цар Иван Владислав (1015-1018)

Цар Иван Владислав е син на Арон, брата на цар Самуил.

Иван Владислав бил единственият, който оцелял от семейството си след изтребването на неговия род – спасило го застъпничеството на братовчед му Гаврил Радомир. При управлението на Самуил Иван Владислав стоял в сянка и очаквал своя час. Той настъпил през 1015 г., когато Гаврил Радомир бил пронизан от копието на своя братовчед. Заговорът на Иван Владислав се вдъхновявал не само от чувството за мъст, но и от интригите на император Василий II.

Иван Владислав бил коронясан за цар през втората половина на 1015 г. Веднага след това той изпратил писмо до Василий II, в което „обещавал на императора подобаващата се покорност и подчинение“. В подкрепа на Иван Владислан се обявила една част от аристокрацията, която била готова да се подчини под ярема на ромеите. Новият цар си давал вид, че е готов на подобна стъпка, но щом се закрепил на престо­ла, се обявил открито срещу всякакъв компромис с Византия. Скоро Василий II „разбрал, че Иван Владислав написал писмото си с хитрост и коварство и че мисли обратното на това, което обещава“. Отговорът на Василий II последвал незабавно: с цената на големи обещания той привлякъл на своя страна кавхан Теодор (пленник при ромеите) и го убедил да убие Иван Владислав. Кавханът пък подкупил един от доверените служители на царя, който трябвало да извърши убийството. Изглеждало, че планът ще преуспее, но скоро станало известно, че вместо Иван Владислав царският прислужник убил кавхан Теодор. Василий II се задоволил само с превземането на Охрид, „където се издигали дворците на българските царе“.

През пролетта на 1016 г. Василий II 88 дни обсаждал безуспешно крепостта Перник – „защитниците й се сражавали юначно и много ромеи паднали убити“. Наскоро след това стратегът на Дръстър съобщил на императора, че Иван Владислав имал намерение да повдигне срещу ромеите печенегите – за тази цел той изпратил при тях войводата Кракра и скоро печенежката войска щяла да се появи на юг от Дунава. Василий II взел спешни мерки и „замисленият от Иван Владислав и Кракра поход срещу ромеите не се състоял, тъй като печенегите не им дали военна помощ“.

Междувременно Василий II навлязъл дълбоко в българс- ките земи и завладял крепостта Сетина. Иван Владислав сле­дял отблизо движението на неприятеля; когато един византийски отряд излязъл от лагера, българите му устроили засада и започнали да го избиват. Като дочул за сражението, Васи­лий II яхнал коня си и с вика „който е войник, да ме послед­ва“ се отправил срещу българите. Българските съгледвачи се втурнали към лагера на Иван Владислав и го изпълнили със смут и безредие, като викали високо „бягайте, царят“, т.е. спо­ред византийския историк Йоан Скилица само името на Васи­лий II било достатъчно, за да обърне в бягство българската армия. Истината е, разбира се, друга, макар че на това място ромеите спечелили победата.

В началото на 1018 г. цар Иван Владислав „тръгнал да обсажда Драч с варварска надменност и самонадеяност“. Този град му бил обещан от Василий II още когато се водели преговорите за убийството на Гаврил Радомир. Тук под стените на силната адриатическа крепост Иван Владислав намерил смъртта си. Сведенията за края на този български владетел са противоречиви. Според едни той станал жертва на поредния заговор и „бил убит от ръката на един от своите подчинени“. ( поред други Иван Владислав паднал убит в сражение, „без да се разбере кой го е ударил“. Повече подробности дават българските добавки към Хрониката на Скилица, където се съобщава, че яхнал кон, Иван Владислав се ударил със стратега на Драч, патриция Никита Пигонит; докато се сражавали, двама пехотинци от ромеите се спуснали върху българския цар и го наранили смъртоносно в корема, т.е. двубоят започнал каванерски, но не завършил съгласно рицарските правила. С късна дата един византийски историк преднамерено твърди, че двубоят се състоял по правилата: уж Никита Пигонит се втур­нал сам срещу Иван Владислав и като го ударил с копието си и гърдите, го прострял мъртъв на земята.

Смъртта на цар Иван Владислав (февруари 1018 г.) сякаш пречупила съпротивителните сили на българите и по-голямата Чист от аристокрацията побързала да засвидетелствува покорността си пред Василий II. Тя подписала специален договор, който гарантирал правата и привилегиите и – в резултат на това предателско споразумение българската държава била лик видирана. Обикновено името на цар Иван Владислав се съпровожда от характеристики, които го издават като вулгарен убиец и като човек, който пристъпил всички морални норми – не се посвенил да убие дори владетеля, на когото дължал собствения си живот. Безогледната му подозрителност станала причина и за още едно престъпление – убийството на зетскии княз Иван Владимир, който бил женен за дъщерята на Самуил – Косара. В лицето на зетския княз Иван Владислав виждал потенциален съперник и многократно настоявал за среща. Под влияние на жена си Иван Владимир отказвал да се подчини. Иван Владислав го поканил в двореца си с обещанието, че няма да посегне на живота му, а в потвърждение на думи­те си изпратил златен кръст като клетвен знак. Иван Влади­мир му отговорил: „Нашият бог беше прикован не върху зла­тен, а върху дървен кръст“, т.е. изразил съмнение в истин­ността на царската му дума. Тогава Иван Владислав не се побоял да даде лъжлива клетва – вече пред дървен кръст и в присъствието на двама епископи. Този път Иван Владимир повярвал на обещанието, но още с пристигането си в двореца бил убит по заповед на цар Иван Владислав.

Bitolski_nadpis

Битолският надпис на цар Иван Владислав

С тези грозни постъпки обикновено се обясняваха и неус­пехите в политиката на българския владетел, който с неуме­лите си действия само ускорил падането на България под ви­зантийска власт.

Вникнем ли обаче в същината на нещата, част от постъп­ките на Иван Владислав могат да намерят и оправданието си. Защото той действувал съгласно желязното правило за родо­вата мъст, т.е. прастарите отечески обичаи го задължавали да отмъсти за изтребването на своето семейство – а това е на­пълно в духа на епохата, факт е наистина, че той убил цар Гаврил Радомир и неговата съпруга, но факт е също така, че той не посегнал на останалите членове на семейството му, а се задоволил само с ослепяването на престолонаследника следователно жестокостта му не е нито преднамерена, нито пък безогледна.

Тези прегрешения Иван Владислав изкупил с героичната си борба в защита на българската държава и с още по-героичната си смърт. Един византийски историк заявява, че по времето на този владетел ромейската държава „висяла на ко­съм, защото този варварин подобно на Голиат се съпротивляваше на ромеите и всички бяха паднали духом пред този не­победим неприятел“.

Откритият надпис на цар Иван Владислав свидетелствува за учудващата му преданост спрямо българския народностен дух. Там цар Иван Владислав с много достойнство се титулува „са­модържец български“ и не пропуска да отбележи народностното си начало – „родом българин“. По време на непрекъснатите си войни с Василий II той успял да поднови укрепленията на крепостта Битоля за „спасение и убежище на българите“ – това са, разбира се, само малка част от усилията му за преграждане пътя на нашествениците към българската земя.

 

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 2, С., 1971, 713-730; Заимов, Й., В. Тъпкова-Заи- мова. Битолски надпис на Иван Владислав самодържец български. С., 1970; История на България. Т. 2, С, 1981, 417-418.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Top