цар Иван Александър (1331-1371)

Портрет на Иван-Александър в Лондонското евангелие

Портрет на Иван-Александър в Лондонското евангелие

Цар Иван Александър e син на деспот Срацимир и на деспотица Кераца Петрица – роден е в началото на XIV век.

Според изричното настояване на българските документи про­изхождал „от двете страни на царско коляно“, т.е. по майчина линия бил далечен потомък на Асеневци (праправнук на Иван Асен II), а от бащина страна се явявал издънка на Тертеровия род. Иван Александър залягал да подчертае най-вече връзката си с Асеневата династия и затова след възцаряването си приел името Асен. До 1331 г. бил деспот на Ловеч – титлата полу­чил от вуйчо си цар Михаил Шишман. За изключителното място на деспот Иван Александър можем да съдим от факта, че към 1321-1322 г. се оженил за Теодора, дъщеря на вели­кия влашки владетел Иванко Басараб. Знаем също, че Иван Александър взел участие в нещастната битка при Велбъжд, която значително повлияла и върху неговата съдба.

Звездата на Иван Александър изгряла след преврата в Търново и детронирането на цар Иван Стефан – пролетта на 1331 г. Връзките му със заговорниците не са доказани, но първоначалните им планове претърпели промяна, защото ца­ревите сродници един след друг започнали да си оспорват прес­тола: „мнозина се борили и оспорвали властта“. Постепенно надмощието минало на страната на деспот Иван Александър, който „завзел върховната власт след много борби“. Протовестиарият Раксин и логотетът Филип „успели да убедят и дру­гите знатни у българите“ да изберат за цар победителя в меж­дуособицата. Възцаряването на Иван Александър се отнася към септември – октомври 1331 г.

Новият владетел се нуждаел от шумна победа, която да го укрепи на престола. Изправен срещу многобройни и опасни противници (Сърбия, Византия и вътрешната опозиция), Иван Александър повел войските си към Тракия, за да отмъсти на императора за двуличното му поведение след катастрофата при Велбъжд. През есента на 1331 г. той стигнал в околностите на Одрин. Кампанията била победоносна – градовете на Югоизточна Тракия отново минали под българска власт и Иван Алек­сандър „се завърнал весело в страната си с голяма плячка“.

Скоро се разсеяли опасенията за евентуални враждебни действия от страна на Сърбия – там новият крал Стефан Душан имал не по-малко проблеми около утвърждаването си на престола. Недоразуменията били изгладени с цената на дипло­матически брак – навръх Великден 1332 г. Стефан Душан  се

оженил за Елена, сестрата на цар Иван Александър.

Пролетта на 1332 г. била запълнена с грижите около лик­видирането на бунта на Белаур (брат на цар Михаил Шишман) и новото раздвижване на византийците на юг. „Необяве­ната война“ на Андроник III (юни 1332 г.) била съпроводена от невиждано разорение на българските земи – императорът „опустошавал българските полета заедно с посевите и опожа­рявал намиращото се на хармана жито“. Крепостите на юг от Балкана му се предали с условието, че намиращите се в тях български гарнизони ще се изтеглят необезпокоявано на се­вер.

България при Иван Александър

България при Иван Александър

При вестта за нахлуването Иван Александър веднага по­теглил на поход. Само за пет денонощия войската му (8000 души) изминала разстоянието от Търново до Русокастро. Те­сен и каменист проход разделял двете армии. Между непри­ятелските лагери непрекъснато сновели пратеници – владете­лите си разменяли писма и високопарни речи, с които защи­щавали правата си над оспорваните земи. Опрян на по-голя­мата си сила, Иван Александър заявил горделиво на Андро­ник III, че „искащият власт не трябва да си служи с празни думи, а с оръжие и твърда ръка“ и на предложенията на им­ператора отговорил категорично, „че не разменя злато срещу мед“. Накрая се стигнало до споразумение, което предвиждало част от оспорваните земи да останат под властта на Византия. Българският цар съзнателно забавял преговорите, тъй като очаквал всеки момент пристигането на помощни татарски войс­ки. На 17 юли договорът бил подписан – произнасянето на клетвата (чрез която той добивал истинската си сила) било отложено за следващия ден, но през същата нощ най-после пристигнали дълго чаканите татарски съюзници – 3000 конни­ци. Цар Иван Александър решил да се възползува от предос­тавената възможност и сутринта на 18 юли българските войс­ки излезли извън лагера в пълно бойно въоръжение. Андро­ник III трябвало да приеме сражението, въпреки че разполагал само с 3000 бойци. Армията му била разделена на 16 от­ряда – 6 съставлявали центъра, а останалите били разположени на левия и десния фланг. Сражението започнало в първия час на деня и завършило в третия. През средновековието часовете на деня се брояли от изгрева на слънцето – следователно битката при Русокастро започнала в 6 часа сутринта и завършила в 9.

