цар Иван Асен I (1190-1196)

България по времето на Асен и Петър

България по времето на Асен и Петър

Цар Иван Асен I е един от водачите на освободителното въстание на българите през есента на 1185 г.

На него съвременниците приписват изключителната заслуга за възстановяването на българската държава: „На цар Иван Асен Белгуня, който освободи българския народ от гръцка власт, вечна памет“. В българските документи името му се изписва като „цар Асен“, което старите българи произнасяли като „Асян“ – то било народното му име. Както бележи изрично патриарх Евтимий, в „светото кръщение“ той приел името Йоан, т.е. Асен се сдобил с християнското си име в купела на кръщението. Като отличителна характеристика му било прикачено прозвището „Белгун“ – в основата му лежи тюркският (прабългарският?) корен bel, bil – зная. А това трябва да се тълкува в смисъл на знаещ, мъдър, умен човек – характеристика, ко­ято може би съответствува най-много на забележителните му способности. Във византийските извори името на този владетел се изписва като ’Aoav, а в някои латински източници сре­щаме формата Assanius. Доскоро се приемаше, че тюркското име Асен („лек“, „подвижен“) свидетелствува за куманския му произход, а оттук се правеше заключението за наличието на куманска кръв в жилите на Асеневци. Със същата увереност може да се предполага, че името Асен може да се свърже и с прабългарското ни начало. След смъртта му някои от до­машните извори го споменават като „стария цар Асен“.

Името на Иван Асен I се споменава за първи път (заедно с това на брат му Петър) в самото начало на освободително­то движение на българите. При срещата на братята с визан­тийския император Исак II Ангел в Кипсела през есента на 1185 г. Асен бил този, който си позволил в присъствието на императора да произнесе дръзкото предизвикателство, че били „пренебрегнати… и изрекъл твърде остри думи, като загатвал за бунт и какво щели да направят, като се върнат у дома“.

И до днес не е даден задоволителен отговор на питането какво да се обясни „дързостта“ на Асен и на какво се облягали братята, като настоявали за „императорската милост“. Още по-малко е отговорил на въпроса византийският историк Никита Хониат, който уверява читателите си, че Асен и Петър пристигнали в Кипсела с „молба да бъдат зачислени към ромейската войска и да им се отстъпи с императорска грамота едно мъчнодостъпно селище, което се намирало в Хемус“. Подобавало ли обаче на такива „дребни молители“ да държат толкова заплашителен език? Затова с основание се приема, че молбата на Асен и Петър включвала искането на далеч повече привилегии от тези, които са отбелязани в изворите , а това е указание за влиянието им в тяхната родина. Не случайно същият този Никита Хониат бележи, че българите „поначало се държали високомерно към ромеите, защото се осланяли на непроходимите си места и се одързостявали от крепостите си, които били твърде многобройни и стърчали над отвесни скали“. Признанието на византийския историк дава отговор на въпроса, какво всъщност се криело зад предизвикателството на двамата братя, т.е. Асен и Петър били из средите на онази българска аристокрация, която държала под контрола си крепостите по Стара планина, разполагала с огромна власт и влияние сред съплеменниците си и само номинално признавала властта на константинополския император.

Отказът на Исак Ангел да удовлетвори исканията им не само си „раздразнил прекалено“, но предопределил до голяма степен „онези илиади от злочестини“, които впоследствие се изписали върху ромейската държава.

След завръщането си в Търново Асен и Петър се захва­нали да издигат „молитвен дом на великомъченика Димитър“, като разпространявали вестта, че светецът закрилник на Солун напуснал „богохранимия“ град, след като го лишил от покровителството си, и дошъл в Търново, за да подпомогне българите в борбата им за свобода. Те даже показали на на­селението една прочута икона на св. Димитър, която по „чу­ден начин“ пристигнала от Солун в Търново, и с това още повече увличали българите към въстание. В тези пророчески слова трябва да търсим един от основните моменти в идеологическата подготовка на въстанието: разчитало се на „прови- денциализма“, който през средновековието представлявал изходно начало при обяснението на събитията.

В тези действия, както и в последвалите по-късно, главна фигура е Асен с неукротимата му енергия и изобретателност, с непресъхващата му омраза към поробителите и със сами жертвата му пред идеалите на българския народностен дух. Изобщо трябва да се отбележи, че там, където става дума за активни военни и политически действия, на преден план изпъква винаги името на Асен.

