цар Симеон (893-927)

Симеон пред портите на Константинопол (графика Николай Павлович)

Симеон пред портите на Константинопол (графика Николай Павлович)

Цар Симеон е третият син на княз Борис от съпругата му Мария.

Роден е по всяка вероятност през 864 г. – затова го наричали „дете на мира“, т.е. Симеон е първият от синовете на Борис, който бил възпитан като истински християнин. Съдбата не се оказала справедлива към младия Симеон – съгласно съществуващите династични закони само първо­родният син (канартикина) и вторият владетелски син (вулиастаркана) разполагали с наследствени права върху престола. Затова княз Борис се загрижил отрано да насочи Симеон към църковна кариера. След като получил началното си образование в Плиска, Симеон бил изпратен в Константинопол – около 878 г. Там изучавал граматика, поезия и реторика, т.е. дисциплините от т.нар. първи цикъл от „стълбицата на учеността“. Впоследствие постъпил в Магнаурската школа, където изучил до съвър­шенство класическата гръцка литература и всички философс­ки изкуства (аритметика, астрономия и музика). Това се потвърждава от думите на един западен летописец, който отбелязва, че Симеон още „като малък изучил в Константинопол ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристо­тел“; половин век по-късно във византийската столица про­дължавали да го наричат „емиаргос“ (полугрък) – а това е най-голямата похвала за учеността, с която можел да се сдобие един „варварин“ сред претенциозните интелектуални кръ­гове на Византия.

След това, продължава разказа си кремонският епископ Луидпранд, „като изоставил научните си занимания, той се от­дал, както казват, на свято подвижничество“ – т.е. Симеон станал черноризец. Заел се сериозно с подготовката си за ду­ховник, в лицето на който Борис виждал бъдещия ръководи­тел на българската църква.

Симеон се завърнал в България вероятно към 886 г. след пристигането на Кирило-Методиевите ученици в Плиска. Съ­ществува мнението, че Борис го е повикал във връзка с пла­новете си за разпространяването на славянската писменост. От Климент и Наум Симеон вероятно е получил първите уроци по славянско писмо, които завинаги предопределили преданост­та му към делото на славянската книжовност.

Скоро събитията в България взели такъв обрат, че пред Симеон неочаквано се открила възможността да замени мона­шеското расо с багреница. По-големият му брат Владимир се обявил в защита на езическите богове и започнал да преслед­ва християните. Борис въстанал срещу своя син в името на християнския бог. Един български извор утвърждава недвус­мислено, че не някой друг, а Симеон бил инициаторът на събитията, които довели до свалянето на княз Владимир от трона: „По божие благоволение и Михаилово Симеон свали брата си и се покачи на престола.“ Предаността, която Симе­он демонстрирал към християнството, вероятно е предопреде­лила решението на Борис да го обяви за княз на България. За целта в Преслав бил свикан църковно-народен събор, който трябвало да се произнесе и по два много важни въпроса, от­насящи се до съдбата на Симеон: 1) Да освободи Симеон от монашеския обет; 2) Да го признае за законен княз на Бъл­гария. След приключването на събора старият княз произне­съл реч, в която заплашил Симеон, че „ще изтърпи същото наказание, ако с нещо отстъпи от християнството“. Заплахите били предназначени не толкова за новия княз, колкото за скри­тите привърженици на езичеството – Борис не се съмнявал, че на третия му син било съдено да осъществи големите цели на неговата политика. Те били свързани с останалите решения на Преславския събор, които предвиждали славянският език да бъде обявен за официален и богослужебен в държавата, а ви­зантийското духовенство да бъде прогонено и да се замени с български църковен клир.

България при цар Симеон I

България при цар Симеон I

Ответните действия на Византия не закъснели. Дълбоко уязвена, империята търсела подходящ случай да отмъсти за нанесеното й унижение. През 894 г. император Лъв VI фило­соф се съгласил „да се премести българското тържище в Со­лун и да се облага с по-тежки мита. Когато българите съоб­щили това на Симеон, той уведомил император Лъв. Заслепен от пристрастието си, той сметнал това за дреболия. Симеон се разгневил и вдигнал оръжие срещу ромеите.“ – 894 г. Причи­ните за тази война обикновено се надценяват – някои я обя­вяват даже за „първата икономическа война в средновековна Европа“. Всъщност преместването на българското тържище представлявало за Симеон удобен повод да пристъпи към осъществяването на грандиозните си планове за открито съперни­чество с Византия – на първо време със силата на оръжието.