Още при маневрирането на войските византийският импе­ратор забелязал, че българите не били построени съгласно с обичайния им ред: наистина центърът им бил запълнен с ре­диците на българските воини, но по двата фланга (отделно от основните сили) се съсредоточавала татарската конница. Още в началото на сражението татарите направили опит да заоби­колят двете крила на ромеите. Андроник III видял навреме опасността и заповядал войската му да се прегрупира в широ­чина. Византийската армия се преустроила в две линии, а флан­говете й се изтеглили назад, така че фронтът на ромеите при­ел формата на „лунен сърп“. Маньовърът не сполучил – тата­рите ударили в тил двете крила на ромеите, които веднага побягнали. Повече мъжество проявили челните отряди, които се командували лично от императора. Накрая те изпаднали в „безизходно положение“, редиците им се разстроили и „като се пръснаха, кой както можа отстъпи“ – коментира изхода от сражението Йоан Кантакузин, който участвувал в битката. Преследвани от българите, остатъците от ромейската войска едва успели да се скрият зад стените на Русокастро – междув­ременно гражданите затворили крепостните врати, но ромеите ги разбили и избили голяма част от беззащитното население. Поражението на император Андроник III било пълно – това признавали самите ромеи. Българите пък преценявали победа­та при Русокастро като истински триумф – според уверенията на един старобългарски книжовник Иван Александър „мощно низложи гръцкия цар и когато онзи се скиташе, го хвана с ръцете си“. Всъщност императорът бил здраво обсаден и ли­шен от всякакъв шанс да напусне Русокастро – когато се раз­несла вестта за българската победа, жителите на Месемврия и останалите градове избили ромейските гарнизони и развяли над кулите българските знамена. Андроник III, който доскоро надменно отхвърлял мирните предложения на Иван Алексан­дър, трябвало да моли за мир. Българският цар приел от „със­традание и съжаление към императора“. Споразумението га­рантирало властта му над земите между река Тунджа и Черноморското крайбрежие.

Последвала лична среща между владетелите, на която Иван Александър упрекнал императора за враждебната му политика спрямо България. „Годината има четири годишни времена и за малко време могат да станат големи промени“ – говорел Иван Александър, като се стараел да внуши на императора, че отношенията помежду им трябва да се изграждат не от моментните настроения, а от съзнанието за общата историчес­ка съдба на двете държави. Осигурен от мира с Византия, Иван Александър съсредоточил всичките си сили срещу бунта на Белаур – войната, навярно трудна и продължителна, завър­шила в края на 1336 г. Иван Александър „хвана с ръка всички свои врагове, подложи ги под нозете си и установи крепка тишина във вселената“, бележи един съвременник, упоен от мисълта за дългите години мирен живот, които очаквали не­говия народ.

Минали обаче само няколко години и отношенията с Ви­зантия били помрачени от гостоприемството, което византийци­те оказали на един от претендентите за българския престол – Шишман, синът на цар Михаил Шишман. Той престоял десе­тина години при татарите и през 1341 г. (след смъртта на Андроник III) намерил убежище в Константинопол. Присъст­вието му във византийската столица можело да бъде използувано в интерес на константинополската дипломация, тъй като новото правителство на ромеите не било длъжно да се съоб­разява с договорите от 1332 г. От случая Шишман Иван Алек­сандър направил въпрос на чест за българската дипломация – пратениците му занесли в Константинопол мирните договори и заявили, че ако Шишман не бъде предаден, ромеите трябва да се готвят за война. Българският цар съсредоточил войските си в околностите на Сливен с намерението да принуди Визан­тия на отстъпки. Заплахите не подействували, тъй като визан­тийците се възползували от помощта на емира на селджуките Умур бег. флотата му била изпратена далеч на север към Дунавското устие, където разорила околните градове и се за­върнала с голяма плячка. Скоро след това мирните отноше­ния с Византия били възстановени.

