цар Самуил (991-1014)

Антропологическа реконструкция на Самуиловото лице

Антропологическа реконструкция на Самуиловото лице

Цар Самуил е най-малкият син на комит Никола от брака му с Рипсимия.

Път по повод събитията около смъртта на цар Петър (970), когато „Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от мощните в България комити, замисляли въстание и внасяли смут в българската държава“. Заедно с братята си Самуил застанал начело на онези сили, които били противници на съюза с Византия. Затова императорът побързал да пусне си­новете на цар Петър „да завземат бащиното си царство и да въпрат по-нататъшното напредване на комитопулите“. През 976 г. внезапно починал византийският император Йоан Цимисхи. Българите веднага въстанали и „били определени да ги управляват четирима братя: Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от велемощните комити и затова наричани комитопули“. Скоро събитията взели драматичен обрат. Най-големият брат Давид бил убит от скитници власи. Смъртта връхлетяла втория брат Мойсей при обсадата на Серес. Третият брат Арон се домогвал до брак със сестрата на византийс­кия император Василий II, но вместо сестра си императорът му изпратил жената на един от своите приближени. Измамата била разкрита и севастийският митрополит, който съпровож- дал фалшивата годеница, бил убит. Въпреки това Арон не скъ­сал връзките си с императора – не напразно го подозирали, че „съчувствувал на ромеите“. Като връх на всичко той проявил амбиции да завладее върховната власт. Това му струвало жи­вота – по заповед на Самуил Арон бил погубен заедно с целия си род на 14 юни 976 г. Така Самуил станал самовластен господар на България. Положението не се променило след бягството на Борис II и Роман от Константинопол. При пре­минаването на границата Борис II загинал от българска стре­ла, а Роман се спасил, бил отведен при Самуил, който го признал за български цар – 977 г. Оттогава цар Роман „действувал заедно с него (т.е. със Самуил) и се събрали около него българите, и воювали против ромейската страна“. Преда­ността, която Самуил засвидетелствувал спрямо управляващата българска династия, преследвала две цели. С признаването на Роман за български цар Самуил разчитал да обедини около себе си всички сили, които били противници на Византия. От друга страна, Роман (последната издънка на царския род) бил скопец, нямал потомство, следователно не бил далеч денят, когато Самуил щял да се разпорежда с короната на българите.

Още към 977 г. Самуил предприел редица походи в Мизия, Тракия, Македония, Тесалия, Елада и Пелопонес, които имали за цел освобождаването на всички български земи. Властта му признали редица крепости, между които най-прочутата била Лариса в Тесалия. Самуил обсаждал Лариса цели 5 години (977-981), докато получил „пълно надмощие“ и преселил жителите й в България, „като ги зачислил в списъците на своите войници“. Походите на Самуил следвали един след друг: „Императорът достигнал до голяма безизходица и не би л в състояние да се бори с враговете си.“

През 986 г. император Василий II тръгнал на поход срещу българите, „защото тяхната дързост, дишаща убийство, заплашвала ромейската държава“. Главната цел на похода била силната Софийска крепост, но „по зла воля на съдбата той се излъгал в своите надежди“. Двадесет дни ромеите обсаждали София без никакъв успех – армията им се „отдала на леност и безделие поради неспособността на военачалниците“. Първи пострадали отрядите на фуражирите, които били изтребени до крак от скритите в засада български войски. Ромеите загубили много впрегатни животни, а като връх на всичко българи­те сполучили да запалят обсадните им машини. Самуил, който се намирал извън София, отрязал обратния път на византийс­ката армия, което довело до паническото й отстъпление. Ко­гато ромеите стигнало до т.нар. Траянови врата, войските на „Самуил с викове и шум нападнали внезапно, уплашили ги и ги принудили да бягат“. Повече подробности около катастро­фата, която връхлетяла ромеите при преминаването на прохо­да, дава византийският историк Лъв Дякон: „Войската преми­наваше през една гориста и пълна с пропасти долина. Едва я беше преминала и достигна до стръмни и труднодостъпни мес­та, когато мизите (т.е. българите) нападнаха ромеите, и като унищожиха голям брой войници, взеха царската палатка и сък­ровището и разграбиха целия обоз. Там бях и аз, разказвачът на това бедствие, който имах нещастието да придружавам императора. Тогава малко остана да се подхлъзнат стъпките ми и да стана жертва на скитския меч, ако божието провидение не ме беше запазило от опасността, като ми внуши да препус­на бързо коня си и да премина стръмните склонове, преди да бъдат завзети от неприятеля, и набързо да стигна до върха на планината.“ Поражението на ромеите било незапомнено – император Василий „едва преминал теснините и се спасил“. Ромеите нарекли мястото на катастрофата „Българска клисура“ един византийски поет писал, че при Българската клисура „мизийските стрели прекършиха авзонските копия“, а „Истър ( т.e. Дунав, или, обратно казано, България) грабна венеца на Рим“.

