Цар Иван Шишман е най-големият син на Иван Александър от втория му брак с еврейката – „новопросвещената“ Теодора.
Раждането му се отнася наскоро след сватбата на родителите му – към 1350-1351 г. Появата на още един наследник на цар Иван Александър поставила с особена острота въпросите около йерархията сред владетелските синове. Още в началото на управлението си Иван Александър обявил за престолонаследник и съуправител първородния си син Михаил Асен. Формално той бил считан за приемник на своя баща, въпреки че в началото на 40-те години по-малкият му брат Иван Срацимир заемал все по-предно място сред „младите царе“. Наскоро след раждането на Иван Шишман престолонаследникът Михаил Асен загинал в сражение с турците – 1355 г. Неговата смърт означавала, че предстояло преразглеждане на въпроса за престолонаследника. Съгласно с т.нар. система на майората (т.е. на старшинството) за престолонаследник следвало да се обяви Иван Срацимир – вторият син на Иван Александър от влахинята Теодора. Срацимир бил коронясан за цар още в началото на 1327 г. и управлявал като самостоятелен владетел във Видин. Царицата еврейка направила всичко възможно изборът на Иван Александър да падне върху нейния син. Лесно била намерена и теорията, съгласно с която правата на Иван Шишман изглеждали законни и неоспорими. Оказало се, че единствен сред братята си той бил „багренороден“ син, т.е. роден след възцаряването на своя баща. Това предрешило въпроса и „багренородният“ Иван Шишман бил обявен за престолонаследник и съуправител на своя баща – края на 1355 г.Възцаряването на Иван Шишман трябва да се отнесе веднага след смъртта на Иван Александър – някъде в края на февруари или началото на март 1371 г. При стъпването си на престола новият владетел бил двадесетгодишен. Областите, които признавали властта на цар Иван Шишман, съставлявали само част от наследството на Иван Александър – както бележи западният летописец Шилтбергер, в края на XIV век имало „три страни, като и трите се казват България“. Освен за Търновското царство на Иван Шишман става дума за държа вата на Иван Срацимир (с център Видин) и за Добруджанското княжество на деспот Добротица и неговите наследници. Под скиптъра на Иван Шишман се подчинявали земите между Силистра и Оряхово, Провадия и Враца; Софийско и част от Северна Тракия. Следователно в края на XIV век политическото понятие България не само се разсеяло в три посоки, но било и със значително накърнен престиж. В една своя грамота Иван Шишман се величае като „първопрестолен“ цар, като по този начин се старае да подчертае съществуването на своеобразна йерархия сред владетелите на „трите Българии“.
Няколко месеца след възцаряването на Иван Шишман станала прочутата битка при Черномен (26 септември 1371 г.), в която обединените християнски сили на Вълкашин и Углеша претърпели истински погром от войските на Мурад. „Разбоят“ при Черномен имал непоправими сетнини за бъдещето на балканските народи и направил турците господари на полуострова. Според изричното посочване на византийския историк Халкокондил веднага след Черноменския бой Мурад насочил войските си срещу България и принудил Иван Шишман да отстъпи в Мизия, т.е. в Северна България. Мурад сметнал, че не е длъжен да спазва договорите, подписани с Иван Александър, и завладял Северна Тракия, Родопите, Костенец, Ихтиман и Самоков. Останал почти сам срещу страшния си противник, Иван Шишман бил принуден да започне мирни преговори, които завършили с признаването му за турски васал. Унижението не приключило с произнасянето на васалната клетва – по настояване на Мурад Иван Шишман трябвало да изпрати сестра си Кера Тамара в харема на султана. Въпреки нежеланието си търновският цар бил принуден да приеме и това условие, и „прочутата с красотата си“ българска княгиня станала „обрученица ради рода болгарского“ – 1373 г. В Синодика на българската църква се пее вечна памет на Кера Тамара заради това, че „освободила своя народ“. Изричното твърдение на документа може да означава само, че връщането на някои градове отново под властта на Иван Шишман (като Ихтиман и Самоков например) трябва да се отдаде на застъпничеството на Кера Тамара. Пак на нея се дължало и близо десетгодишното примирие с турците.
