цар Георги Тертер I (1280-1292)

Герб на цар Георги Тертер I

Герб на цар Георги Тертер I

Византийският историк Георги Пахимер сочи изрично куманския му произход; за това подсказва и името Тертер, което някои тълкуват като „орел“. В старо­българските документи името му се изписва като „Георгия Тертерия стария“, а в някои надписи то звучи простонародному като „цар Герги“. Сигурно той ще е „Гюргя царя“, който се споменава в народните ни песни: „… снощи татари минаха, цар Гюргя ранен водеха“.

Преди да стигне до престола Георги Тертер бил един от могъщите феодални владетели в Северо­източна България – център на родовите му имения бил град Червен.

Той е издънка на онези кумански фамилии, които още през XI век се заселили в Мизия и свързали трайно съд­бата си с българския народ.

Името Тертер се споменава за първи път във връзка със събитията около въстанието на Ивайло. Когато Иван Асен III стъпил на българския престол, най-много грижи му създавал „стратегът Тертер, най-забележителният мъж сред българите“. Той изпъквал подчертано сред обкръжението на Иван Асен III и било повече от ясно, че не бил далеч от мисълта да овладее българския престол. Най-добре съзирал заплахата император Михаил VIII Палеолог – за да запази властта на протежето си, той намислил да ожени Тертер за сестрата на Иван Асен III и по този начин да го превърне в опора на властта, наложена от Константинопол. Предложението на императора изглеждало съблазнително – не толкова заради знатната съп­руга, колкото заради обещаната деспотска титла, която го на­реждала на второ място в държавната йерархия. Пречка за осъществяването на императорските планове била съпругата на Тертер (тя била българка), от която той имал син – Те­одор Светослав, но изкушението било голямо и Георги Тертер приел предложението. Първата му съпруга и Теодор Светос­лав били отведени като заложници в Никея.

Сватбата със сестрата на Иван Асен III била отпразнувана и новият деспот се заел с държавните дела. Селската война в страната обаче продължавала и Ивайло се радвал на изклю­чителна популярност сред народните маси. Той обсадил Тър­ново и разбил една след друга две византийски армии, изпра­тени на помощ от Михаил Палеолог. От неблагополучията на Иван Асен III не закъснял да се възползува Георги Тертер. И по-рано го подозирали в стремеж към царската власт, но ко­гато се убедил в недалновидността на царя, той открито се обявил за кандидат за престола. Според византийските историци Тертер сполучил в късо време да привлече към себе си „цялата войска и мнозина от знатните“. Те не споменават ни­що за отношението на обикновения народ, което е естествено, след като знаем, че той стоял изцяло зад Ивайло. Средствата, чрез които Тертер успял да привлече на своя страна аристок­рацията и войската, са известни – отново (за кой ли път) влезли в действие интригите, обещанията и златото. Подготов­ката за преврата дотолкова напреднала, че Тертер вече кроял планове да убие Иван Асен III, но последният сполучил да избяга от Търново.

Неспособността на Иван Асен III да овладее положението в страната (въпреки помощта на император Михаил Палеолог), убедили аристокрацията, че от кризата може да се излезе са­мо ако се обединят около една личност, способна да се про­тивопостави на Ивайло. За пръв път феодалната класа в Бъл­гария проявила учудващо единодушие, тъй като се вдъхновява­ла от намерението час по-скоро да ликвидира въстанието. Из­борът на Тертер за български цар (1280) променил рязко съ­отношението на класовите сили – започнал отливът на селините от въстанието.

В резултат от бездарното управление на последните Асеневци (Михаил Асен, Константин Асен и Иван Асен III) нови­ят български владетел наследил един дискредитиран престол. Страната била изтощена от продължителната гражданска война, хазната била празна – цар Иван Асен III се погрижил да от­крадне съкровищата на българските царе. Опасността от Ви­зантия, подпомагана от татарските си съюзници, съвсем не била ликвидирана, но обстоятелствата налагали на Георги Тертер подчертано антивизантийска политика. Не толкова заради враждебността, демонстрирана от Михаил Палеолог, колкото заради засилващото се влияние на неаполитанския крал Карло Анжио на Балканите.

