цар Борил (1207-1218)

Печат на цар Борил

Печат на цар Борил

В изворите се споменава и като Борил Асен.

Цар Борил бил сестреник на цар Калоян и с възцаряването му властта се прехвърлила към съребрената (женска) ли­ния на Асеневата династия.

Но това не станало на законна основа – смята се, че Борил стигнал до трона след държавен преврат. Липсват преки доказателства, които да го уличават в престъпна връзка с убийците на цар Калоян. Остават обаче подозренията по повод сватбата му с неговата вуйна, жената па Калоян. Обикновено тази връзка се тълкува като свидетел­ство, че царицата куманка била душата на заговора, който извел Борил на престола. Днес на този брак се придава друго значение: до него се стигнало в резултат на желанието на Борил да придаде един вид законност на своята власт. Приме­рът му се оказал заразителен и впоследствие претендентите на българския престол широко се ползували от тази практика. С това, разбира се, не отпадат съмненията, че възцаряването на Борил не означавало обикновена смяна на владетеля в рамки­те на една управляваща фамилия. Известно е, че синовете на Асен – Иван Асен и Александър, трябвало да бягат от Търново. Верни хора ги прехвърляли от едно място на друго, докато накрая намерили убежище при русите. Преследванията, на ко­нто били подложени законните наследници на престола, са най-сериозното доказателство, че Борил е узурпатор на бъл­гарската корона. А щастливото бягство на Иван Асен и Алек­сандър подсказва, че част от аристокрацията била враждебно настроена към новия цар.

Учудващо е, че Борил трябвало да се справя и с опозиция, която имала привърженици в собственото му семейство. Брат му Стрез се смятал не по-малко достоен за короната, но тряб­вало да заплати амбициите си с изгнание в Сърбия. На някол­ко пъти Борил правил настойчиви опити да го изиска от сръб­ския крал. Настояванията му имали обратния ефект – Стефан Неман се „побратимил“ със Стрез и по този начин се наре­дил открито сред противниците на търновския цар. В смутни­те времена след смъртта на Калоян изпъква и личността на Алексий Слав, братовчед на Борил по женска линия. Той cъщо бил измежду претендентите за престола и след отстраняването му се обявил за независим владетел в Родопите.

През пролетта на 1208 г. Борил сметнал положението см за достатъчно укрепнало, за да се заеме с решаването на външнополитическите проблеми. Изглежда, че той не е бил сред критиците на Калояновата политика, защото продължил външнополитическия му курс – на първо място войната срещу Латинската империя. Може би се ласкаел от мисълта, че подобно на знаменития си предшественик му е съдено да се покрие със слава на бойното поле. Амбиции не му липсвали, но още в началото кампанията започнала неуспешно.

Пролетта на 1208 г. се запомнила с нахлуването на бъл­гарската армия в Тракия. Решителното сражение с латинците станало в околностите на Пловдив на 31 юни 1208 т. Подроб­ностите за развоя на битката дължим на перото на западния летописец Анри дьо Валансиен, който е прекалено пристрас­тен: срещу Борил, който имал под знамената си 33 000 бойци, храбрият латински император Анри излязъл само с 2000 рица­ри. Борил започнал сражението с маньовъра, който донесъл знаменитата победа на Калоян при Одрин – куманската кон­ница направила опит да разтегне бойната линия на против­ника и да го увлече към основните български сили. Поучени от горчивия си опит, рицарите не повторили грешката си от 1205 г. Те на свой ред организирали засада и нападнали отря­да, командуван лично от царя. Борил имал около себе си 1600 бойци, но не издържал и ударил на бяг, което довело до отс­тъплението на цялата българска армия. Поражението на бъл­гарите не било толкова катастрофално, както уверяват запад­ните летописци, тъй като през следващата 1209 г. войната про­дължила с неотслабваща сила. Не може да се отрече енерги­ята, с която Борил продължил действията си, но реализиране­то на плановете му било свързано с непрекъснати разочарова­ния. През 1209 г. латинският император Анри привлякъл на своя страна Алексий Слав, като го оженил за дъщеря си. Бо­рил се постарал да компенсира този неуспех, като сключил съюз с брат си Стрез, който междувременно се укрепил в непристъпната крепост Просек – там той управлявал като ис­тински сатрап. Цената, която Борил платил за привличането на Стрез, била висока – брат му получил севастократорско достойнство и правото да се разпорежда свободно в своите владения.