От 987 г. Византия встъпила в период на продължителни граждански войни. Самуил се възползувал от междуособици- IV, „нападнал няколко пъти ромейската страна и я опустошил чак до град Солун“. През 991 г. император Василий II сполу­чил да разбие Самуил, „хванал българския цар (т.е. Роман) и го върнал в тъмницата, от която бил избягал“. Така през 991 г. Самуил станал „самовластен господар на българите“.

През 996 г. е отбелязан един голям поход на Самуил сре­щу втория град на империята – Солун. Той скрил по-голямата част от войските в засади и клопки около града и с един малък отряд направил набег пред стените на крепостта. Предвиждането му, че ромеите ще се увлекат в преследване, се оправдало. Ашот, синът на солунския управител, влязъл в сражение с предния отряд, който го отвел към скритите в засада български войски. Ромеите претърпели голямо поражение, а предводителят им бил пленен. На помощ на Ашот се притекъл неговият баща, дукът Григорий, но войската му била раз­бита, а Григорий загинал от български меч.

Победата при Солун вдъхновила Самуил за нови походи. През 996 г. той навлязъл дълбоко в същинска Гърция и стиг­нал чак до Корингския провлак.

Югоизточна Европа около 1000 сл.н.е (карта XXXV от "Атлас към историческата география на Европа от Фриман", 1903)

Югоизточна Европа около 1000 сл.н.е (карта XXXV от „Атлас към историческата география на Европа от Фриман“, 1903)

На връщане насреща му излязъл византийският пълководец Никифор Уран. Река Сперхей разделяла двете войски – наскоро паднал силен дъжд, реката придошла и се разляла нашироко. Самуил станувал безгрижно с войската си на от­срещния бряг, като предполагал, че ромеите не са в състояние да го нападнат, но водачите на Никифор Уран намерили брод през реката и на разсъмване ромеите връхлетели върху българския лагер. Повечето от войниците на Самуил паднали под ударите на неприятеля. Сам Самуил бил ранен, пленяването му изглеждало неминуемо, но го спасила присъщата му съобразителност. Заедно със сина си Гаврил Радомир „те се смесили с умрелите и лежали като мъртви. А когато настъпила нощта, тайно избягали и се спасили в България“. Тържествуващият византийски пълководец не се решил на преследване, „съблякъл падналите български войници, ограбил неприятелския лагер и с много богата плячка се завърнал в Солун“.

През 997 г. в константинополската тъмница починал плененият български цар Роман. С неговата смърт се прекъсвали последната нишка на прочутата Крумова династия. Самуил не закъснял да се възползува от предоставилата му се възможност и се обявил за български цар – още повече че той фактически разполагал с царските прерогативи от 991 г.

След завръщането си от похода в Пелопонес Самуил е изненада узнал, че дъщеря му Мирослава завързала тайни връзки с пленения Ашот. Влюбената българска принцеса не се поколебала да заплаши своя баща, че ще се самоубие, ако не й разрешат брак със знатния пленник. Самуил отстъпил пред чувствата на своята дъщеря и отпразнувал сватбата й с Ашот. Заедно с Мирослава Ашот бил изпратен да управлява силната адриатическа крепост Драч. Но скоро Ашот изменил на бъл­гарския цар, придумал жена си и двамата отплавали с кораб в Константинопол. Предателството им било щедро възнаградено от Василий II; Ашот бил почетен с титлата магистер, и Мирослава – с придворната титла зости – 998 г.