Още в началото на въстанието Асен сполучил да освободи територията на днешна Северна България, като я направил изходна база за действията си южно от Балкана. След това той пренесъл военните действия в Тракия, където в късо време завладял редица крепости и пленил много ромеи – есента на 1185 и пролетта на 1186 г. преминали под знака на победите на българското оръжие. В началото на лятото на 1186 г. император Исак II Ангел потеглил на поход срещу въстаници те с намерението да ликвидира от корен разпространяващото се зло. Българите съсредоточили войските си за защита на старопланинските проходи и дълго време на позволили на им­ператора да постигне успех. Едно щастливо обстоятелство му помогнало да премине опасните места: „ненадейно паднал из пратен от бога мрак, който подобно на наметало покрил плнината“ – явно става дума за слънчево затъмнение, което скри­ло придвижването на византийските войски и им помогнало да преминат изненадващо през проходите. А това предвещава­ло сигурен успех, тъй като лошо обучените въстаници не били в състояние да сразят в равнината ромейските фаланги. Асен, който останал докрай непримирим враг на императора, избягал на север от Дунав, където изчакал развитието на събити­ята. След като се почувствувал господар на положението в Мизия, Исак II Ангел направил опит да влезе във връзка с водачите на въстаналите българи – според някои византийски източници Петър (и останалите български първенци) изразили готовност да се подчинят. Императорът се задоволил с клетвените им обещания (въпреки че било ясно, че те са неверни и фалшиви), хвърлил в огън кръстците по нивята и побързал да се завърне, без даже да постави гарнизони в българските крепости. В Константинопол той нямал време да отпразнува триумфа си, тъй като веднага пристигнали известия, че рабо­тите му на север вземат още по-лоша насока. Асен се прех­върлил през Дунав, като водел многобройна помощна войска от кумани, и заявявал, че ще продължи борбата докрай и не ще се смири, докато не освободи всички български земи. Ми­зия веднага признала властта на братята и военните действия отново се прехвърлили в Тракия. Напразно Исак Ангел разчи тал, че е в състояние да овладее положението: пълководците му търпели срамни и обидни поражения. Византийските историци разказват нашироко за едно нощно нападение, при което българите сполучили да разгромят лагера на кесаря Йоан Кантакузин. На другия ден Асен и Петър триумфирали пред възторжените си войски, облечени в „златоткани кесарски одежди и тъмносин цвят“. След катастрофата, която сполетяла войските на кесаря Кантакузин, командуването на войната срешу българите било поверено на Алексий Врана. В началото той постигнал известен успех и успял да изтласка войските на Асен от Тракия, но скоро след това се обявил за император и потеглил към Константинопол.

Междуособицата била използувана от Асен, който често сменял посоките на ударите си в Тракия, като нападал ту околностите на Агатопол (дн. Ахтопол), ту равнината около Стара Загорa и Пловдив. Подобно на птица се мятал император Исак Ангел, но почти винаги закъснявал – само веднъж му се отдало да се срещне с Асен в околностите на Стара Загора.

Напразно „свирили бойна песен медноустите рогове“ и се развявали императорските дракони върху високо вдигнатите ко­пия – те не успели да повлияят върху изхода на сражението. Българите се измъкнали благополучно, а императорът успял да „измъкне малко нещо от плячката“, т.е. пленниците и многобройният добитък били откарани на север от Балкана.

Ударите на Асен продължавали: когато императорът бързал на помощ на Агатопол, до него стигали тревожни извес­тия, че Асен с войските си опустошавал околностите на Пловдив. Когато пък ромейската войска приближавала Пловдив, войските на Асен се появявали отново в околностите на Агатопол. Никита Хониат отбелязва изрично, че всичко това „пра- ттпе единият от братята Асен, който беше извънредно съоб- рпчителен и твърде способен да намира щастлива развръзка в штруднено положение“.