Бедността на изворовите свидетелства не позволява да очер­таем детайлно средствата, чрез които Борил решавал пробле­мите, създавани му от съседните държави. Знаем само, че през 1210 г. той воювал срещу латинците, а през 1211 г. обединените сили на България и Никейската империя заплашвали Кон­стантинопол. Съюзът на цар Борил с никейския император не представлява някаква изненада – по същия път, но с много по-голям успех, вървял цар Калоян. Пред стените на Константинопол Борил претърпял нов неуспех. Несполучливи се ока- зали и походите му към югозападните български земи – там па два пъти войските му претърпели срамни и обидни пора­жения.

Опозицията, която за известно време се смирила под власт­та на цар Борил, използувала тези неуспехи и се вдигнала открито срещу царя. Към 1211 г. избухнал бунтът на четири­мата кумански боляри, който заплашвал да откъсне от тър­новската корона северозападните български земи. Съпротива­та на въстаниците била сломена с маджарска помощ. Съюзни­ците на Борил успели да превземат Видин и да ликвидират огнището на бунта, но за този мним успех Борил трябвало да заплати висока цена – областите около Белград и Браничево преминали под властта на маджарския крал.

На фона на тези събития малко изненадваща изглежда ре­лигиозната ревност, от която бил обладан Борил в началото на 1211 г. Един късен разказ, поместен в Синодика на българ­ската църква, свидетелствува за масовото разпространение на богомилството при царуването на Борил: то изникнало като „зли тръни“ сред благодатната почва на православието. Този масов взрив на народното недоволство още не е намерил за­доволителното си обяснение – едва ли трябва да го търсим само в увеличаването на данъчното бреме и неуспешните вой­ни на Борил.

Откриването на антибогомилския събор не било лишено от театралност, почерпана по всяка вероятност от спомена за събора, свикан против богомилите от византийския император Алексий Комнин точно преди 100 години – през 1111 г. През февруари 1211 г. мястото на православния събор против бого­милите било Търново. Той се председателствувал от „преблагочестивия цар Борил“. Подобно на император Алексий Комнин и българският владетел приканил водачите на богомилите да изложат учението си. След като изслушал „мерзките“ им думи, съборът ги изобличил, а след това последвали сурови присъди и анатеми. Водачите на ереста били прогонени от пределите на царството, а благочестието по българската земя засияло с още по-голяма сила – уверява на съставителят на разказа. Облажаванията по адрес на цар Борил по повод събора от 1211 г. са твърде показателни – действията на царя били вдъхновявани не толкова от стремеж към защита на православието и чистите му догми, колкото от намерението му да защити църквата, която осветявала правото на господствуващата класа да експлоатира зависимото население.

Към 1211 г. положението на цар Борил оставало все още тревожно – противопоставянето му на Латинската империя про­дължавало, но повече в резултат на инерцията, отколкото на възможността за ново българско настъпление към Константинопол. Това наложило и преориентирането на неговата дипло­мация – към това се домогвал и латинският император, който не без основание считал държавата на българите за най-опа­сен съсед. Първата стъпка в осъществяването на тези намере­ния била сватбата между латинския император Анри и Мария, заварената щерка на Борил – тя била дъщеря на цар Калоян. Пристигането на Мария в Цариград представлявало невижда­но зрелище – прикята на българската принцеса била натова­рена на 60 мулета, а всяко животно било покрито с 8 лакти червено кадифе, половината от което се влачело по земята. Далеч по-големи от зестрата били политическите активи за латинската дипломация, която си осигурила съюза с българите и възможността да съсредоточи усилията си по посока на Мала Азия и Епир.

Наскоро след сватбата на Мария търновският дворец се сдобил с нова царица – куманката трябвало да отстъпи мяс­тото си на племенницата на латинския император Анри – тя била дъщеря на сестра му Йоланта. Тази неизвестна по име Борилова съпруга е първата западноевропейска принцеса, ко­ято украсила търновския престол, но на нея не било съдено да остави следа в българската история. С този брак Борил се сродил и с маджарския крал Андрей, който бил женен за дру­гата дъщеря на Йоланта. Сближаването с маджарите се за­дълбочило още повече през 1214 г. – сключен бил договор, който предвиждал женитбата на маджарския престолонаслед­ник Бела с дъщерята на българския цар Борил.