През зимата на 1341 г. цар Иван Александър едностранно нарушил договора и навлязъл в ромейските предели – бил „повикан от народа на Одрин“. Всъщност той направил опит да се възползува от новата междуособица във Византия, тъй като се ласкаел от мисълта, че му е съдено да играе ролята на арбитър в спора между малолетния император Йоан V Палеолог и узурпатора Йоан Кантакузин. Първоначално действи­ята на българския цар се ограничили предимно по посока на Одрин и Димотика. По долното течение на Марица българс­ките войски на два пъти премерили сили с турските съюзници на Кантакузин – пораженията в не малка степен повлияли за създаването на онази психоза, която в края на краищата нап­равила турците господари на полуострова.

През 1344 г. Иван Александър постигнал най-големия си успех – регентите на император Йоан V му отстъпили девет крепости (Цепина, Пловдив, Станимака, Кричим, Перущица, Света Юстна, Аетос, Беден и Косник) при условие, че ще за­почне военни действия срещу Кантакузин. Това последно тери­ториално разширение на българската държава не компенсира­ло в никакъв случай бездействието на Иван Александър спря­мо сръбското проникване в Македония и липсата на всякакво желание да окаже помощ на Момчил, който единствен се про­тивопоставил на турските нашествия.

Военни действия на Амадей VI в България (1366–67)

Военни действия на Амадей VI в България (1366–67)

Междувременно гражданската война във Византия вървяла с голямо ожесточение и съперничещите си групировки непре­къснато търсели съюзници сред турските сатрапи в Мала Азия. Идвайки на Балканите, турските орди малко се интересували под чия власт се намирали полята на Тракия и ги подлагали на страшни опустошения. На няколко пъти (през 1346, 1347 и 1349 г.) те нахлували и в българските предели. С турска по­мощ Йоан Кантакузин успял да се наложи над противниците си и бил коронясан за едноличен император. Византия била наново обединена, но далеч по-голяма била опасността откъм Мала Азия – жалко само, че турската опасност била схващана единствено от просветените умове на епохата, които още през 40-те години настоявали за създаването на общ фронт срещу нашествениците. Монарсите (включително и Иван Александър) съзнателно се дистанцирали от този призив, подведени вероят­но от внушението, че обединяването на балканските държави би могло да постави под съмнение прерогативите на собстве­ната им власт. През 1351 г. пропаднал и първият сериозен опит за изграждане на противоосманска коалиция. Пратеници­те на Йоан Кантакузин били приети в Търново, където Иван Александър обещал помощта си за пресичане на турските на­бези в Тракия. Впоследствие той се разколебал и се обявил против коалицията, тъй като сам византийският император не бил искрен в намеренията си. Така загрижеността на балкан­ ските владетели пред турската заплаха не излязла извън праз­ните обещания и декларации. Случаят с пропадането на пре­говорите през 1351 г. е станал нарицателен, когато се обясня­ва късогледата политика на балканските владетели, които, ули­сани в дребни грижи и големи амбиции, не успели да изградят общ фронт срещу нашествениците.

Колкото големи изглеждали (на пръв поглед) външнопо­литическите успехи на Иван Александър през 30-те и 40-те години, толкова неуспешни, трябва да признаем, били усили­ята му да въведе ред в собственото си семейство. След коро­нясването на престолонаследника Михаил Асен той обявил за царе последователно синовете си Иван Срацимир и Иван Асен – нещо необичайно за владетелската ни практика. Странните действия на цар Иван Александър трябва да обясним с намере­нието му да покрие територията на страната с административна власт, упражнявана директно от членовете на неговото се­мейство. Иван Срацимир и Иван Асен получили апанажни1 вла­дения съответно във Видин и Преслав – началото на 1337 г.

Десетина години по-късно (1348) настъпил първият конф­ликт сред членовете на царското семейство. Тъй като престо­лонаследникът Михаил Асен все още нямал деца (той се оже­нил за византийската принцеса Мария още през 1339 г.), за­почнало постепенно издигане на Иван Срацимир – разчитало се, че нему е съдено да създаде потомство и да осигури бъде­щето на династията. Нещата били усложнени от действията на самия Иван Александър. Към края на 40-те години той напус­нал първата си съпруга и се оженил за търновска еврейка. Скоро след това тя му родила син (Иван Шишман), който бил провъзгласен за престолонаследник и съуправител на Иван Александър. Решението на царя довело до поредния конфликт сред царското семейство – Иван Срацимир се обявил за са­мостоятелен владетел във Видин.

