянските племена към българската държава – големите му начинания имали като правило едно предварително условие: съюзът е „всички Славинии“.

В по-различна светлина трябва да се преценява походът му към Константинопол – сто години след Тервел победоносните български войски отново се оглеждали във водите на Босфора, но щурмът към византийската столица подранил. Крум си давал сметка, че държавата му не разполага нито с материални, нито пък с морални ресурси за осъществяването на такова дръзко начинание. Но посоката била без съмнение правилна и тъкмо на „прочутия Крум“ (признанието е на византийските историци) българската държава дължи високите цели на своята политическа и народностна доктрина.

Вход към крепостта на Плиска, столицата на Крум

Вход към крепостта на Плиска, столицата на Крум

 ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 1, С., 321-376; Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С., 1979, 109-122, 141-151; Бешевлиев, В. Първобългарите. С, 1980, 68-69, 85-86; История на България. Т. 2. С., 1981, 130-147.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Top