Император Лъв VI събрал набързо една армия, ударната й сила съставлявала личната императорска гвардия, която била набрана от хазарски наемници. Решителното сражение станало и Източна Тракия – ромеите били обърнати в бягство, а во- еначалниците им загинали. Императорската гвардия се предала Княз Симеон заповядал да отрежат носовете на гвардейците и ги „изпратил в столицата за срам на ромеите“.

Тъй като византийската армия била заета във война с ара­бите, император Лъв VI прибягнал до изпитаното средство: с богати дарове неговите пратеници заминали при маджарите, за да ги склонят да нападнат България. В края на 894 г. ви- тнтийската флота се появила на Дунав и прехвърлила маджа­рите в днешна Северна България. Действията на византийска­та дипломация представлявали за княз Симеон пълна изненада – той съсредоточавал войските си в Тракия срещу настъпващата от юг византийска армия. Ромеите започнали прегово­ри за мир – те смятали, че маджарската заплаха ще принуди Симеон към отстъпки. Българският княз не се поддал на уве­щанията – византийският пратеник бил обвинен в шпионаж и Симеон заповядал да го хвърлят в затвора. Маджарите подло­жили на страшно разорение добруджанските земи и се оттеглили необезпокоявани на север.

Княз Симеон дислоцирал войските си на север и преградил Дунав с желязна верига, за да попречи на византийския флот да контролира положението. Но веригата била разкъсана и маджарите за втори път се озовали на юг от Дунав. Българ­ските войски не издържали и побягнали – самият Симеон ед­на успял да се спаси в Дръстър. След оттеглянето на нашес­твениците Симеон си дал вид, че е готов да се отзове на мирното предложение на византийския император. В Преслав пристигнал византийският пратеник Лъв Хиросфакт, който трябвало да уговори условията на мира – спорът бил за раз­мяната на пленниците. Симеон умишлено протакал преговори­те – необходимо му било време, за да ликвидира маджарската заплаха. Лъв Хиросфакт бил задържан под стража и напразно настоявал за лична среща с владетеля. Симеон разменил с него няколко писма – в тях императорският пратеник се уп­ражнявал в тънкостите на византийската реторика, а Симеон демонстрирал презрението си към император Лъв и наивните му астрономически увлечения. Междувременно княз Симеон привлякъл като съюзници печенегите и с тяхна помощ връх­летял върху територията на маджарите – между реките Буг и Днепър. „Понеже те не получили сериозна помощ от ромеите, а останали неподготвени, той ги избил всичките“ – началото на 896 г. „Като се завърнал горд от победата“ и станал „още по-надменен“, Симеон прекъснал преговорите и нахлул с войс­ките си в Тракия. Ромеите побързали да „прехвърлят всички теми и тагми“, т.е. всички войски, които воювали срещу ара­бите, на Балканите. Сражението станало при Булгарофигон (дн. Баба Ески): ромеите „били поголовно разбити и всички заги­нали“ – лятото на 896 г. Симеон настъпил към Константино­пол, но пред стените на византийската столица бил спрян от армия, набрана от арабски военнопленници. Сключено било временно споразумение, което предвиждало възстановяване на положението. Симеон получил удовлетворение, но по-важното било, че излязъл от конфликта със съзнанието за превъзход­ство над империята, че е настъпило времето да диктува раз­витието на събитията.

Българите разгромяват византийците при Булгарофигон

Българите разгромяват византийците при Булгарофигон

Военните действия продължили и след 896 г. – княз Симе­он взел под прицел славянските области в югозападните кра­ища на Балканите. Към края на столетието повече от 30 кре­пости около Драч (на Адриатическо море) признали властта на българския княз. Впоследствие Лъв Хиросфакт не без гор­дост заявява, че с помощта на дипломатическото си изкуство „ги изтръгнал като ухо из устата на лъва“. В началото на X век Симеон направил опит да превземе Солун – в крайна смет­ка границата била установена на 20 км северно от този град. Българският владетел разпоредил да се изпишат възпомена­телни колони, които с точност маркирали граничната линия – 904 г.