Исак Ангел се убедил, че ако продължава войната по съ­щия начин, надмощието ще остане завинаги на българска стра­на. Иван Асен I бил отличен тактик и умело управлявал войс­ките си – удрял винаги там, където ромеите нямали достатъч­ни войски, а населението поради българския си произход тежнеело към своите съплеменници. Затова императорът решил да промени стратегията на военните действия и да пренесе пойната в Северна България. През късната есен на 1186 г. Исак II Ангел потеглил на север, като избрал пътя през Сре­дец. При планирането на похода се разчитало на изненадата и на възможността да се установи пряка връзка с маджарския крал, тъст на византийския император. Походът се забавил поради неблагоприятните климатични условия – настъпила сурова зима, която принудила императора да отложи военните действия. Армията останала да зимува в Средец, а междувременно императорът се загрижил да измоли от маджарския крал мощите на прочутия български светец Иван Рилски. Тази религиозна ревност на Исак Ангел изглежда най-малкото странна – трудно е да повярваме, че старанието му се подклаждали единствено от християнския му дълг. По за вярване е обяснението, че връщането на мощите (няколко години по-рано маджарите ги отмъкнали в Естергом) целяло да привлече на византийска страна местното българско население и да го ом клони от въоръжената борба. В крайна сметка мощите на прочутия светец били тържествено пренесени в Средец, но там (както ще стане ясно по-нататък) те послужили не толкова на византийската, колкото на българската народностна кауза.

Съвременен паметник на Асеневци

Съвременен паметник на Асеневци

През пролетта на 1187 г. походът бил възобновен. За изненада вече не можело да става дума – българите своевременно преградили подстъпите към Търново. Наложило се императорът да обсажда три месеца яките стени на Ловешката крепост. Обсадата излязла неуспешна, което повлякло след себе си неуспеха на цялата кампания. Император Исак Ангел се принудил да сключи мир с българите, което означавало признаването на възобновената българска държава. Единственият „светъл лъч“ на византийското оръжие под стените на Ловеч било пленяването на жената на Асен. А съгласно с договора най-малкият от братята – Калоян, трябвало да отиде като за­ложник в Константинопол, за да служи като гарант на мира. „Но и при това положение работите отиваха към по-лошо“ – бележи с прискърбие Никита Хониат, като дава да се разбере, че надмощието оставало в ръцете на българите.

Към това време трябва да се отнесе и надигането на бъл­гарите в Македония – там действувал Добромир Хриз, който отрано координирал действията си с Асен.

До 1189 г. мирът бил спазван и от двете страни. Това време било използувано от българите за организирането на държавно-управленческия апарат и докоомплектуването на войската. А когато войските на III кръстоносен поход начело с немския император Фридрих I Барбароса наближили българ­ските земи, Асен и Петър побързали да се възползуват от благоприятната обстановка – при Ниш пратениците им се явили пред немския император и му предложили военна помощ срещу ромеите. Впоследствие предложението било повторено е веднъж (при Одрин), когато войната между Византия и кръстоносците изглеждала неминуема – българите били готови да помогнат с 40 000-на войска. Предложението било отклонено, тъй като кръстоносците сполучили да изгладят недоразуменията си с Константинопол и войските им били прехвърлени в Мала Азия. А това означавало, че Византия нямало да остави българите ненаказани, предвид откритото им съюзяване с нейните врагове. Използувайки притесненото положение на ромеите, Асен с войските си отдавна опустошавал византийските владения в Тракия.

В тази обстановка император Исак Ангел започнал подготовката за третия си поход към България. Подобно на предните кампании той бил организиран превъзходно – изглежда, че те били планирани от хора опитни във военните дела. факт е например, че на три пъти ромеите сполучили да преминат старопланинските проходи без всякакви загуби. Едва впоследствие, когато император Исак Ангел трябвало да решава чисто тактически задачи, започвали неуспехите.