България при Борил (1207-1218 г.)

България при Борил (1207-1218 г.)

Съюзът с Латинската империя и с маджарите развързвал ръцете на Борил по посока на Сърбия – той не забравил, че в трудните времена при утвърждаването му на престола сръбският крал Стефан Неман взел открито страната на противни­ците му. В акцията срещу сърбите се планирало участието на обединените сили на българите, латинците, а по всяка вероят­ност и на маджарите. Важна роля в плановете на съюзниците трябвало да играе Стрез, братът на Борил. Напусто останали старанията на Стефан Неман да отклони Стрез от съюза му с българите. Накрая към лагера на Стрез се запътил братът на сръбския крал – известният сръбски светец Сава. Той не сполучил в мисията си, макар и да припомнял на Стрез за сторените му добрини от сръбска страна – заклевал го в име­то на побратимяването си с краля да не вдига меч срещу своя покровител. В житието на св. Сава се разказва, че привечер светецът побързал да напусне стана на Стрез, сякаш предчувствувал приближаващата трагедия. На сутринта станало ясно, че през нощта предателска ръка отнела живота на Стрез – няма съмнение, че тя била направлявана от сръбския архи­епископ.

Така през 1214 г. Борил загубил един от най-важните си съюзници, а това означавало провал и на плановете му за преграждането на сръбското проникване към Македония.

През лятото на 1216 г. Борил бил сполетян от ново не­щастие – в Солун починал внезапно латинският император Анри (някои съвременни извори обвиняват за смъртта му Ма­рия, дъщерята на Калоян). Смъртта на могъщия му покрови­тел представлявала чувствителна загуба за Борил и го изпра­вила почти сам срещу многобройните му врагове.

От това не закъснял да се възползува законният наслед­ник на престола Иван Асен. След близо 10-годишно изгнаничество той се завърнал в България с дружина, набрана из руските степи. Византийският историк Георги Акрополит раз­казва, че в началото Иван Асен успял да разбие Борил и да завладее част от страната. Борил пък се укрепил в Търново, където издържал седемгодишна обсада. Още навремето проф. В. Златарски предложи на това място у Акрополит да се чете не „седем години“, а „седем месеца“ – по този начин можем да съгласуваме известните данни от живота на Борил със съ­битията около отстраняването му от престола. Продължител­ната обсада разколебала привържениците на Борил и те по­бързали да засвидетелствуват „предаността“ си към Иван Асен. В началото на 1218 г. Борил избягал от Търново, а жителите на столицата се тълпели по улиците, за да приветствуват влизането на новия цар.

Подробности за личния живот на цар Борил не са известни. За качествата му на държавник, дипломат, пълководец и човек сме принудени да съдим от странични факти. Те дават да се разбере, че подобно на първите Асеневци и Борил е бил личност твърде енергична. Не може да му се отрече инициативата при вземането на важни решения, които преследвал с изключителна упоритост. Налице е и последователност при преследването на поставените цели – така или иначе за 11 години външнополитическият му курс бил променен само веднъж.

Друг е, разбира се, въпросът, че чисто човешките качества на Борил не били от най-забележителните. Озовал се слу­чайно на престола, той не се оказал способен да реализира високите цели на българската политика от началото на XII век. Липсвал му най-вече талантът на пълководец – нито веднъж Борил не се срещнал с победата на бойното поле.

Личната човешка драма на Борил е не по-малко показа­телна. Двата му брака едва ли са били от щастливите. Тра­гичните събития около отстраняването му от трона представ­ляват възмездието за злините, които причинил на династията и държавата: при опита си да избяга от Търново Борил бил заловен и ослепен по заповед на новия цар. Сигурно е дожи­вял последните си дни в манастир (такъв е печалният край на повечето узурпатори), където ще е изплаквал мъката си по загубения престол и опропастения си живот.

 

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 3, С., 1972, 270-323; Данчева-Василева, А. България и Латинската империя. – Исторически преглед, 1977, № 1, 35-51; Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневци. С., 1978, 87-108; Исто­рия на България. Т. 3, С., 1982, 148-152; Божилов, И. фамилията на Асеневци. С., 1985, 69-76.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Top