Затишието от края на IX и началото на X век било из- ползувано от Симеон за създаването на онази база, която тряб­вало да му даде предимство в борбата с Византийската импе­рия. Макар и успешна, войната от 894-896 г. му дала да раз­бере, че до окончателното надмощие над ромеите трябвало да се измине дълъг път. На политическите претенции на Визан­тия княз Симеон трябвало да противопостави собствена иде­ологическа и политическа платформа, която да има корените си в народностното начало.

Първата му грижа била да се заеме със строежа на новата българска столица Преслав – в мечтите си князът я виждал като град, достоен да съперничи на Константинопол. И го създал наистина такъв – с великолепието на църковните и светските сгради, с изяществото на вътрешната му уредба, с многоцветието на керамичната им украса и с внушителността на отбранителните му съоръжения. Съвременникът му Йоан Екзарх напразно търси сравнения да опише неговото велико- лепие. Не случайно новата българска столица била наречена Велики Преслав – в смисъл, че представяла по най-бляскав начин постиженията на българската материална култура. Един български извор съобщава, че Симеон градил Велики Преслав в продължение на 28 години. Едновременно с това Симеон пристъпил към „национализацията“ на българската църква: „довършил недовършеното от баща му, като засилил божествена- та проповед, непоколебимо утвърдил православието с построените навсякъде църкви и дал широк и открит път на божия закон“. Цитираният пасаж (той е от житието на Климент Ох­ридски) далеч не изчерпва замислите на княз Симеон: той утвърдил не толкова православието и „чистите му догми“, колкото заложил основите на една църква, която била дълбоко народностна по своя характер. При Симеон масово били ръко­полагани за свещеници българи, които били обучени на славянски език. Те представлявали основата на онази пирамида, на върха на която като истинско украшение заблестял Кли­мент Охридски, първият епископ на български език – „след като се посъветва с по-разумните от своите приближени, ко­ито всички бяха разположени към Климент като към свой баща, той (Симеон) го назначил за епископ на Дрембица или Велика“. Постепенно българската държава се покрила с епископии начело с български владици, т.е. княз Симеон изградил нова църква, в която народностното начало се преплитало тясно с намерението да се утвърждава духовната самостойност на славянското племе. .

Едновременно с този процес Симеон станал душата на един интелектуален кръг, който положил началата на една нова култура, в основата на която стояла славянската писменост. По разпореждане на княза се пристъпило към написване на славянски книги, които не само трябвало да „славят бога“, но и да градят цивилизация независимо и равностойно от всеп­ризнатите центрове на християнската култура.

Симеон и Константин VII на трапезата

Симеон и Константин VII на трапезата

Истинският вдъхновител на книжовния кипеж в Преслав Пил сам Симеон. Не случайно князът си спечелил възхищени­ето на съвременниците, които го назовават прочут „книголюбец“, който „изучи всичките стари и нови, канонически и неканонически книги, а преди всичко – божественото писание, и разбирайки нравите и обичаите на всичките учители и тяхната мъдрост, благоверният цар Симеон бил възхитен от словесна­та мъдрост на блаженния Йоан Златоуст… Прочитайки всички книги, той избрал от всичките негови книги слова и съставил от тях тази единствена книга, която нарекъл Златоструй.“ Кни­жовните увлечения на Симеон надхвърляли обикновеното съставителство: „Симеон цар български написа много книги и подобно на цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите.“ Сравнението с библейския цар Да­вид е многозначително и подсеща, че величието на българс­кия владетел се измервало преди всичко с интелектуалните му занимания. Дълбоката му ученост се изразявала преди всичко със стремежа „да извади наяве скритите мисли в дълбочина­та на многото трудни книги“, с които „напълнил своите пала­ти“. Преводът на християнските мъдреци е занимавал Симеон, защото предстояло адаптирането им към българската действи­телност, превеждането им на един „безкнижен“ език. Според Симеон преводът означавал да се „направи промяна на речта, но да се спази точността на смисъла“ – изискване, което и днес звучи напълно съвременно. Сам българският владетел „на­писал много книги“ и станал душата на един интелектуален кръг, към който причисляваме личности като Климент Ох­ридски, Наум, Йоан Екзарх, презвитер Константин, Чернори­зец Храбър и много други. В създадената от тях книжнина липсва дребнотемието – те се интересуват от вечните въпроси за началото и края на света, за правото на всеки народ да гради култура на свой език. Многопосочността на книжовните им занимания може да бъде разбрана единствено, ако вземем предвид новото място на България като културен посредник между византийската цивилизация и славянския свят. Сподвижниците на княз Симеон били обладани от увереността, че делото им имало не само чисто български, но и общославян­ски адрес.