Новото раздвижване на турците започнало в началото на 80-те години – през Костенец и Ихтиман войските на Лала Шахин стигнали до София. Обсадата се затегнала – сам Лала Шахин докладвал на султана, че имал намерение да оттегли войските си от непокорната крепост. Междувременно едно щастливо обстоятелство дало София в ръцете на турците – 1385 г. Участието на цар Иван Шишман в събитията около обсадата на София е засвидетелствувано единствено в данните на… фолклора – песните и преданията от Софийско упорито свързват Шишмановото име с отчаяни битки срещу турските завоеватели в тази част на страната.
Успоредно с тези събития между 1384 и 1386 г. цар Иван Шишман бил ангажиран във война с влашкия владетел Дан I. Подробности не са известни освен съобщението на една лаконична бележка: „Българският цар Шишман уби Дан войвода.“ Следователно войната била не само победоносна, но в решителното сражение намерил смъртта си влашкият войвода. Обикновено войната с Дан I се поставя във връзка с враждебните отношения между Иван Шишман и Иван Срацимир – не само защото майката и съпругата на видинския цар били от владетелския дом на Басарабите, но и заради дружеските отношения на Срацимир с влашката държава. Прословутата натегнатост в отношенията между двамата братя (включително и продължителните войни заради София) се оказаха един мит – независимо от стаената ненавист отношенията между братята останали винаги лоялни. За това свидетелствува изрично Рилската грамота на Иван Шишман, в която Срацимир се сочи като един от потенциалните му наследници.
През 1387 г. обединените сили на Сърбия и Босна нанесли голямо поражение на турците при Плочник. При вестта за тържеството на християнското оръжие Иван Шишман побързал да анулира васалните си отношения с Мурад и отказал да му изпрати помощни войски. Наказателната акция срещу търновския цар оглавил великият везир Али паша. Начело на 30 000-дна армия той се отправил на север и през Айтос, Провадия, Венчан, Мадара и Шумен проникнал дълбоко в българските земи. Иван Шишман изоставил Търново и потърсил спасение зад яките стени на Никополската крепост. Според разказа на турския историк Мехмед Нешри, когато обсаденият в Никопол Иван Шишман видял, че „земята му се изплъзва от ръцете, събрал първенците на държавата си, за да се съветва с тях. Всички те виждали едничък начин на спасение в подчинението пред Мурад… Тогава той (т.е. Иван Шишман) надянал на врата си саванено платно и дошъл в Ямбол. Паднал ничком пред повелителя и се замолил… Повелителят опростил греховете му, облякъл го в почетна дреха и благоволил да възвърне земите му.“
Въпреки явния стремеж към преувеличения Нешри предава вярно безизходното положение, в което изпаднал Иван Шишман през 1388 г. Изоставен от съюзниците си, той поискал лична среща със султана, където отново трябвало да произнесе васална клетва. Изглежда, че Иван Шишман успял да убеди Мурад в своята лоялност, а, от друга страна, плановете на султана не предвиждали окончателното ликвидиране на Търновското царство. Предвид на подготвения поход срещу сърбите Мурад се задоволил с обещанията на търновския цар, но същевременно поставил условието да му бъде предадена крепостта Силистра – най-укрепения и многолюден град на брега на Дунав. На Али паша, който междувременно изтеглил войските си от България, било заповядано отново да настъпи на север и да настани в Силистра турски гарнизон. За учудване на турците Иван Шишман отказал да предаде Силистра и даже взел спешни мерки за заздравяване на крепостните й стени. Трудно е да се коментира тази постъпка, тъй като липсват данни за причините на решението. Но ще сбъркаме, ако и схванем като акт на някакъв „отчаян героизъм“ или пък „наивен опит да се измамят турците“. Решението на цар Иван Шишман трябва да се свърже с бързо променящата се политическа обстановка и с обещанията за помощ, получени от съседите му. Такива уверения ще са идвали не само от Сърбия (там трескаво се приготвяли за война с Мурад), но и от владетелите на Влашко и Добруджанското княжество – настаняването на турски гарнизон в Силистра вещаело опасност и за тези държави.