През същата година цар Самуил предприел поход в сръб­ските земи и пленил княза на Зета Иван Владимир. Скоро в българския дворец започнала нова романтична история. Вто­рата дъщеря на цар Самуил – Косара, поискала разрешение от баща си да посети затвора и да измие краката и главите на затворниците. Този странен обичай (т. нар. показно униже­ние) съществувал и във византийския императорски дом, къ­дето навръх Великден императорът миел краката на седем константинополски бедняци, т.е. православните владетели се стремели да наподобяват Христос и неговия пиетет към бед­ните. В затвора започнало романтичното увлечение на Косара по младия и хубав сръбски княз Иван Владимир. Цар Самуил се съгласил да благослови техния брак и върнал на Иван Вла­димир бившето му княжество.

В началото на XI век император Василий II започнал нова серия от походи, които имали за цел окончателното ликвидиране на българската държава. През 1001 г. силна византийска армия под командването на патриция Теодорокан и протоспатария Никифор Ксифия нахлула в Мизия. Самуил не успял да се противопостави на нашествениците и ромеите превзели Плиска, Велики и Мали Преслав и се завърнали победоносно назад.

През 1002 г. Василий II през Солун нахлул в южните български земи. Императорът възстановил всички крепости, които навремето били разрушени от Самуил, а онези, в които имало български гарнизони, били подложени на продължител- п,| обсада – превзети били Верея, Сервия и Воден.

През 1003 г. лично Василий II възглавил една кампания, която го отвела под стените на Видин – градът издържал осем­месечна обсада. Докато императорът бил зает с обсадата на дунавската крепост, цар Самуил предприел внезапно нападе­ние по посока на Одрин – 15 август 1003 г. Тогава край Одрин се събирал ежегодният панаир, който ставал при стичането на много народ. Като събрал богата плячка, българският цар се върнал победоносно назад. Василий II не изоставил обсадения Видин и скоро той паднал в негови ръце – както сам императорът пише в една от своите грамоти. Видин бил взет не със силата на оръжието, а благодарение на предателството на местния митрополит, който му „отворил пътищата за стра­ната“.

При завръщането си от Видин Василий II потеглил на юг по река Морава, като разрушавал всички български крепости, и се озовал в околностите на Скопие. Съгледвачите му известни, че на отсрещния бряг на река Вардар станувал безгрижни с войската си българският цар Самуил – „като се уповавал на пълноводието на реката, която по това време не можела да се преброди, той небрежно бил разположил лагера си“.

Странно е наистина, че обстоятелствата, предшествуващи това сражение, наподобяват изцяло събитията, които стрували на цар Самуил поражението при Сперхей. Василий II успял да намери брод през реката. „Поразен от внезапното му появява­не, Самуил ударил на безредно бягство, а шатрата му и целият лагер били взети“ – 1004 г.

Самуиловата базилика „Свети Ахил“.

Самуиловата базилика „Свети Ахил“.

След като превзел Скопие, Василий II се отправил към Перник, „чийто защитник бил Кракра, мъж отличен във военните дела“. Обсадата на Перник не прибавила нищо към военните подвизи на Василий II – той престоял под стените на крепостта „немалко време и изгубил немалък брой войска“. Следващите десет години преминали в непрекъснати кръвопролития. Василий II „напоил земята с кръвта на българите и тя потреперила от многото убийства и се покрила с пепел, а мечовете и копията на ромеите се притъпили от костите ми варварите и от многото обезглавявания“. В завладените български земи императорът „намерил много съкровища, неизброимо злато и сребро, венци, корони и царски принадлежности“.

За да прекрати постоянните нахлувания на Василий II, цар Самуил „отново събрал войска, повикал чужди наемници и се впуснал в боеве и сражения, пълен с гняв и заслепение“. Тон знаел много добре, че Василий II навлизал в България обикновено по поречието на Струма – там имало „поле и големи реки, и големи, високи и стръмни планини, покрити със снегове“. Там именно цар Самуил „решил да прегради с ровове и огради пътя на императора“. Теснините, които били многобройни, били заприщени „на едно място със стени, другаде с въжета и дървета, и изкуствени валове“.