През първите двадесет години от управлението си княз Симеон натрупал онзи личен престиж, който го наредил сред най-забележителните личности на неговото време. Симеон имал за защитници не само меча, но и силата на словото. Той се чувствувал не само равен на „поставения от бога император на ромеите“ – назрявала идеята, че му е съдено да изведе България от сянката на Византия и да поеме нейната политическа и цивилизаторска мисия. През май 912 г. починал император Лъв VI философ, който оставил за свой наследник малолетния си син Константин VII Багренородни. Властта в империята била поета от регентство начело с Александър, брат на починалия император. Наскоро след тези събития Симеон проводил пратеници в Константинопол, които да преговарят „относно мира, като известявал, че би го спазвал, но ако се отнасят към него с благосклонност и почит, както било при император Лъв. Александър обаче, обладан от безумие и без- разсъдство, отпратил позорно пратениците, отправил заплахи към Симеон и мислел, че ще го уплаши. Мирът прочее бил нарушен и Симеон решил да вдигне оръжие.“ Предизвикател- ството на Александър било добре дошло за Симеон, който отдавна търсел сгоден случай да започне осъществяването на грандиозните си планове – нямало какво да спре натрупаната енергия, която сега с всичка сила се отприщвала по посока на Константинопол. Със задачата да възпре военните приготовления на Симеон бил натоварен патриарх Николай Мистик. През първата половина на 913 г. той изпратил първото

си писмо до Симеон, като използувал за повод съдбата на един българин, който избягал в Константинопол. Симеон нас­тоявал беглецът да му бъде предаден и патриархът се съгласил, тъй като на карта били заложени неща, далеч по-големи

от съдбата на един човек. В Константинопол се носели тревожни слухове, че намеренията на българския владетел били да върви докрай срещу империята. Последвало второ писмо, в което патриархът обвинявал Симеон, че замислял „да нападне детето сираче и царски син“, т.е. малолетния император. Призивите на Николай Мистик не помогнали: през август 913 г. „Симеон, владетелят на България, се отправил на поход срещу ромеите с голяма войска и стигнал до Константинопол. Той го обсадил и го заобиколил с окоп от Влахерните до т.нар. Златни врати, обладан от надеждата, че без мъка ще го зав­ладее. След като узнал якостта на стените и сигурната им защита, поради множеството тежковъоръжени войници и каменохвъргачките, и стрелохвъргачните машини той, излъган в надеждите си, се завърнал в т. нар. Евдемон и поискал да сключи мирен договор. Регентите приели драговолно това и Симеон изпратил своя магистер Теодор да преговаря за мира. Патриарх Николай, Стефан и магистер Йоан взели императо­ра и отишли до Влахерните, въвели двамата сина на Симеон и двореца и обядвали заедно с императора. Патриарх Николай Мистик излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо корона собствения си епириптирий. Удостоени с безброй и преголеми дарове, Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна.“

Няма съмнение, че разказът на византийския хронист с преднамерен. Смешно е например твърдението му, че Симеон се отказал от обсадата на византийската столица, след като видял могъщите й укрепления – та той ги знаел не по-зле от самите ромеи. Пристигането му пред стените на Константинопол представлявало по-скоро демонстрация на сила, отколкото израз на намерението му да превземе столичния град. Регентството знаело много добре плановете на българския владетел, които били придружени от заплашителната декларация, че „българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават своето“. Накратко Симеон настоявал за следното: 1) Да бъде обявен за „василевс“ (т.е. цар) на българите и 2) Малолетният император Константин VII Багренородни да се ожени за него­вата дъщеря. Ако ромеите изпълнели желанията му, Симеон обещавал „здрав мир, какъвто преди това не е имало и какъв­то не са знаели онези, които са живяли преди нас“. Несъмнено българският владетел държал най-вече на първото условие – изпълнението му означавало, че Византия трябвало да пожерт­вува принципите, които съставлявали нейното политическо ве­рую – един бог на небето, един император на земята. Въпреки всичко компромисът бил направен и лично патриархът извър­шил церемонията около коронясването на българския цар. Друг е, разбира се, въпросът, че впоследствие стойността на церемо­нията била съзнателно подценявана. С акта от 913 г. Симеон се сдобил с царска титла, която го изравнявала с ромейския им­ператор и му давала самочувствието на владетел, който е пре­допределен от бога и историята да властвува не само над бъл­гарите, но и над византийската общност.