През пролетта на 1190 г. заедно със сухопътната армия на север потеглил и византийският флот, който трябвало да навлезе в Дунавските устия и да прегради пътя на куманите. И този път теснините през балкана били преодолени успешно. В началото ромеите си дали вид, че ще щурмуват проходите край морето в близост до Анхиало, но по-късно те предприели успешен маньовър и преминали планината но „околни пъти­ща“. Някои монетни находки сочат, че императорската армия поела през Ришкия проход, стигнала Преслав и оттам се от­правила към Търново. Обсадата на Търново се затегнала и императорът не направил нищо, за да защити славата на ромейското оръжие. Отбраната на българската столица се ръководела лично от Иван Асен I. Когато духът на ромеите започнал да пада, пък и заплатите на войниците не били изплатени, при Исак Ангел избягал един българин (изпратен от Асен), който му съобщил тревожната вест, че въпреки патрулиращия по Дунав флот огромна войска от кумани преминала реката и бързала на помощ на обсадения град. Исак Ангел бързо се поддал на паника и заповядал отстъпление, като избрал най- късия път за връщане през Балкана. Византийските историци с основание го обвиняват, че погубил армията си, като я замъкнал в „дълбоки теснини и непроходими пътища“. Междувременно цар Иван Асен I, който отрано предвидил възможната посока на византийското отстъпление, подготвил засада и Тревненския балкан. Когато бавно движещата се и разтеглени на километри византийска колона стигнала до мястото на засадата, войските на Асен се появили по околните височини Ясно било, пише византийският историк Теодор Скутариот, че „варварите (т.е. българите), които се появявали от двете стри ни на този тесен проход, ще извършат нещо страшно“. Иван Асен I решил да пропусне свободно византийския авангард, според едни – защото „войските му все още се събирали“, а според други – защото отрано бил намислил да удари „центъра, където се намирал императорът и свитата му, и всичко, което било с него, знатно и родствено нему“.

В началото ромеите се помъчили да организират някаква съпротива: войската се изкачила по стръмнините и за един момент успяла да задържи връхлитащите българи. Но след като „били насилени от многочислената войска и страдали много от хвърляните камъни, те се обърнали в бягство“ и се смесили с войските, които стояли долу, в тесния път. За последвалия погром нека да дадем думата на византийския историк Никита Хониат: „Неприятелите измъчваха заловените като животни, затворени в обор, и убиваха всички, които им попаднеха в ръце. Никой не се защищаваше, нито пък можеше да се защити.“ Исак II Ангел за малко не бил пленен даже загубил шлема от главата си. Около него се струпали мнозина от знатните. В стремежа си да осигурят преминаване­то на императора, те убили не само „много товарни животни, но, както казват, и ромейски войници, които бяха застанали на прохода поради блъсканицата“. Спасил се само Исак Ангел, „докато мнозина загинаха“ – с тази реплика Никита Хониат завършва тъжния си разказ за поражението на ромеите в Тревненския балкан. Катастрофата, която сполетяла импера­торската армия, била незапомнена, а трофеите, които украсили победата на цар Асен, били измежду най-прочутите. Отто­гава, пише византийският историк Георги Акрополит, „бъл­гарското племе се възгордяло, понеже спечелило голяма пляч­ка от ромеите, а също така и най-ценните императорски зна­ци. Защото те задигнали императорските пирамидални коро­ни, чашите на знатните, голямо количество пари и самия им­ператорски кръст. Макар един от свещениците да го бил хвър­лил, след малко те го намерили в реката.

Той бил направен от злато, а в средата си имал частица от светото дърво, на което бил прикован Христос. Тази частица от светото дърво била оформена под формата на кръст.

Той имал премного отделения, в които се намирали мощи на най-прочути светци.“ Впоследствие тези трофеи представлява­ли украшението на българската съкровищница. На големи праз­ници те били разнасяни тържествено из Търново и българските царе ги държали повече за показ, отколкото за употреба.

Победата на Иван Асен I през 1190 г. имала важни сетнини за българската държава. Дотогава за пръв владетел се броял цар Петър, а Асен се споменава като негов съуправител.

От този момент обаче името на Иван Асен I изпъква на преден план, т.е. от 1190 г. той официално бил провъзгласен за пръв цар на българите. Петър запазил царската си титла, но отстъпил мястото на своя брат, който доказал превъзходството си както при воденето на военните дела, така и при управлението на държавата. Извършена била подялба на царството Асен отстъпил на брат си земите около Преслав и Овеч (дн. Провадия) като негов собствен дял. Отпращането на Петър в Преслав имало и предназначението да подчертае новото място ни Търново в системата на тогавашните ценности: „първобунтовният“ град бил обявен за столица на българската държава. За това между другото допринесъл и фактът, че Асен в качеството си на пръв цар резидирал в Търново.