През лятото на 1014 г. Василий II потеглил срещу Самуил, но близо до днешното село Ключ, Благоевградско, се натък­нал на дървената стена, която му преграждала пътя. „Защит­ниците му оказвали смела съпротива, стреляли от височината на стената и така ранявали и избивали напиращите неприяте­ли.“ Василий II изгубил всякаква надежда, че може да преодо­лее преградата, но стратегът на Пловдив Никифор Ксифиа го посъветвал да продължи щурма, докато неговият отряд наме­ри сгодно място, откъдето да премине планината Беласица. На 29 юни призори неговият отряд „с викове и шум се пока­зал на височината в гръб на българите“. Засвирили бойните тръби и ромеите се спуснали срещу изненаданите българи, ко­ито побягнали. Междувременно Василий II разрушил прегра­дата и започнал да преследва българите – една част от тях била избита, а още повече били взетите в плен. Цар Самуил, който лично ръководел отбраната на прохода, „едва успял да се спази от гибел с помощта на сина си, който смело отблъс­квал нападащите“. Царят на българите бил качен на кон и се спасил в крепостта Прилеп.

Пленените българи (15 000 на брой) били подложени на страшно издевателство – по заповед на император Василий II всичките били ослепени, като на сто човека бил оставен един едноок за водач. В този ужасен вид осакатените български войни били изпратени при цар Самуил. „А той, като ги видял да идват в дълги редици, не издържал това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земя-

та “ Цар Самуил, който неведнъж се срещал със смъртта на бойното поле, не можал да понесе страшната гледка. „Присъствуващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, след като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но като взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял.“ – 6 октомври 1014 г.

През 1969 г. солунският археолог проф. Н. Мацопулос попаднал на интересно погребение в църквата „Св. Ахил“ на едноименния остров в Преспанското езеро. Разкрит бил скелет на възрастен мъж, главата на който била поставена върху възглавница от три керемиди, облечени в златоткан плат. Откритите останки от позлатена ризница свидегелствуват за високото обществено положение на покойника – той бил облечен в златокана дреха с изображения на папагали. От други източници е известно, че тъкмо папагалите били гербът на Саму- иловата династия – не случайно неговият внук Петър Делян убеждавал въстаналите българи, че един храст не може да храни два папагала (т.е. царе) и нито един народ не може да бъде управляван от двама владетели. И други факти сочат, че погребението от гроб „Г“ трябва да се идентифицира със скелета на българския цар Самуил. Известно е, че за определено време столицата на този владетел била Преспа. А още приживе цар Самуил хранел особен пиетет към св. Ахил – след превземането на Лариса той пренесъл мощите на светеца в столицата си Преспа и ги положил във величествена базилика, която построил в негова чест.

При огледа на скелета антрополозите установиха, че лявата лакътна кост е била счупена, а впоследствие е заздравяла накриво под ъгъл 140 градуса. Тази рана Самуил получил в битката при река Сперхей. При бягството си той нямал въз­можност да получи медицинска помощ (трябвало да измине pазстояние от около 400 км) и докато се добере до България, счупената лакътна кост образувала калус (нова костна тъкан) и зараснала в това положение.

Антропологичните изследвания установиха, че Самуил бил среден на ръст и починал на около 69-70-годишна възраст.

Векът на цар Самуил е безспорно една от най-героичните епохи в средновековната ни история. От руините на Преслав­ното царство Самуил отприщи огромна народна енергия, ко­нто впрегна за установяването на българската независимост. 40-годишното му управление е един непрекъснат подвиг и заслужава най-голямо възхищение. И ако днес сме в правото си да твърдим, че в началото на XI век България погинала със слава, една голяма част от нея принадлежи на „непобедимия по сила и ненадминат по храброст“ цар Самуил. На този „войнствен човек, който никога не знаел покой“ и на „неговата мъдрост и разум“ българите дължали безпримерното си мъжество във войната срещу Византия. „Отличният воин Самуил без страх обхождал всички западни области на ромейската държава“ и спечелил големи и усилни битки. Според признанията на един византийски историк даже и през XIII век подвизите му не били забравени. Помнело се, че владетелят, който „завладял цялата българска и ромейска земя“, бил „онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите“.

 

Паметник на цар Самуил, Самуилова крепост, край Петрич, България.

Паметник на цар Самуил, Самуилова крепост, край Петрич, България.

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 2, С., 1971, 603-704; Мутафчиев, П. История ни българския народ. С., 1986, 222-234; Петров, П. Образуване и укрепване на Западната българска държава. Към хронологията на периода 966-986 г. Годишник на Софийския университет, фиф. 53, 1960. № 2, 131-190; Matsopoulos, N. Le tombeau du Tsar Samouil dans la basilique du s’Achilles a Prespa.Etudes balkaniques, 1974, № 4, 114-126; История на България. T. 2, С., 1981, 397-416.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Top