Българите завладяват Одрин

Българите завладяват Одрин

Завръщането му от похода през 913 г. представлявало ис­тински триумф – той наложил „насила договор, като заявил ясно да му бъде оказано поклонение като василевс“. Едно ехо на този триумф е фиксирано в оловен печат, в който Симеон се величае като „василевс миротворец“. Зад тази формула про­зира ясно изразена политическа идея – царят на българите възвестявал настъпването на истински мир, наложен от висо­чайшата му воля и утвърден със силата на победоносното му оръжие.

В началото на 914 г. в Константинопол бил извършен поредният преврат – патриарх Николай Мистик трябвало да отстъпи мястото си на Зоя, майката на малолетния император, която се обявила за регент. Първата стъпка на новото правителство била да откаже на Симеон правото на царския венец и па анулира споразумението за брачен съюз между Византия и България. Настояването на Симеон „да се сроди с василевса не се почете от ония, които решиха да постъпят така“ – пише до българския владетел патриарх Николай Мистик, като се стреми да снеме от себе си обвинението в нарушаване на договора от 913 г.

Сблъсъкът бил неминуем – нито Византия имала намерение да отстъпи, нито пък цар Симеон желаел да се примири с новосъздаденото положение. През лятото на 914 г. Симеон се появил с войските си в Тракия и превзел Одрин, а по- късно неговите отряди опустошили областта около Драч.

Предчувствайки опасността, ромеите се решили на генерално сражение, в което те били уверени, че ще спечелят по­бедата. За целта побързали да сключат мир с арабите, а на север изпратили посланици при сърбите и печенегите, за да ги уговорят да нападнат в тил българите. Подготовката на враждуващите страни приключила през лятото на 917 г. По-щастлив се оказал цар Симеон, който наложил влиянието си в Сърбия, а печенегите „представлявали постоянна грижа на българите, тъй като те се стараели да свържат децата си с бракове и по този начин да сключат мир с тях“. Станало ясно, че съдбата на Балканите ще се реши в Тракия. Цялата византийска войска била прехвърлена през Проливите, а военачал­ниците й се поклонили „пред животворния дървен кръст и се заклели да умрат един за друг, след което цялата войска се устремила срещу българите“. Сражението станало на 20 август 917 г. край Ахелой. Най-много подробности дава византийският историк Скилица. В началото българите отстъпили и част от редиците им били пометени от връхлитащите ромеи. Но бягството „не било безредно“ и скоро сред ромеите „настъ­пило объркване и колебание“. Цар Симеон, който от една съ- седна височина наблюдавал движението на войските, изчакал удобния момент и ударил със скритите в засада български войски. „Ромеите, които и преди това били паднали духом, като видели сега внезапното настъпление на българите, обър­нали гръб и ударили на страхотно бягство, като едни се изтъпкали помежду си, а други били избивани от противници­те.“ Като коментира изхода на сражението, друг византийски източник пояснява, че „настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало“. Част от ромеите „били избити с меч, други се издавили в морето, трети пък погинали задушени и смазани от конете или поради друго насилие, като всеки на мерил по различен начин смъртта“. При Ахелой елитните ромейски войски претърпели незапомнена катастрофа и по-голямата им част погинала под ударите на преследващата ги бъл­гарска конница. Цар Симеон взел лично участие в преследването – даже любимият му кон паднал под ударите на непри­ятелски меч. За истинските размери на поражението можем да добием най-ясна представа от думите на византийския историк Лъв Дякон. Половин столетие след битката при Ахелой той коментира поражението със следните думи: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, където тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите.“

Бляскавата победа при Ахелой направила цар Симеон господар на положението и войските му се устремили към Константинопол. Близо до столицата той разгромил още една многобройна ромейска войска – българите я нападнали през нощта и избили повечето неприятели. Пътят към византийската столица бил открит. Но вместо да продължи триумфалния си поход към Константинопол, Симеон трябвало да предприеме действия, които да укрепят неговия тил – една българска ар­мия пленила сръбския княз Петър и поставила на негово място българско протеже. През следващата 918 г. лично цар Симеон възглавил поход в Елада и разорил тамошните градове. И когато изглеждало, че до заветната цел оставала само една крачка, положението коренно се изменило. През пролетта на 919 г. хитрият и предприемчив арменец Роман Лакапин (той командувал византийския флот) отстранил императрица Зоя и поел в свои ръце върховната власт. Скоро положението му укрепнало още повече в резултат на брака между дъщеря му Елена и император Константин VII Багренородни – май  919 г. Събитията продължили да се развиват все така стремително: през септември 919 г. Роман Лакапин се провъзгласил за кесар, а месеци по-късно – за съимператор на своя зет.