Цар Иван Асен I умеел не само да печели сражения, но успявал да се възползува от всяка представила му се възмож­ност. Доказателство са успешните му действия след победата при Тревненския проход. През 1191 и 1192 г. той предприел няколко сполучливи похода и превзел последователно Месемврия и Варна. След това изненадващо насочил войските си в югозападна посока и завладял София, Стоб и Ниш. Мерките, предприети от Исак Ангел, изглеждали неразумни и непосле­дователни, сравнени с изненадващите успехи на българския вла­детел. Никита Хониат сравнява положението на императора с „восъчна пита, обкръжена от пчели“. Той не знаел „на кого от изнемогващите да помогне пo-напред или на кого последен да отдаде подкрепата си“. Наистина Исак Ангел успял да си възвърне Варна и Месемврия, но и „тези неща не били свършени както трябва“, т.е. постепенно цар Асен вземал все по- голямо надмощие. Особено пострадала околността на Пловдив, която била подложена на непрекъснати удари. За управител на града бил назначен императорският братовчед Конс­тантин Ангел, на който се отдало да ограничи нахлуванията на българите. Но скоро и той (подобно на предходниците си) бил подмамен от императорския венец: обул червени ботуши и потеглил към Константинопол, за да седне на трона на силевсите. Опитът му не сполучил (предали го собствените му хора) и той бил ослепен. По повод на премахването на Ком стантин Ангел Никита Хониат разказва за тържеството на българите, които молили бог „да бъде дълговечна властта на потомците на Ангелите (т.е. на Исак II Ангел), защото докато те царуват, работите на българите все повече ще се развикат и ще напредват“.

След като Исак Ангел се лишил от един толкова способен пълководец, какъвто бил управителят на Пловдивската област, цар Асен продължил войната с още по-голямо ожесточение Годините 1193 и 1194 били запълнени с изненадващи удари и различни стратегически направления.

Исак II Ангел се подготвил за нов поход срещу българите, в императорското обкръжение се чували уверенията, че дошли времето да се приключи окончателно с българската държава Към армията на Исак Ангел трябвало да се присъединят и маджарите – съгласно предварителното споразумение те трябвало да ударят от северозапад. В разгара на приготовленията (пролетта на 1195 г.) Исак Ангел бил детрониран от своя брат Алексий, който се провъзгласил за император. Новият византийски владетел трябвало да мисли за стабилизирането на своята власт – затова изпратил пратеници при цар Асен с предложение за мир. Те били посрещнати надменно от Асен, който предложил „такива условия, които били неприемливи и без­честни за ромеите“. Византийските историци са спестили подробностите около контрапредложенията на цар Асен, но няма съмнение, че с присъщия си максимализъм българският вла­детел ще е поискал признаването му за цар на българите и присъединяването на всички български земи под неговия скиптър.

Отказът на новия император да задоволи българските ис­кания и ангажирането му във военни действия в Мала Азия позволили на цар Асен да продължи освободителния си поход на югозапад. През 1195 г. войските му стигнали до Сяр – превзети били и много други крепости, в които били настане­ни български гарнизони. Вероятно тогава трябва да отнесем и присъединяването на София в границите на българската дър­жава. Когато пребивавал в този град, цар Асен видял мощите на прочутия български светец Иван Рилски и се разпоредил да бъдат пренесени в столицата Търново. В действията на българския владетел трябва да се търсят преди всичко политически мотиви. На първо място те били свързани с убеждението, че величието на един столичен град се измервало преди всичко с натрупания в него „благодат“. На езика на средновековните хора това означавало натрупване на мощи на прочути светци, които (както са вярвали) дарявали града с „чудна и непобедима сила“. Оттук и заляганията на цар Асен да събере реликви, които да наредят столицата му сред забележителните градове на Балканите. Не е случайно, че процесията, която придружавала раклата с мощите на светеца, била съпровождани от 300 „мъжествени воини“. Тържественото шествие (то преминало през Тракия и пресякло Балкана при Кръстец) трябвало да убеди българския народ във възраждането на собствената му държавност. А патриарх Евтимий заявява направо, че цар Асен пренесъл мощите на св. Иван Рилски в Търново „за по-голяма чест и за утвърждаване на неговото царство“.

