цар Петър (927-970)

Печат на Св. цар Петър I Български

Печат на Св. цар Петър I Български

Цар Петър е вторият син на цар Симеон от брака му със сестрата на великия болярин Георги Сурсувул.

Годината на раждането му е неизвестна, но към 913 г. Петър б прехвърлил детската възраст, щом присъствувал (заедно с (цица си) на тържествения прием в Цариград. Там бил и първородният царски син Михаил. Изглежда, по това време Симе­он все още се колебаел за своя приемник. Впоследствие избо­рът му паднал окончателно върху Петър. Причините за това съдбоносно решение остават неизвестни. Някои смятат, че то било повлияно от Георги Сурсувул, който след смъртта на Симеон поел опекунството над Петър. Но самоуверената при­рода на Симеон едва ли би допуснала подобно вмешателство. Далеч по-вероятно изглежда решението да е резултат от дъл­бокото убеждение на царя баща, че вторият му син е най-достоен за короната. Не заради това, че другите му синове Пили ветрогонци. А защото именно Петър външно представлявал пълно копие на своя баща: примерната му набожност, монашеското му смирение и въздържание най-много са допа­дали на Симеон. Всеизвестната доброта на младия Петър тол­кова биела на очи, че е напълно възможно тъкмо в негово лице царят да е виждал бъдещия миротворец: мисията, в ко­ито Симеон не сполучил, но знаел, че е желана от целия на­род.

Сигурно грешат онези съвременници, според които Петър представлявал пълна противоположност на своя баща и „ня­мал нищо общо с неговия характер и природа“. Вярно е по- скоро другото: по природа и начин на живот те наистина си подхождали. Пълната противоположност между двамата се кри­ела другаде: по способности и заложби Петър значително отстъпвал на цар Симеон. В това, разбира се, няма нищо чудно: такива синове задължително чезнат в сянката на великия си баща.

Смъртта на великия Симеон възбудила духовете и околни­те народи започнали да кроят планове за нахлуване в Бълга­рия. Като връх на всичко страната била измъчвана от продъл­жителен глад, а налетели и скакалци, които унищожили реколтата. Младият цар се оставил да бъде убеден, че само един поход срещу Византия би могъл да възкреси помръкналата слава на българското оръжие. През лятото на 927 г. войските му нахлули в ромейските земи и „разрушили до основи градо­вете на Тракия“. Нашествието представлявало повече една де­монстрация на сила, отколкото подновяване на военните действия между двете държави. Щом узнал, че император Роман Лакапин подготвя ответен удар, цар Петър започнал прегово­ри за мир. Отначало те протичали в пълна тайна – изглежда че мирната инициатива на младия цар не се радвала на много привърженици. Едно доверено лице на царя занесло на визан­тийския император златопечатника на Петър в уверение, че той е готов да сключи мир и да го затвърди с династичен брак. Роман Лакапин посрещнал предложението с голяма ра­дост. Скоро в Месемврия се събрал цветът на аристокрацията от България и Византия и били уговорени предварителните условия на мира. Преговорите продължили във византийската столица – там пристигнал и цар Петър. Договорът бил подпи­сан в началото на октомври, а на 8 ноември 927 г. тържест­вено била отпразнувана сватбата на Петър с внучката на им­ператор Роман Лакапин.

Съгласно с договора Византия отстъпила на България го­ляма част от териториите, които били завладени от Симеон. Споразумението предвиждало ромеите да признаят царската (т.е. императорската) титла на българския владетел – отстъп­ка, на която империята се съгласила неохотно, тъй като това означавало изравняването на българския владетел с византийс­кия самодържец. Византийците преглътнали унижението с цената на една любопитна формула, според която титулували Петър император, но без задължителната представка „поста­вен от бога“ — с това се преследвало внушението, че българ­ският владетел дължи достойнството си вследствие на милост­та на „поставения от бога император на ромеите“. След като отстъпили във връзка с титлата на Петър, ромеите трябвало да се съгласят с независимостта на българската църква наче­ло с патриарх. Най-накрая с династичния брак бил направен първият пробив във византийската доктрина, според която ро­меите не трябвало да дават дъщерите си за съпруги на „вар­варските“ владетели. Договорът, който цар Петър скрепил със своя подпис през 927 г., представлявал голяма победа за българската дипломация. Оттогава ромеите поели задължението „българските пратеници да се почитат, уважават и предпочитат пред пратениците на всички останали народи“. През 968 г. това изпитал върху себе си пратеникът на немския император Отон, който трябвало да преглътне унижението и да отстъпи първото място на императорската трапеза на българския представител.

С договора от 927 г. цар Петър натрупал огромен полити­чески престиж. Зад този триумф стояли усилията на цар Си­меон – неговият син просто обрал плодовете от великолепните му победи.