Победата на българите над византийците при Ахелой, 917 година

Победата на българите над византийците при Ахелой, 917 година

На пръв поглед изглеждало, че щастието обърнало гръб | на цар Симеон, а плановете му за превземането на византийската столица били осуетени. Непримиримата му натура обаче, винаги готова на риск и жадна за действия, не се смирила под ударите на съдбата. Българският владетел обявил на всеуслишаие, че Роман Лакапин „трябва да слезе от престола“ и да „остави царството“, защото по закон то принадлежало на него Напразно патриарх Николай Мистик увещавал Симеон да се откаже от претенциите си, изтъквал множество доводи за „законността“ на Роман Лакапин и уверявал българския владетел, че „искането му е невъзможно“. Впрочем и двете стра­ни знаели прекрасно, че спорът трябвало да се решава не с помощта на пренията, а със силата на оръжието. Предстоял финалът на събитията, които неудържимо тласкали цар Симе­он към византийската столица.

През есента на 920 г. Симеон повел войските си към Константинопол и овладял Дарданелите – плановете му предвиждали блокирането на византийската столица. Ромеите не си нравили илюзии, че могат да се противопоставят със силата на оръжието. Инициативата отново поел патриарх Николай Мистик, като признал „безумието на онези хора, които подбудени от внушението на дявола, дадоха повод за война“. По този начин той се стремял да хвърли вината за нарушаването на мира на императрица Зоя и нейното обкръжение. Патриархът предлагал настойчиво Симеон да се сроди с император Роман Лакапин „било като даде дъщеря си за неговия син, било като ожени своя син за неговата дъщеря“. Този вариант не отговарял на намеренията на българския владетел, който предвиждал за свой зет император Константин Багренородни. Преговорите били прекъснати и през 921 г. българските войс­ки отново стояли пред Константинопол. Този път ромеите съб­рали кураж и посрещнали българските войски в равнината, но „когато българите се появили, надаващи непонятен и ужасен пик, и мощно се спуснали срещу тях“, военачалниците на византийската армия веднага побягнали. Последвала сеч, която не се поддава на описание – част от ромеите се удавили в морето, други станали жертва на меча, а трети били заловени от българите.

И този път империята била спасена от надигането на сър­бите. Подбуден от византийската дипломация, княз Павел Бранкович се обявил против Симеон, но сравнително лесно бил прогонен. Същевременно ромеите правели всичко възможно за „силно раздвижване на русите и заедно с тях на печенегите, пък още на аланите и на западните турки (маджарите)“. „Те всички са се споразумели да започнат война срещу теб“ – заплашва патриарх Николай Мистик. Трудно е да се каже до­колко тези планове отговаряли на истината, но няма съмнение, че византийската дипломация правела всичко възможно, за да повдигне срещу българите северните народи, фактът, че ударът откъм север не се осъществил, свидетелстнува, че бъл­гарският владетел предотвратил създаването на коалицията. Съ­щевременно цар Симеон влязъл във връзка с египетския халиф и му предложил съюз срещу Византия: предвиждало се арабската флота да блокира Константинопол откъм морето, а българските войски да го атакуват от сушата. Пратениците на цар Симеон били приети радушно от халифа и потеглили към България с посланиците на египетския владетел. За нещастие на Симеон ромеите пленили делегацията и съумели да откло­нят арабите от съюза им с българите.