Али паша бил принуден за втори път да си пробива път в Северна България – той завладял последователно Шумен, Косово, Червен, Свищов и накрая обсадил Иван Шишман в Никопол. Бързите турски действия изненадали българския владетел, а обещаната помощ така и не пристигнала. Иван Шишман отново трябвало да моли мир – заедно със сина си той излязъл от Никопол и пристигнал в лагера на Али паша, където засвидетелствувал покорността си пред султана. Мурад и този път се съгласил да остави Иван Шишман на престола; Нешри обяснява постъпката му със застъпничеството на Али паша и неговата „доброта“. Истинската причина трябва да се търси в това, че Мурад нямал време да се ангажира във война с България. Затова окончателното завладяване на Търновското царство било отложено за по-благоприятни времена, а Иван Шишман бил заставен да предаде Силистра и да се съгласи с настаняването на турски гарнизони и в други български градове, на първо място в Шумен и Провадия.
На 15 юни 1389 г. султан Мурад загинал в битката при Косово поле, но победата останала за турците. Новият султан Баязид не скривал намерението си да ликвидира Иван Шишман, въпреки че в началото се „показвал ратник на мира“. Мирните манифестации на Баязид целели да откъснат Иван Шишман от съюза му с маджарския крал Сигизмунд. Сгодният момент настъпил през пролетта на 1393 г. – „Когато българският цар не очакваше – бележи Григорий Цамблак, – варварският цар повдигна небивал метеж и буря.“ С огромна войска, набрана от Мала Азия и Балканите, Баязид ударил в сърцето на България и подложил столицата Търново на продължителна обсада. Изненадан от внезапните действия на турците, Иван Шишман избягал от Търново и отново потърсил спасение зад яките стени на Никополската крепост. Съвременните историци оправдават действията му с уговорката, че овехтелите укрепления на Търново не били в състояние да издържат напора на турските войски. Истината обаче е друга – фактът, че българската столица издържала тримесечна обсада, свидетелствува най-добре за отбранителните й възможности. Следователно Иван Шишман предпочел Никопол заради сигурната и удобна връзка със съюзниците си – най-вече с маджарите. Отсъствието му от Търново до голяма степен предопределило съдбата на неговата столица – на 17 юли 1393 г. „царствуващият град“ бил завладян от турците.
Съвременниците преценявали падането на Търново за край на българската държава – това е най-малкото странно, като знаем с положителност, че смъртта на цар Иван Шишман се отнася цели две години след катастрофата през лятото на 1393 г. В последно време бяха открити нови документи, които позволяват да възстановим някои събития от последните години на живота на цар Иван Шишман. Става дума за турска летописна бележка, която разказва за събитията, последвали след прочутата битка при Ровине на 17 май 1395 г. На връщане от Влашко султан Баязид се установил срещу Никопол, областта на който „се владееше от един господар на име Шишман, който също като влашкия войвода плащаше харадж на нашия господар. За да премине на отсамния бряг на реката, той поиска ладии от онзи – така и онзи му подготви. След като се озова на отсамния бряг, той накара да доведат гореспоменатия Шишман и го обезглави. И като завладя също Ни копол, превърна го в санджак.“
Както свидетелствува османският документ, даже и след завладяването на Търново Иван Шишман запазил положени ето си на турски васал и плащал данък (харадж) на Баязид. След 1393 г. територията на държавицата му била значително орязана, а условията на васалитета са били утежнени. Формално Иван Шишман продължавал да се брои за български цар, въпреки че в очите на турците той имал значението на местен управител – бег. Последните две години от живота на Иван Шишман са запълнени с много неизвестни – знаем само, че резидирал в Никопол и под властта му се подчинявали някои градове по течението на Дунав. Неизвестни остават и причините, които предизвикали гнева на Баязид – вероятно и този път те трябва да се търсят във връзките на Шишман с маджарския владетел. Сигурно търновският цар не останал безучастен свидетел на подготвения кръстоносен поход срещу турците. Известен за връзките на Иван Шишман със Сигизмунд, Баязид не се поколебал да свърши веднъж завинаги с непокорния си васал – както изрично свидетелствува турската летописна бележка, Иван Шишман бил обезглавен по заповед на Баязид. Точната дата на събитието е фиксирана в една българска хроника – Шишман бил посечен на 3 юни 1395 г.