Опиянението от тези успехи скоро било помрачено от раз­прите във владетелския дом – цар Петър не успял да въведе ред в собственото си семейство. Още цар Симеон се досещал, че амбициите на синовете му могат да доведат до междуосо­бици – с цел да прегради претенциите им той замонашил първородния си син, а останалите поставил под надзора на Георги Сурсувул.

Пръв развял знамето на бунта по-малкият брат на царя – Иван. Кроежите му не представлявали тайна, тъй като още преди това Петър го изпратил в манастир. Обаче монашеска­та власеница вдъхновила Иван към действия, подобни на онези, които навремето променили съдбата на великия му баща.

На страната на Иван застанали мнозина български велможи, но бунтът не сполучил – Иван „бил заловен, бичуван и хвърлен в тъмница“, а привържениците му били „подложени на най-тежки наказания“.

Неуспехът на Иван не охладил амбициите на най-големия брат Михаил, който се чувствувал пренебрегнат и отдавна „меч­таел да завземе властта в България“. Михаил сполучил да избяга от манастира, завладял една крепост в Македония и от­крито се обявил срещу Петър. Отначало щастието било на негова страна и „мнозина българи се присъединили към не­го“, но внезапната смърт на Михаил разстроила плановете на съзаклятниците и привържениците му побързали да напуснат пределите на България.

Не толкова щастливо се развили събитията по западната граница на обширната българска държава. Към 931 г. сръбс­кият владетел Чеслав сполучил да избяга от Преслав, завър­нал се в сръбските земи и ги вдигнал на въстание – цар Пе­тър бил заставен да се съгласи с възстановяването на сръбс­ката държава.

Далеч повече били грижите му, свързани с маджарската заплаха. Погромът, който цар Симеон нанесъл на маджарите, ги държал известно време далеч от българските граници. Но при Петър техните отряди започнали да преминават през Ду нава, а някои от тях стигали и до византийска Тракия. Пър вото маджарско нахлуване е датирано през 934 г. Следващите им походи са отбелязани през 943, 948 и 958 г. – разполагаме с данни за походите, които стигнали до византийските преде ли. Напусто отишли опитите на Петър да им се противопос­тави. Отношенията с Византия отивали към скъсване, особено след смъртта на царица Мария, която представлявала послед­ната връзка между двете държави. През 963 г. Византия пос­тавила пред Петър ултиматум – да изпрати синовете си като заложници в Константинопол и да не пропуска маджарите да нападнат ромейските предели. В невъзможност да се противо­постави на заплахата от северозапад, Петър се принудил да сключи мир с маджарите – 965 г. Споразумението между две­те държави предвиждало маджарите да получат свободен дос­тъп до Византия, а в случай, че императорът поиска помощ от българите, тя да му бъде отказана.

След като осигурил мира с маджарите, цар Петър поел по-твърд курс спрямо Византия. През пролетта на 966 г. в Константинопол пристигнали български пратеници, които тряб­вало да получат ежегодния данък. По това време византийс­кият император Никифор II Фока (963-969) празнувал победа­та си над арабите. Когато пратениците на цар Петър били приети на аудиенция, Никифор Фока „пламнал от гняв и противно на навика си казал с глас по-висок от обикновения: Позорно е сега за ромеите, които победиха с оръжие всички свои противници, да плащат данък като роби на един беден и презрян скитски народ“. След това заповядал да набият бъл­гарските пратеници, като им заръчал: „Вървете си и обадете на вашия господар, облечен в кожух кожогризец, че великият и всесилен ромейски император ще дойде веднага в страната ти и ще ти плати целия данък, така че ще се научиш ти, трижди роб на прадеди роби, да признаваш за господари ромейските владетели, а не да искаш от тях данък като от ро­би.“ Така описват византийските историци „благородния гняв“ на императора – възмущението му идвало от известието за мирния договор, който цар Петър сключил с маджарите. Никифор Фока се постарал да подкрепи надменните си слова с действия, достойни за славата му на велик пълководец, и се отправил на поход срещу България. Но скоро се убедил, че е Истинска лудост „да води войските си по тези опасни места, за да ги предаде на българите да ги изколят като добитък“. Императорът си припомнил за поражението на своя съименник Никифор I Геник и решил да не се излага на риск в една страна, където „злини върху злини връхлитат“ и все за срам ни ромеите.

Наскоро след демонстрациите около границата Никифор Фока изпратил писмо до цар Петър, в което предлагал да се възстановят мирните отношения при условие, че българите ня- ма да допускат маджарите до византийските владения. Неочак- вано цар Петър отхвърлил категорично предложението, като заявил: „Когато те (т.е. маджарите) воюваха срещу нас, при все че ние те повикахме, ти не пожела да дойдеш на помощ. И сега, когато ние по принуждение сключихме съюз с тях, ти ни караш да нарушим договора, да вдигнем оръжие срещу тях и да започнем безпричинна война.“

С тези думи цар Петър давал да се разбере, че няма да предпочете неизвестностите в една евентуална война с маджа­рите пред съмнителните изгоди от българо-византийския съ- юз. Отговорът му бил повлиян не само от оскърблението, на­несено му от императора, но и от безславното завръщане на Никифор Фока от българската граница.