През 924 г. цар Симеон стабилизирал положението си и имал зад себе си обединените сили на целия Балкански полу­остров – нямало какво да попречи на щурма му към Констан­тинопол. Преди да потегли на поход, Симеон се провъзгласил за „василевс на българи и ромеи“, с което открито демонст­рирал крайните цели на политическата си програма. Походът започнал в началото на септември 923 г. Пред стените на Кон­стантинопол българският владетел продиктувал условията на мира – той искал лична среща с патриарх Николай Мистик и поканил император Роман Лакапин да обсъдят съвместно по­ложението и да определят веднъж завинаги сферите си на вли­яние. Времето до срещата ромеите използували за приготовле­ния, а цар Симеон – за демонстриране на сила, с което се надявал да принуди императора на отстъпки. Близо до Злат­ния рог, край морето била приготвена специална платформа, където трябвало да се срещнат двамата владетели. На 9 сеп­тември 923 г. „пристигнал Симеон, водейки със себе си мно­гобройна войска, която била разделена на много отряди, едни въоръжени със златни щитове и златни копия, други със сре­бърни щитове и сребърни копия, трети с всякакъв цвят оръ­жие и всичките облечени в желязо. Те, като поставили по­между си Симеон, приветствували го на езика на ромеите ка­то цар“. Великолепното обкръжение на Симеон представлява­ло не само демонстрация на сила, но преследвало и чисто психологически цели. Предварителните условия, които поста­вил българският владетел, били следните: 1) Византийската столица да отвори вратите си и да посрещне тържествено Си­меон; 2) Ромеите да признаят Симеон за „господар на целия Запад“, т.е. да признаят титлата му „василевс на българи и ромеи“.

Преговори между Симеон и египетския емир Фадлун

Преговори между Симеон и египетския емир Фадлун

Срещата между цар Симеон и император Роман Лакапин била предшествувана от една любопитна подробност. Българите „прегледали внимателно скелето, да не би да се крие някаква измама или засада“, т.е. те все още помнели събитията от 813 г., когато ромеите направили опит да убият хан Крум. Пръв на платформата се качил Роман Лакапин, след това се появил на кон цар Симеон. Срещата преминала в тържествена обстановка – съгласно съществуващия церемониал двамата вла­детели се прегърнали и след това започнали преговорите. Спо­ред византийските историци Роман Лакапин настоявал единствено да „се спрат несправедливите убийства и престъпните кръвопролития“. Няма съмнение, че българският владетел дър­жал най-вече да се разискват въпросите около царското му достойнство. Отговорът на императора бил, че е невъзможно па се съгласи на подобна отстъпка, защото „как би могло да има двама василевси, както ти безполезно се стремиш“. Нак­рая Симеон „склонил да сключи мир, след като императорът

то почел с великолепни дарове“.

Отлагането на плановете за превземането на византийска­та столица било наложено от новото раздвижване на сърбите. Един поход в сръбските земи (края на 924 г.) довел до ликвидирането на сръбската държава и до присъединяването й към България.

Има свидетелства, че Симеон повел преговори с Римската църква. През 926 г. във Велики Преслав пристигнали папски пратеници, които коронясали Симеон за цар. Този дипломати­чески успех имал чисто представителен характер. Той бил обаче помрачен от една неуспешна война на цар Симеон срещу хърватите. Изходът на тази злополучна кампания било едно неза­помнено поражение, в което погинала цялата българска войс­ка – 927 г.

За смъртта на цар Симеон византийските историци раз­казват една любопитна история. „Астрономът Йоан видял им­ператор Роман и му казал: Господарю, над арката отгоре на Ксилороф (хълм в Константинопол) е поставена статуя, която гледа на запад – това е статуята на Симеон. Ако отсечеш главата й, в същия час Симеон ще умре. Император Роман изпратил през нощта хора и отсякъл главата на статуята. В същия час починал в България Симеон, обхванат от безумие и сърдечна болест.“ Тази легенда е била много популярна навремето. Като се абстрахираме от явните измислици, остава неопровержимият факт, че цар Симеон починал от сърдечен удар. Смъртта го е застигнала на 27 май 927 г., на 63-годишна възраст.

Както следва да се очаква, оценката на съвременниците за делата му е противоречива. Ромеите винят „неумолимата му природа, която станала причина за жестоки и страшни кръ­вопролития“. Непреклонното и неумолимо сърце на Симеон непрекъснато жадувало за „пленение, опожаряване, разрушава­не на църкви, овдовяване и осиротяване“, т.е. всички нещастия на войната били приписани на „беззаконствуващия“ български цар. Няма съмнение, че непрекъснатите му войни били край­но непопулярни – в едно писмо до Симеон император Роман Лакапин отбелязва, че само за една година 20 000 българи из­бягали във Византия, защото намразили „войнолюбивия му ус­трем и непримиримите му замисли“. Първоизточникът на зло­то обаче била Византия, която не се примирила с новото съ­отношение на силите и не признала на Симеон правото да дели властта с ромейския император. А цар Симеон се увля­къл прекалено в преследването на една амбициозна полити­ческа идея, която нямал възможност да реализира докрай.