Разпокъсването на българската държава (междувременно от властта на Иван Александър отпаднали и земите в Добру­джа) сериозно намалило съпротивителните й възможности. В същото време опасността от турците застрашително нараства­ла – след 1352 г. те се установили трайно на Балканите и започнали непрекъснато да нахлуват в българските земи. Осо­бено разорителни били нашествията през 1352 и 1354 г., кога­то пострадали Ямбол и Пловдив и земите по течението на Тунджа и Марица.

Пред общата заплаха България и Византия направили по­редния опит за сближение. През 1355 г. дъщерята на цар Иван Александър – Кераца се омъжила за византийския престоло­наследник Андроник. Новото сродяване между управляващите домове на Търново и Константинопол трябвало да бъде „от полза на ромеи и българи и във вреда на безбожниците“, т.е. турците. Въпреки всички очаквания, споразумението не дало резултат – между 1354 и 1364 г. турците постепенно станали пълни господари на Тракия и в ръцете им паднали редица градове, в това число Пловдив и Стара Загора. Още в края на 50-те години отделни турски отряди стигнали до околностите на Търново и Иван Александър се захванал да укрепява уси­лено овехтелите крепости на българската столица. Отсъстви­ето на съгласувани действия между цар Иван Александър и император Йоан V се забелязва и по повод войната им за черноморските пристанища Месемврия и Анхиало през 1364 г. – българският владетел не се поколебал да си послужи с на­емни турски дружини. Постъпката му едва ли заслужава нарочно порицание, тъй като от помощта на турците често се ползувал и византийският император.

Сребърна монета на Иван Александър и сина му Михаил Асен

Сребърна монета на Иван Александър и сина му Михаил Асен

Към грижите около отблъскването на турския натиск се прибавила и опасността от маджарите – техният крал Людовик I Анжуйски използувал притесненото положение на Бъл­гария, завладял Видин и изпратил на заточение цар Иван Срацимир заедно с неговото семейство. По същото време импера­тор Йоан V Палеолог предприел обиколка из редица евро­пейски дворове, за да търси помощ срещу турците. На връща­не Иван Александър отказал да го пропусне по река Дунав, което довело до поредното напрежение в отношенията с Ви­зантия. Междувременно в Константинопол пристигнал флотът на савойския граф Амедео, който трябвало да се включи в борбата срещу турците, но вместо това той се отправил на поход срещу българските черноморски пристанища. През есен­та на 1366 г. Амедео Савойски завладял последователно Анхи­ало, Месемврия и Емона, а на 25 октомври обсадил силната черноморска крепост Варна. Под стените й флотът на Зеления граф престоял повече от месец, което довело до започването на преговори. Съгласно с постигнатото споразумение импера­торът получил възможност да се завърне в Константинопол. Превзетите от Амедео Савойски български пристанища оста­нали в ръцете на Византия, но Йоан V Палеолог се задължил да заплати 180 000 флорини, които трябвало да послужат за заплащането на наемна войска, която да освободи Видин от маджарска власт. През 1369 г. войските на Иван Александър, влашкия войвода Владислав Влайку и деспот Добротица прев­зели Видин и го върнали под българска власт.

Според уверенията на съвременниците цар Иван Алексан­дър бил „украсен с всякакви добродетели“, но най-вече впе­чатлявала щедростта му към църквата: той се „явявал нов сред царете Константин, по вяра и благочестие, по сърце и нрав“. Това е напълно естествено, като отчитаме дълбоко ре­лигиозния дух на епохата. Но няма съмнение, че в благоск­лонността си към църквата и служителите й Иван Александър не се вдъхновявал само от християнския си дълг. Зад красиви­те думи, произнесени по адрес на „най-православния владе­тел“, трябва да видим и действителността – стремежът да се защищава с всички средства институцията, която осветявала правото на господствуващата класа да владее и експлоатира зависимото население. Безгранична била щедростта на царя и към „изрядните монаси“ – той дарявал с правдини и привиле­гии манастирите в Света гора, Парория, Бачково, Килифарево, Иваново, около Търново, София и Несебър. Християнското му усърдие не знаело предел – затова църковните дейци се над­преварват да сипят благословии към „най-христолюбивия“ цар. Не бива обаче да се забравя, че когато със силата на един дарствен документ Иван Александър дарявал на манастирите цели села заедно с жителите им, зависимото население по­паднало под утежнен юридически и социален режим, при кой­то възможностите за експлоатация нараствали многократно.