Цар Иван Шишман бил женен два пъти. Първата му съпруга била българката Кира Мария, която починала в началото на 80-те години. След това Иван Шишман се оженил за дъщерята на сръбския княз Лазар – Мара, или Драгана. Най-големият син на дар Иван Шишман носел името на дядо си – Александър. Липсвала му смелостта да се покрие с мъченически венец и приел исляма – под името Искендер прекарал остатъка от живота си като управител на турска провинция в Мала Азия, където загинал в сражение с бунтовници – 1418 г. Другият син на цар Иван Шишман – Фружин Асен, поел доброволно тежкия кръст на изгнаничеството и останал до края на живота си непримирим противник на османците. Името му е вплетено в почти всички антитурски действия през първата половина на XV век. Загинал в прочутата битка при Варна през 1444 г.
Едва ли има владетел в средновековната ни история, чието име да е вплетено в толкова много легенди и предания, както е случаят с последния търновски цар. Думите на известната народна песен разказват за последния бой, който цар Иван Шишман дал на турците в „Софийско поле“. В този район и до днес се припомнят предания за лица и местности, свързани с Шишмановото име. Те се локализират предимно по поречието на Искър. Край Самоков стърчат руините на Шишмановото кале, а току под него се сочат т.нар Царюви кладенци и мястото, където бил погубен последният търновски цар – от седемте му рани бликнали седем извора. Името на софийското село Кокаляне (настояват местните предания) било във връзка със сраженията на Шишман с турците и „кокалите“ на избитите му войници. По на север, в ждрелото на Искър, сред непристъпни скали и урви зеят т.нар. Шишманови дупки – по тези места Иван Шишман се бил седем години с турците, крил се в недостъпните пещери и накрая бил посечен. Черепите на убитите българи дълго напомняли за усилните и тежки времена. Затова близките села са наречени Черепиш и Люти брод. В Плевенско пък се разказва как Иван Шишман викал на помощ верните си боляри, но те не се отзовали на неговия призив – отчаян, българският владетел се самоубил; в местността Кайлъка било последното му убежище.
„Географията“ на преданията, свързани с Шишмановото име, е много обширна – цар Иван Шишман се бие с турците в Софийско, Ботевградско, при Самоков и Ихтиман, в Средна гора и Родопите, около Плевен и Врачанско. И днес на много места по българската земя стърчат руините на стари градища, които народът ни с благоговение нарича Шишманови и ги свързва с отчаяни битки срещу нашествениците.
Към тези предания и песни историческата ни наука проявява истинско пренебрежение – за българския историк сведенията им нямат историческа канава и представляват по-скоро интерес за народопсихологията ни. При това всичко е придружено от забележката, че се отнася до настроения, почерпани от по-късна епоха. Сигурно ще бъдем прави, ако заявим, че българската историческа наука отдавна стои на „кръстопът“ и намеренията си да повярва или да отхвърли изцяло истинността на цикъла на Иван Шишман. Може би затова се е задоволила единствено с хроникирането им, т.е. станало е традиция сведенията да се сочат (или преразказват) без всякакъв коментар – те стоят само като допълнителна украса към историческото повествование, без да се проявява интерес към стойността им като исторически документ.
Впрочем в съществуващите досега изследвания за цар Иван Шишман преобладават полутоновете. Синът на еврейката бил натрапник на българския престол и благодарение на интриги те на майка си отстранил от трона законния наследник. – Иван Срацимир. Това разделило владетелското семейство на два непримирими лагера, което в значителна степен предопределило пропадането на България. Шишман започнал царуването си в обстановка, която вещаела предстоящата гибел на българска та държава. Като връх на всичко пратил сестра си в харема на Мурад – нещо несъвместимо с морала на един християнски владетел. Иван Шишман не разполагал нито със сили, нито с възможности да се опре на турците и затова предпочел над лъгването със султана. А когато събитията стигали критична точка, покрит с бял саван, той се запътвал към стана на Мурад, за да измоли отсрочка на предстоящата си гибел. Нито веднъж Иван Шишман не се опрял сериозно на турците, а краят му бил безславен.