За човека Симеон разполагаме с малко, но красноречиви свидетелства. За физическия му портрет знаем единствено, че царят бил с рижи коси, брада и мустаци, което издава недвус­мислено славянския му корен, т.е. неговата майка била сла­вянка. Излиза, че в гените си Симеон съчетавал по един на­истина великолепен начин славянската одухотвореност и пра­българската стихия.

Друго едно сведение, излязло от ръката на неговия учиим, цариградския патриарх Николай Мистик, потвърждава предположението за изключителната целеустременост на Симеон: от младежките си години той „живеел като изряден монах и нито веднъж през живота си не бил вкусил вино“.

Трудно е наистина да си представим как суровата и влас- тна природа на този човек се подчинявала изцяло на суровите разпоредби на монашеския обет, който задължително препо- ръчвал загърбване на прелестите на мирския живот. И това крайно въздържание било резултат на дълбоко вътрешно убеждение, на желязната самодисциплина на един цар и самодър­жец, пред който изкушенията били безчет. Аскетизмът в човешкия живот на царя наистина впечатлява. Но той не бил самоцелен, в името на някаква показна набожност или фалшива притвореност. Защото Симеон подчинил поривите си, в това число и огромната си житейска енергия на духовното си извисяване: на самия себе си и на държавата, с която се оли­цетворявал. Изобщо с личния си живот и поведение цар Си­меон категорично потвърждава извечната истина, че истинс­кото величие задължително диктува ограничения и себеотричане и че те са толкова повече, колкото по-заветна е предначертаната цел. Тъкмо тук трябва да се търсят и истинските стойности в неговия човешки и владетелски подвиг. А те са предимно в държавното и културно строителство. Славата му па книжовник и меценат надвишава многократно подвизите му на бойното поле. Цар Симеон станал душата в един инте­лектуален кръг, който създаде епоха в историята на славянс­кия свят. Той е многократно по-щастлив от всички български владетели, защото единствено нему се падна великата чест и глава да е първооснователят на една нова цивилизация в Ев­ропа – славянската.

Не случайно съвременниците му го сравняват с големите умове на древността, а златото задължително присъствува, ко­гато му сплитат словесни венци. Подобно на библейския цар Давид той свири със „златни струни“. Със „златно перо“ той написал знаменитото си съчинение, което нарекъл „Златост- руй“, защото съдържало най-доброто от античната мъдрост. Пак на неговите залягания се дължи построяването на прочу­тата „Златна църква“ в Преслав – едно архитектурно открове­ние на епохата. В тронната си зала Симеон стои върху „зла­тен трон“, препасал „златен меч“. И накрая пред стените на Цариград войните му са въоръжени със „златни копия и злат­ни щитове“.

„Златното“ сияние, което струи от помислите и действията на цар Симеон, не бива да се схваща в буквалния му смисъл, почерпено единствено от блясъка на благородния метал. През онази епоха на златото се придава друг смисъл: на съвършенство и хармония. В този именно аспект епохата на цар Симе­он е наистина „златна“ – като израз на едно великолепно ца­руване и показно съвършенство. Тази епоха остава ненадмина­тия връх в националната ни история, време на ослепително извисяване на народностния ни дух. Затова и съвременници, и потомци задължително квалифицират царуването на Симеон като „Златен век“ – обагрен от многопосочността на творчес­ките му търсения и белязан със знака на истинско духовно величие.

 

Кръглата църква на цар Симеон във Велики Преслав

Кръглата църква на цар Симеон във Велики Преслав

 

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 2, С., 1971, 280-494; Мутафчиев, П. История на българския народ. С., 1986, 117-199; История на България. Т. 2, С., 1981, 278-323; Божилов, И. Цар Симеон Велики. Златният век на средновековна България. С., 1983.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

3 Comments

  1. Martin Pashov said:

    mnogo dobra i izcherpatelna informaciq blagodarq na aftorkata samo ne moga da razbera kak sa se kazvali jenite i dushterite na car Simeon poneje nikade ne go pishe ne e qsno li ili i az neznam !

*

*

Top