Ктиторски потрет на цар Иван Александър от Бачковсия манастир

Ктиторски потрет на цар Иван Александър от Бачковсия манастир

С особена страст Иван Александър воювал срещу еретици­те. На два пъти той свикал антиеретически събори (през 1350 и 1359 г.) срещу представителите на богомилите, варлаамитите, адамитите и т.нар. ерес на жидовствуващите. Царят лично председателствувал работата на съборите и произнасял присъ­дите над еретиците – но това е само парадната страна на въпроса. Защото водачите на еретическите учения трябвало да изпитат цялата строгост на царския закон, който предвиждал бичуване, дамгосване, прогонване от пределите на държавата, затвор и най-често смъртно наказание. Следователно, класо­во оцветен, образът на цар Иван Александър придобива изме­рения, които го представят като ревностен защитник на инте­ресите на феодалната класа, като непримирим противник на всяка идея, която била в състояние да разруши представата за идеалния „божи ред“, установен в пределите на българско то царство.

Далеч повече възхищение заслужава Иван Александър и попрището на духовния живот – с пълно право съвременниците му го величаят като прочут „книголюбец“. Обикновено епохата му се определя като „втори златен век“ на българската книжовност и култура, което подсъзнателно ни насочва към времето на великия цар Симеон. Сравнения на този план не са възможни – несъизмерима е не само епохата, но и маща­бите на културните прояви. Няма съмнение обаче, че времето на цар Иван Александър е върхът в културното и книжовно строителство на българите през XII-XIV век. Трудно е да се обхванат всички страни от интелектуалния живот през XIV век. Запазените съчинения (въпреки огромните загуби, понесе­ни от книжовността ни през епохата на робството) позволяват да съдим за високото ниво на литературния и художествения вкус, за блестящите проявления на книжовността и изкуства­та. фактът, че от времето на Иван Александър произхождат най-разкошните среднобългарски ръкописи (Ватиканският пре­пис на Манасиевата хроника, Лондонското четвероевангелие, Томичовият псалтир), свидетелствува, че книжовността се е радвала на особено уважение, а художествените занаяти са про­цъфтявали.

Трудно е да се определи личното участие на цар Иван Александър в културния кипеж на епохата. Знаем, че една голяма част от ръкописите били създадени по негово лично нареждане – библиотеката му била сред най-големите в пра­вославния свят. Но сам царят не бил труженик на перото – следователно трябва да му признаем ролята на меценат, който с щедростта си поощрявал процъфтяването на книжовността и изкуствата.

На личното му усърдие трябва да отдадем и появата на подранилата идея за „третия Рим“, която била подхваната на­широко от старобългарските книжовници. Накратко основни­те й положения се свеждат до следното: столицата на бълга­рите да се превърне в „нов Цариград“ и „трети Рим“, т.е. Търново да стане притегателен и обединителен център на оне­зи православни народи, които имали за официален и богослу­жебен език славянския. Новото място на Търново в системата на тогавашните ценности („Цариград Търнов“) и ролята му на първостепенен интелектуален център се дължали в голяма сте­пен на цар Иван Александър, който чрез авторитета на столи­цата си търсел утвърждаване на собствения си престиж.

Деспот Константин с царските дъщери: Кера-Тамара, Кераца и Десислава. Миниатюра от Лондонското четвероевангелие.

Деспот Константин с царските дъщери: Кера-Тамара, Кераца и Десислава. Миниатюра от Лондонското четвероевангелие.

Многобройни миниатюри (от Ватиканския препис на Манасиевата хроника и Лондонското четвероевангелие), както и някои фрески (от костницата при Бачковския манастир и скалната църква при село Иваново, Русенско), са съхранили физи­ческия портрет на Иван Александър. Изображенията внушават мисълта за силна и властна натура, за която християнският идеал не изчерпва радостите от живота. Според автора на „Пес- нивеца“ Иван Александър бил „румен, доброзрачен и красив на вид, гледащ сладко в очи всички“. Неизвестният книжов­ник е прибавил и една любопитна подробност: царят бил „със свити колене“, т.е. в детството си Иван Александър ще е пре­карал детски паралич. Но съобразно със стила на епохата то­зи недостатък е превърнат в качество – книжовникът ни уве­рява, че царят бил „провоходец“ (!).