Епохата, предшествуваща турското завладяване, е станала пословична и с една друга загадка. Странно е, заявяват някои историци, че „турският проблем“ изобщо не занимавал съвременниците. Даже ако четем писанията им, можем да останем с впечатлението, че такава опасност изобщо не е съществувала. Пълната незаинтересованост на управляващите кръгове бе обяснена по най-лекия начин — с покрусата, обхванала интелектуалните кръгове, или с „вцепенението на жертвата, очакваща предстоящата си гибел“. Това бе достатъчно, за да се направи пресиленият извод, че в края на XIV век българите
не притежавали нито военнополитически, нито пък морални сили, за да се противопоставят на завоевателите.
От недостатъчното изясняване на тези въпроси не закъсня да се възползува историческата проза, която побърза да обяви Иван Шишман за трагичната фигура на нашата история, за човека, когото самото провидение осъдило да „погребе народност и държава“. И повярвала (макар и не до край) на песните и преданията, просто „разкъса“ Иван Шишман между „братски и синовен дълг“, между дилемата да има или да няма България.
Съществуват ли наистина доказателства, за да повярваме, че в песните и преданията за цар Иван Шишман е отразена историческата истина? факт е наистина, че епохата на завоеванието на България е сложила отпечатъка си върху народопсихологията ни – неизброими са преданията, с които народът ни свързва идването на турците в нашите земи. И като чутовни герои срещу им се изправят величавите фигури на народните защитници – сред тях на първо място е Крали Марко. Тъкмо този „подозрителен пример“ предизвиква съмненията, тъй като е доказано, че подвизите на Марко Кралевичи (така, както се пеят в народните песни) се разминават с историческата истина. В случая с Крали Марко сме изправени пред един такъв феномен – за него народът ни е изпял не толкова истината, колкото желанието да притежава защитник на родната земя.
Това бе достатъчно за мнозина да сложат „случая Шишман“ под същия знаменател – в песните и преданията бил представен не действителният му образ, а онзи „идеален цар“, от който българите имали нужда в годините на върховно изпитание. Следователно в песните и преданията народният разказвач е дал воля на фантазията си и колкото тази фантазия разкрасявала образа на цар Иван Шишман, толкова той се отдалечавал от истината – явно ставало дума за мистификация, която лесно може да се обясни, щом темата е подета от крилатото въображение на народните поети.
Само че тези разсъждения са толкова логични (даже прекалено логични), че сами са в състояние да предизвикат подозрения. Действително, ако на народа ни била нужна фигурата на цар, при това последен, с името на който да свърже съдбата си в годините на робството, той можел да избира между Иван Срацимир и Иван Шишман. Даже личността на Иван Срацимир представлявала по-голям интерес – съдбата му изобилствува с превратности, които го нареждат сред предпочитаните герои на историческите сказания. Та нали Срацимир е „пренебрегнатият“ син, нали на него „коварната мащеха“ преградила пътя към трона, нали той трябвало да мъсти за майка си, която насила била заставена да отстъпи мястото си на еврейката, и накрая нали тъкмо Иван Срацимир, а не Иван Шишман е последният български цар.
Следователно логиката (ако вдъхновението на народния разказвач изобщо се направлява от някаква логика) подсказва, че ако трябвало да се избира между Иван Шишман и Иван Срацимир, то „предпочетеният герой“ трябвало да бъде последният, защото неговата орис е много по-вълнуваща, a cъдбата му е не по-малко трагична. Това от своя страна подсказва, че предпочитанията, засвидетелствувани по адрес на Иван Шишман, не трябва да се отдават само на психологическите фактори, а и на простия факт, че зад опоетизираните му под визи стоят действителни исторически събития.