При това положение Никифор II Фока прибягнал до изпи­таното средство на византийската дипломация и решил да вдиг- не срещу Петър киевския княз Светослав. С тази мисия бил натоварен Калокир, който заминал при русите „с много злато, за да го разпределят помежду си и да ги склони да се отправят срещу българите, и да ги покорят“. Калокир сполучил в мисията си – сприятелил се със Светослав, „подкупил го с много подаръци, очаровал го с примамливи обещания и го склонил да потегли с голяма войска срещу българите“. През пролетта на 968 г. Светослав потеглил начело на армия от 6OOOO воини, без да се броят наемниците. На отсамния бряг па Дунав цар Петър съсредоточил войските си – едва 30 000 човека. Русите успели да слязат на брега – българите били разбити и се затворили в крепостта на Дръстър. Светослав продължил триумфално похода си и превзел повече от 80 кре­пости.

Уплашен от победите на Светослав и от действията на Калокир, който убедил руския княз да му помогне да завладее византийския престол, Никифор Фока изведнъж се загрижил за „неразривното приятелство и разбирателство между българи и ромеи“. Императорът побързал да изпрати пратеничество до Петър с нови мирни предложения – като доказателство за искреността им той писал на българския цар да изпрати две от своите дъщери, за да се омъжат за малолетните византийски императори Василий II и Константин. Междувременно княз Светослав трябвало да прекъсне похода си, тъй като печенегите обсадили столицата му Киев – вероятно под давлението на българската дипломация.

През 969 г. войските на киевския княз отново се появили на Дунава и започнали „да опленяват българската земя“. Опе­чален от неуспеха на армията си, която побягнала още при първото сражение, цар Петър получил апоплектичен удар. Мал­ко преди смъртта си той приел монашеския сан, станал чер­норизец и починал на 30 януари 970 г.

Продължителното царуване на Петър донесло на страната му така желания мир. С малки изключения, като не броим нашествията на маджарите, мирът продължил до края на уп­равлението му. Зачетем ли се в „облажаванията“, изписани по адрес на цар Петър, можем да останем с погрешното впечат­ление, че царуването му представлявало някакво „щастливо време“ за българите. Например един български летопис твър­ди, че „в годините на Петър, царя български, имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино, и вре­ше и кипеше от всяко божие дарование, и нямаше оскъдица от нищо, а имаше ситост и изобилие по позволение божие“. Само че този разказ е стъкмен през XI век, когато българс­ките земи били под властта на ромеите – т.е. авторът съзна­телно идеализира епохата на Петър, като я противопоставя на злоупотребите на византийските данъчни власти. Други извори дават да се разбере, че управлението на цар Петър далеч не може да се тълкува като „време на благоденствие“ на неговия народ – изобилието, за което се говори по-горе, можело да се види само на господарската трапеза. Та нали тъкмо при Пе­тър се появило богомилството, в което е побран протестът на народа против засилващия се феодален гнет. Пак при Петър се появили и първите категории феодално зависими люде – париците и клириците. Животът на обикновените хора ставал все по-труден и те жадно се вслушвали в проповедите на богомилите, които твърдели, че видимият свят е „сатанинско дело“, тъй като „добрият бог“ не би позволил на неправдата да тържествува на земята. Под въздействието на тази максима богомилите обявявали царя, болярите и държавните институции за творение на „злата сила“, т.е. под прицела на критиката им били устоите на съществуващия земен ред. Класовата проповед на богомолите допадала на отрудените хора с призивите „да не се работи на земните господари“, с твърдението, че „царят и болярите не са поставени от бога“. Те учели „сво­ите да не се подчиняват на господарите, ненавиждали царя и ругаели старейшините“. Предмет на най-страстна критика била църквата, която при цар Петър се превърнала в едър фе­одален собственик. Хората още помнели „доброто старо вре­ме“ и сравнявали скромния живот на езическите си жреци с леността, разврата и покварата на висшето духовенство.

Смъртта на цар Петър, миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис

Смъртта на цар Петър, миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис

Особено яростно богомилите се нахвърляли срещу мона­шеското съсловие, което отдавна скъсало с идеята за евангел­ската бедност. По времето на цар Петър монасите захвърлили пласеницата, носели богати дрехи, яздели коне и се отдавали на всевъзможни пороци. Странно е наистина как същото това монашество, което при цар Симеон имало единствената грижа па поучава и обучава, при Петър вече забравило християнския си дълг и се превърнало в паразитно съсловие, което опроти­вяло както на народа, така и на някои от църковните служи- тели. Причините за тази поквара не трябва да се търсят в чисто морален план или пък да се обясняват с щедростта на Петър, който не скъпял нищо за армията от черноризци, които пълнела обширната му държава.