Търновските книжовници се надпреварвали да търсят все нови и нови епитети, с които да „облажават“ цар Иван Алек­сандър. Понякога това са истински каскади от ласкателства: царят е „превелик“, „христолюбив“, „най-православен“, че да­же и „цар на царете“. По войнските си добродетели е сравня­ван с Александър Македонски, а по християнската си ревност – с Константин Велики. Пълната му титла „цар на всички българи и гърци“ е предизвикала много коментари. Често се среща горчивата забележка, че колкото повече отслабвала мощ­та на държавата, толкова повече титулатурата на Иван Алек­сандър ставала все по-пищна, сякаш по този начин той се е стремял да компенсира политическата си немощ. Всъщност зад формулата „цар на всички българи“ можем да съзрем по- скоро политически лозунг, тя е израз на съзнанието, че владе­телят олицетворява в материализиран вид идеята за народностното и държавното единство. Същевременно прибавката „цар на всички българи“ трябва да се разбира като предизви­кателство срещу съществуващия сепаратизъм и несъгласие с фактическото разделяне на държавата.

В епитетите, които украсяват името на цар Иван Алексан­дър, е налице тенденцията образът му да се покрие с предс­тавата за „добрия цар“ – вечно живия идеал на средновеков­ния българин. Затова цар Иван Александър винаги е предста­вян като „праведен съдия на сираци и вдовици“, владетел, за който добруването на поданиците му е най-голямата и единствена грижа. „Кой прочее – възкликва авторът на „Песнивеца“, – като е видял царя, ще се завърне скръбен в своя дом.“ Налице е внушението, че управляващият в момента владетел е тъкмо онзи „добър цар“, който „ще възвиси бедните и ще принизи богатите“, т.е. ще осъществи мечтаната социална хар­мония.

Личният живот на цар Иван Александър бил съпроводен от внезапни и крайни решения. В началото той бил женен за Теодора, дъщерята на великия влашки войвода. От този брак имал трима синове (Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен) и една дъщеря – Кера Тамара. Бракът с влашката прин­цеса вървял щастливо, докато (вече на преклонна възраст) Иван Александър не се увлякъл по една хубава търновска ев­рейка. Мавро Орбини разказва любопитната история, че царят я видял за първи път по време на един процес, а византиецът Халкокондил допълва, че еврейката го „наранила в сърцето“. Отдаден напълно на чувствата си, царят не се поколебал да се разведе с влахинята и да я изпрати в манастир. Еврейката била покръстена, омъжила се за Иван Александър и била про­възгласена за българска царица. „Новопросвещената“ Теодора се преобразила на убедена християнка, проявила изключителна религиозна ревност и щедро дарявала църкви и манастири. Родила на Иван Александър много деца, а първородният й син Иван Шишман бил провъзгласен за престолонаследник и съуправител на своя баща.

Иван Александър управлявал българската държава цели 40 години – прекалено дълго за бурния и превратен XIV век. Началните му години били запълнени с шума на победни бит­ки и големи надежди. Последвала политика, пълна с компро­миси и презастраховки. Половинчатите му победи в Тракия не могли да компенсират дезаангажираността му по посока на българския югозапад и сръбското проникване в Македония. В края на живота си цар Иван Александър имал нещастието да види голяма част от българските земи под властта на чужди господари, а друга – разпокъсана между неговите наследници. Починал на 17 февруари 1371 г., като оставил на синовете си съмнително политическо наследство и тревожна неизвестност пред бъдещото турско проникване в България.

 

Ктиторски потрет на цар Иван Александър от Иваново

Ктиторски потрет на цар Иван Александър от Иваново

ЛИТЕРАТУРА:

Трифонов, Ю. Деспот Иван Александър и положението на България след Велбуждската битка. – Списание на БАН, 43, 1930, № 21, 61-90; Куев, К. Образът на Иван Александър в средновековната поезия. – В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в честна 70-годишнината на проф. И. Дуйчев. С., 1980, 256-259; Божилов, И. Родословието на цар Иван Александър. – Исторически преглед, 1981, № 3-4, 153-177; История на България. Т. 3, С., 1982, 334-351; Божи лов, И. фамилията на Асеневци. С., 1985, 149-178.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Top