Лесно можем да се досетим за психологическата мотивираност на възникването на песните и преданията на цар Иван Шишман — това са двете години между падането на Търново и смъртта на последния търновски цар при Никопол, т.е. времето между 1393 и 1395 г. Поетиката на народното ни творчество прекроила тези две години на цели седем. И тези седем години (уверяват преданията) били запълнени не със страдания и мъченичество, а с тежки и усилни битки срещу поробителите. А цар Иван Шишман е главното действуващо лице в сраженията срещу турците по цялата българска земя.
Възможно ли е част от тези подвизи да се свържат с името на последния търновски цар? Ако доскоро българските историци изобщо не си задаваха този въпрос (смятаха го за безпредметен), то днес нещата се нуждаят от преразглеждане. Случаен ли е например фактът, че Софийското поле е един вид задължителното място на подвизите на Иван Шишман – оттам тръгва на поход срещу турците, пак там вика на помощ верните си боляри и т.н. Загадката може да се реши, ако повярваме отчасти на народното предание и ако се доверим на сведенията на някои турски хронисти. Още навремето проф. Мутафчиев обърна внимание на едно свидетелство на Саадедин, което разказва, че турците успели да завладеят земите на Западна България, след като разбили край Самоков сръбския владетел и съюзника му „краля на България“. Въпреки нали чието на някои анахронизми известието без колебание трябва да се свърже с Шишмановото име. А когато към 1384-1385 г. София била обсадена, защитниците на крепостта получавали своевременна помощ от цар Иван Шишман – това изрично е отбелязано в документите. Следователно преданията за сраженията на Иван Шишман срещу турците в тази част на страната имат реална основа. За подхранването на преданията в немалка степен е повлияло и обстоятелството, че след като Самоковският край бил завладян от турците, Иван Шишман сполучил отново да го присъедини към държавата си. Независимо че това не станало с цената на битки и сражения, възвръщането на тези области довело до още по-голяма популярност на Шишмановото име.
Далеч по-трудно е да се установи истината около преданията, според които Иван Шишман водил сражения с турците по други места в България. Ако им повярваме, трябва да приемем, че той непрекъснато отбивал турския натиск не само в крепостите по Стара планина, но и в Средна гора, че даже и в Родопите. В случая историческата истина е друга – народът съзнателно приписал на името на последния си цар защитата на онези твърдини, които били завладени след продължителна съпротива. Ето как „случаят Шишман“ се превръща във феномен и става нарицателен, когато сме изправени пред факти на масов героизъм, свързан със защита на родната земя.
В съвършено друг план трябва да се преценява достоверността на преданията около смъртта на цар Иван Шишман – явно те не отговарят на истината. При възникването им трябва да имаме предвид неотразимото въздействие на вестта за посичането на Иван Шишман – краят на един владетел винаги е обвит в тайнственост и е отличен повод за възникването на легенди, които в повечето случаи представят нещата не в истинската, а в желаната светлина. За лобно място на Иван Шишман преданията са предпочели не Никопол (каквато е истината), а онези български твърдини, където вече се носели преданията, свързани с юнашката му съпротива срещу турците. Отново влязъл в действие познатият механизъм на превъплъщението – подобна метаморфоза нито е първата, нито пък последната в народната ни традиция. Случаят със смъртта на последния търновски цар е прекрасно потвърждение на максимата, че някои исторически личности благодарение на превратната епоха се сдобиват с шанса името им да се превърне в символ на патриотизъм и мъжество. Цар Иван Шишман, който имал нещастието да види падането на българската държава, имал щастието да остане в паметта на поколенията. Народът ни провъзгласил полууспехите му срещу турците за истинска епопея и свързал името му с всеки камък от крепостите, които се противопоставили на турските завоеватели. България погинала със слава – и част от нея заслужено се приписва на Иван Шишман.
ЛИТЕРАТУРА:
Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. – Известия на Историческото дружество, 7-8, 1928, 62-85; История на България. Т. 3, С., 1985, 351-367; Божилов, И. фамилията на Асеневци. С., 1985, 224-233; Андреев, Й. Легендите за цар Иван Шишман – мит или действителност. – В: Величието на Търновград. С., 1985, 165-175.
Каква Кера Тамара бе??! Името й е Мария Десислава, а турците са и дали име Кера при потурчването. Оттам идва и Кера та Мара(Кера пък Мара).