Цар Петър навреме съзрял опасността от разпространени­ето на богомилското учение и побързал да изпревари злото. На няколко пъти писал на цариградския патриарх Теофилакт (той бил чичо на неговата съпруга), като искал съвет за мерките против „новопоявилата“ се ерес. От запазеното писмо на патриарх Теофилакт личи, че царят не бил наясно относно същината на ереста, но той без съмнение се е вслушвал в съветите да действува срещу еретиците не само чрез проклятието и анатемата, но и „посредством заплахи и всякакви по-строги мерки“ и да се превърне „в гонител и унищожител на еретическата заблуда“.

Често цар Петър се обръщал с писма към прочутия византийски отшелник Павел Латърски, в които „го призовавал па се помоли за неговото спасение“. Накрая Петър се запътил към Рилската пустиня за среща с прочутия светец Иван Рил ски – „да му прати някаква утеха и да разхлади жара на скръб­та му, тъй като много добре му било известно какви световни бури и тъмни облаци вълнуват царските сърца“. Няма съмне ние, че царят искрено се стремял да узнае истината за умножаването на ереста по българската земя. Друг е обаче въпро­сът, че Петър никога не пожелал да се добере до корените на явленията, да потърси източника на злото в двореца, аристок­рацията и църквата. Той се вълнувал единствено от мисълта за личното си спасение, „презрял суетната слава и се издигнал към светлината на чистия и духовния живот“.

Срещата между царя и Иван Рилски не се състояла – би­ло защото Петър не пожелал да измине опасния път до пеще­рата, в която се подвизавал светецът, било защото самият Иван Рилски отказал да го приеме, но в писмото на светеца цар Петър трябвало да прочете сурови упреци. Иван Рилски му напомнял, че първото задължение на владетеля е „да се гри­жи за бедните, голите и бездомните, да не се надява на неп­равдата и да не пожелава грабежът“. Светецът призовавал венценосеца не само към смирение (с него Петър бил известен на всички), но да „бъде достъпен за всички, милосърдието му да се излива навсякъде, бедните с радост да излизат от него­вите дворци, лявата му ръка да не знае какво върши десница­та“. Това са все евангелски истини, но произнесени от рилс­кия пустинник, те звучат като обвинение към Петър; премно­го загрижен за спасението на душата си, царят малко се ог­леждал около себе си, а нишката, която трябвало да го свър­зва с народа му, отдавна се прекъснала.

Съвременниците не скъпят епитети, когато става дума за личните качества на цар Петър – той бил „боголюбив и дос- топочтим“, „най-добър и най-прочут“, „възвестител на благо­честието и учител на православието“, „застъпник на вярата“, „твърд камък на вярата Христова“ и т.н. Не бива да забравя­ме, че тези хвалебствия са му засвидетелствувани от предста­вителите на църквата, а това е отплатата им за щедростта, с която ги дарявал: той „обичал иноците и служителите на бо­жията църква заради техните молитви и се надявал за отплата от бога“. Няма съмнение, че цар Петър през целия си живот се ласкаел от мисълта да стане „божи угодник“ – веднага след смъртта му българската църква го причислила към свет­ците, но това е крайно недостатъчно, когато се оценяват дос­тойнствата на един владетел.

Съществува мнението, че Петър нямал време да се зани­мава с мирските дела, поради което отдал духа си на леност, занемарил държавните работи, с една дума, той е идеалният представител на онзи тип владетели, които историята ни оп­ределя като „слаби царе“. С личните недостатъци на Петър се обясняваха и последвалите погроми. Няма съмнение, че поли­тическите нещастия, които сполетели българската държава през 60-те години на X век, не бива да се отдават на една личност. Важното е обаче друго – сякаш самата епоха изисквала поява­та на една такава личност като цар Петър, която да олицет­ворява в синтезиран вид духовната криза на едно общество, раздирано от остри класови противоречия. И на една аристок­рация, която, заета с мисълта за собственото си благополучие, окончателно се откъснала от народните си корени и била зав­ладяна от идеите на византинизма.

Затова няма нищо чудно, че паметта на историята ни пази свято образите на ересиарха поп Богомил и пустинника Иван Рилски, а е отдала на забрава спомена за техния съвременник „благочестивия цар Петър“.

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 2, С., 1971, 495-574; Мутафчиев, П. История на българския народ. С., 1986, 200-221; Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 1969, 334-335; История на България. Т. 2, С., 1981, 370-389.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Top