През 1196 г. цар Иван Асен I продължил походите си в югозападна посока с неотслабваща сила – по всичко изглежда, че плановете му предвиждали окончателното освобождаване на тези български земи. При Сяр цар Асен разгромил една византийска армия и пленил севастократор Исак. Оттогава, пише Никита Хониат, цар Асен „подобно на лъв се впуска в безстратни нападения и набези, защото никой от ромеите не му се противопоставяше“. Завръщането на цар Асен в Търново, вместо да се превърне в истински триумф, завършило трагично. Малко преди да стигне Търново, той станал жертва на заговор и бил убит от един от своите приближени – братовчед му Иванко. Византийските хронисти обясняват смъртта на цар Асен в духа на средновековните пророчества – един византийски пленник предсказал близката му смърт. Те не пропускат да отбележат, че насилствената смърт на цар Асен отговаряла напълно на „убийствените му пориви“ и „неукротимата му жес- гокост“. Вгледаме ли се внимателно в писанията им, трябва да отхвърлим като несъстоятелни някои романтични подробности – например в заговора на Иванко се преплитат две женски имена. Няма съмнение, че цар Иван Асен I станал жертва на престъпен заговор – с неговата смърт се открива дългият списък на политическите убийства в историята на Второто бъл­гарско царство. Всички известни данни сочат, че измяната в царския двор била инспирирана от Константинопол. Намерението на Иванко „да се прехвърли на друг кораб“ (т.е. към Византия), обещанията на пленения севастократор Исак, византийските войски, които веднага се отправили на помощ на Иванко, забягването на престъпника в Константинопол – това са все звена от една и съща престъпна верига.

Всичко, което е известно за живота на цар Иван Асен I, дължим на перото на византийските историци. А те го представят едностранчиво: „безумен и кръвожаден“, готов винаги да посегне към „убийственото си копие“. Според твърденията им Асен винаги бил склонен към крайни постъпки, „решавал всичко с меч и вършел онова, което му внушавал гневът“. Няма съмнение, че природата била вложила в характера па цар Асен много суровост. Но извън съмнение е и това, че тази суровост била продиктувана от политическата обстановка, която изисквала крайни и решителни мерки. За щастие ма българите цар Асен притежавал в изобилие тъкмо онези качества, които били така необходими в годините на едно върховно изпитание.

Същевременно византийските историци не са в състояние да прикрият положителните качества на цар Асен. Наистина те понякога обясняват успехите му с „щастливи обстоятелства“, но единодушно му признават славата на непобедим воин, който „нанася победа след победа и трупа трофей след трофей“. Никита Хониат пък е записал една реч, произнесена от Асен по повод слуховете за новия византийски император Алексий Ангел, когото мълвата прославяла като „мъж войнствен, който далеч превъзхождал своя брат“, т.е. Исак II Ангел. Незнаем дали тази реч е преиначена (или измислена) от перото на византийския историк, но зад думите, произнесени от цар Асен, личи една истинска държавническа мъдрост: „не трябва да се дава ухо на слуховете“, но „не бива и съвсем да се пренебрегва мълвата“. Пробният камък за стойността на един човек (пък бил той и император) трябвало да бъдат делата му: „мерило да бъде предишният му живот“ и „не ухото, а окото трябва да бъде съдия“. С помощта на тези железни аргументи цар Асен лесно доказал несъстоятелността на слуховете за мнимите качества на новия византийски император и със силата на убедителното си слово вдъхновил българите към нови победоносни битки.

Предполагаемата монета на Теодор-Петър или Иван Асен I

Предполагаемата монета на Теодор-Петър или Иван Асен I

Малко знаем за делата на цар Иван Асен I като първостроител на възстановената българска държава. Но няма съмне­ние, че с неговото име трябва да свържем всички важни пре­образования в държавните дела. Цар Асен пръв започнал ши­роко църковно строителство в Търново, задължителна дейност за всеки християнски владетел. Големи били заслугите му за „обновяването на овехтелите крепости“.

Истинската стихия на цар Иван Асен I била войната – там той записал най-бляскавите си дела. Византийските историци признават, че „в продължение на твърде много години нито една малка победа не се усмихнала никога на ромеите, нито излязло наяве нещо, което да прилича на успех“. Затова името му се радвало на такава голяма почит сред потомците и не случайно всички търновски царе водят родословието си „от корена на преизящния цар Асеня“ – чак до залеза на средновековната българска държава.

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 2, С., 1972, 410-483. Т. 3, С., 1972, 2—100; Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневци. С., 1978; История на България. Т. 3, 1982, 118-131; Петров, П. Възстановяването на българската държава. С, 1985; Божилов, И. фамилията на Асеневци. С., 1985, 27-40; Андреев, Й. Курс лекции по история на Второто българско царство. В. Търново, 1994.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Top