През пролетта на 1281 г. войските на Карло Анжио дебаркирали на албанското крайбрежие, а дипломацията му работе­ла усилено за организирането на нова антивизантийска коали­ция – в нея вече били включени Венеция, Унгария, Сърбия и латинските държавици на Балканите. Увлечен от засилващата се мощ на неаполитанския крал, Георги Тертер побързал да се нареди на страната на коалицията. Преговорите започнали още в края на 1280 или началото на 1281 г. (вероятно с пос­редничеството на Сърбия), тъй като през месец юли 1281 г. в Неапол пристигнали пратениците на „императора на Загора“, т.е. на българския цар. Преговорите вървели успешно и през 1282 г. Карло Анжио планирал похода си към Константино­пол. Това дало нов импулс на Георги Тертер – в края на 1281 г. той сключил договор с тесалийския севастократор Йо­ан Ангел, който също взел страната на Карло Анжио.

Последвало споразумение за годеж между малолетната дъщеря на севастократора и Теодор Светослав. фактът, че по това време последният бил все още заложник в Никея, не попречил на Георги Тертер да приеме в Търново годеницата на своя син – тази постъпка свидетелствува доколко решител­ни били намеренията му спрямо Михаил Палеолог.

Оказало се обаче, че напусто била изразходвана огромна енергия – при кроежа на плановете си Георги Тертер не отчел реално обстановката на Балканите. Той подценил татарската опасност, от което не закъснял да се възползува Михаил Палеолог. През 1282 г. 40 000-дна татарска конница преминала Дунав и подложила на страшно опустошение Северна Бълга­рия. Няма съмнение, че този поход бил направляван от ръката на Михаил Палеолог, който по този начин успял да изклю­чи българите от кръга на евентуалните си противници.

Засилващата се татарска опасност принудила българския владетел да търси други средства за решаването на външнопо­литическите си проблеми. На първо място той се погрижил да уреди положението със западните си съседи. През 1284 г. бил сключен мирен договор със сръбския крал, който пред­виждал брак между Елена, дъщерята на цар Георги Тертер, и крал Стефан Урош Милутин.

Далеч по-големи били грижите, които му създавала Ви­зантия. Едно щастливо обстоятелство подпомогнало сближава­нето на двете държави – Георги Тертер се възползувал от смъртта на император Михаил VIII Палеолог (1282) и започ­нал сондажи за прекратяване на враждебните действия. Пово­дът бил чисто сантиментален. Георги Тертер намислил да се разведе с втората си съпруга – може би измъчван от скрупули, а може би заради обвиненията на търновския патриарх, който отказал да признае за законен втория му брак, обвиня вал царя в пренебрежение към църковните канони и му забранил достъпа до светите тайнства. Българско пратеничество пристигнало в Константинопол и известило император Андроник II Палеолог за намеренията на цар Георги Тертер да върне обратно първата си съпруга. Всичко завършило със споразумение за мир между двете държави. Императорът бил принуден да се съгласи, тъй като не разполагал с достатъчно войска – с това византийските историци обясняват постъпката на Андроник II. В резултат на споразумението съпругите на Георги Тертер си разменили местата – заложницата от Никея стъпила на престола, а сестрата на Иван Асен III се завърнала във Византия. Малко по-късно търновският патриарх Йоаким III уредил завръщането и на Теодор Светослав.

Георги Тертер I бързал да уреди отношенията си с Визан­тия, имайки предвид засилващата се татарска заплаха. В нача­лото на 1285 г. татарите проникнали дълбоко в България, прех­върлили Балкана и стигнали чак до византийска територия. Ногай вече не се задоволявал да играе ролята на послушен византийски съюзник и на своя глава предприемал набези през Дунав, от които страдали и византийските земи. В невъзмож­ност да се справи със страшния си противник, Георги Тертер I трябвало да поеме васални отношения към повелителя на Златната орда. За да бъде унижението му още по-пълно, Теодор Светослав бил изпратен като заложник в татарския стан. Пос­ледвала го и сестра му (втората дъщеря на царя), която била омъжена за Чака, сина на Ногай.

Въпреки това татарските набези не престанали – най-добра представа за положението на българския цар дават думите на византийския историк Георги Пахимер: „Тертер не бе в състояние да помогне на себе си, камо ли на другите.“ През 80-те години на XIII век Ногай се превърнал в единствен раз­поредител със съдбата на българския престол, умело подклаж­дал интриги, като противопоставял една болярска групировка на друга. Това положение се запазило до 1292 г., когато поло­жението на Георги Тертер станало непоносимо – уплашен от заплахите на Ногай, той се решил на отчаяна постъпка – из­бягал от страната и поискал убежище от Андроник II Палеолог. Императорът отказал да го приеме; сам той изпитвал не по-малко страхове от могъщия татарски повелител. Известно време Тертер се укривал в околностите на Одрин, като водел живот, крайно неподходящ за един владетел. В крайна сметка императорът го изпратил на заточение.

Годините, прекарани във византийски плен, представляват най-тъмната част от живота на Георги Тертер – впрочем как­во би могло да предизвика интерес в живота на един изпаднал и немилост ексцар на българите, принуден да спасява живота си с най-позорно бягство.

Личността на Георги Тертер се появява отново в истори­ческите извори чак в началото на XIV век, когато български­ят престол бил овладян от сина му Теодор Светослав. През 1301 г. той разбил войските на византийското протеже севастократор Радослав (брат на цар Смилец) – в сражението били пленени 13 византийски архонти. Теодор Светослав предложил па император Андроник II да размени византийските пленни­ци за своя баща – така след близо 10-годишно изгнаничество Георги Тертер стъпил отново на родна земя.

За последните години от неговия живот съдим от случай­ни известия. Византийският историк Георги Пахимер коменти­ра стигналите в Константинопол слухове, че след като Теодор Светослав уредил завръщането на своя баща, той не му вър­нал престола; затворил го в един град, като му предоставил всички условия да живее „безгрижно, в разкош и уединение“, но на стария цар Георги Тертер не било съдено да прекара спокойно старините си. Един надпис от скалните църкви при село Иваново, Русенско, съобщава следното: „Аз, Иво Грама­тик, писах тези слова…, когато погина цар Герги.“ Надписът трябва да се датира към 1308-1309 г., тъй като авторът му съобщава, че избягал от Тракия, когато там свирепствували страшните кагалани. Смъртта на цар Георги Тертер I (няма съмнение, че тя била насилствена) трябва да се отнесе наско­ро след тези събития, някъде към 1308-1309 г. А градът, пре­доставен му от цар Теодор Светослав, ще е бил Червен.

Цар Георги Тертер I е една от трагичните фигури в сред­новековната ни история. Животът му протекъл бурно, с гла­воломни промени, като върховете и паденията често сменяли местата си. Тези превратности трябва да се отдадат не толко­ва на обстоятелствата, колкото на неспособността му да търси и намира верните решения в бързо променящата се полити­ческа конюнктура. Чудно е как при това положение за съвре­менниците той бил „твърде умен и забележителен мъж“. Кол­ко бедна откъм способни и забележителни мъже ще е била аристокрацията ни през 70-те години на XIV век, щом лич­ност като Георги Тертер е трябвало да спасява нейния прес­тиж.

„Активите“ на Тертеровото управление се изчерпват едва ли не само с подавянето на въстанието на Ивайло. Останало­то било свързано с горчиви разочарования. Увлечен от често­любивите планове на неаполитанския крал, Георги Тертер се впуснал в политика, която била поначало погрешна. Диплома­цията му подценила татарската опасност, фактор номер едно в съотношението на силите в Европейския югоизток. А когато били направени опити за неутрализирането на опасността от север, било късно – Ногай набрал толкова мощ, че се превър­нал в разпоредител със съдбините на българската държава.

За обикновения народ споменът за цар Георги Тертер I ще е навявал неприятни мисли – реакцията след подавянето на въстанието рязко влошила положението на зависимите се­ляни. Днес с още по-голяма суровост звучи присъдата на Клио – цар Георги Тертер I не се оказал способен дори да защити трона си; позорното му бягство е доказателство, че бил лич­ност, лишена от здрави нравствени устои, склонна на необмис­лени постъпки и отчаяни решения. Фактът, че с царуването му в България се поставя началото на нова династия (на Тертеровци), не може да промени тази оценка – наследниците му дължали трона не толкова на обаянието на Георги Тертер Старил, колкото на личните си качества.

 

ЛИТЕРАТУРА:

Иречек, К. История на българите. С., поправки и добавки от самия автор. С., 1978, 215-216; Андреев, Й. Надписите при село Иваново, Русенско, и последните години от живота на цар Георги Тертер I. – Векове. 1975, № 3, 77-84; История на България. Т. 3, С., 1982, 294-301.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Top