цар Иван Срацимир (1356-1397)

Цар Иван Александър I, бащата на Иван Срацимир

Цар Иван Александър I, бащата на Иван Срацимир

Цар Иван Срацимир е вторият син на Иван Александър от първия му брак с Теодора, дъщерята на великия влашки войвода Иванко Басараб.

Роден е в Ловеч около 1324-1325 г. и бил кръстен на дядо си – деспот Срацимир. Сякаш самото провидение предопределило Иван Срацимир да бъде вечно вто­рият в семейството на цар Иван Александър – отначало той бил в сянката на по-големия си брат Михаил Асен, а впослед­ствие – на природения си брат Иван Шишман. Когато станал 12-13-годишен, Иван Срацимир бил провъзгласен за цар – про­летта на 1337 г. В отличие от царската титла на престолонас­ледника Михаил Асен царското достойнство на Иван Сраци­мир било само почетно – сред „младите царе“ той заемал второстепенно място. Това, меко казано, неразумно решение на Иван Александър (скоро след Срацимир за цар бил обявен и третият му син Иван Асен) сложило началото на съперни­чество между наследниците му, тъй като прерогативите на пър­вия, респективно на втория и третия, владетелски син не били ясно определени.С коронясването си за цар Иван Срацимир получил като апанажно владение Видинската област – това трябва да се обясни с намерението на цар Иван Александър да покрие те­риторията на държавата с административна власт, упражнява­на директно от членовете на царското семейство.

Към средата на 40-те години нещата се променили и Иван Срацимир започнал да взема известна преднина пред по-голе­мия си брат Михаил Асен. Причината била в бездетието на престолонаследника, който десетина години след брака си с византийската принцеса Мария все още нямал деца. По това време Иван Срацимир е бил вече женен и имал потомство – издигането му на първо място сред „превъзлюблените чеда“ на Иван Александър означавало, че в скоро време предстояло преразглеждане на въпроса за престолонаследника.

В края на 40-те години Иван Александър се развел с първата си съпруга (майката на Иван Срацимир) и я изпратил в манастир. Новата царска фаворитка била една хубава търнов­ска еврейка, която скоро след това станала господарка на тър­новския дворец. По време на тези събития Иван Срацимир се намирал във Видин, където управлявал областта от името на своя баща. Конфликтът в царското семейство се усложнил от раждането на Иван Шишман, който бил син на еврейката и към който Иван Александър демонстрирал открито предпочи­танията си.

През 1355 г. престолонаследникът Михаил Асен загинал в сражение с турците. Към овакантения пост на престолонаслед­ника били насочени амбициите на останалите владетелски си­нове. Съгласно с т.нар. система на майората (т.е. на старшин­ството) най-големи изглеждали правата на Иван Срацимир, но интригите на царицата елиминирали кандидатурата на Сраци­мир. За престолонаследник на Иван Александър бил обявен Иван Шишман, който в отличие от по-големите си братя имал преимуществото да бъде „багренороден“ син, т.е. роден пръв след възцаряването на своя баща.

Съдбоносното решение на Иван Александър довело до от­крит конфликт с Иван Срацимир – синът му се обявил за самостоятелен владетел във Видин – 1356 г. Официалната му титла „цар на българи и гърци“ сочи недвусмислено, че връз­ките между Търново и Видин били скъсани окончателно. В конфронтацията си с Търново Иван Срацимир разчитал на по­мощ от влашкия владетелски дом. Към 1356-1357 г. Иван Сра­цимир се оженил за втори път – за влашката принцеса Анна, дъщеря на войводата Николае Александру Басараб.

С мълчаливото съгласие на своя баща Иван Срацимир царувал самостоятелно във Видин десетина години, но през 1365 г. съдбата му поднесла поредното изпитание. Маджарският крал Людовик I Анжуйски мечтаел отдавна да разшири държавата си за сметка на българските земи – подобно на мнозина от своите предшественици той си присвоил титлата „крал на България“. През пролетта на 1365 г. амбициите му придобили открито агресивен характер и той поискал от Иван Срацимир да се признае за васал на маджарската корона. Както следвало да се очаква, предизвикателството било отхвърлено и на 1 май маджарите потеглили на поход срещу Видин. На 30 май столицата на Иван Срацимир паднала под маджарска власт, а царското семейство било заробено и отведено на за­точение в крепостта Хумник, Хърватско.

Иван Срацимир прекарал в маджарски плен четири годи­ни. Малкото известни подробности дават да се разбере, че макар и почетно, заточението било съпроводено от редица уни­жения: видинският цар бил заставен да се откаже от православната си вяра и заедно със семейството си да приеме като­лицизма – жена му Анна била по рождение католичка.

На първо време Иван Александър не успял да направи нищо за защита на Иван Срацимир – макар Видин да се бро­ял за самостоятелно царство, номинално той бил считан за негово владение. Едва през 1369 г. с активното съдействие на Иван Александър била организирана православна коалиция сре­щу маджарите с участието на влашкия войвода Владислав Влайку и деспот Добротица. С тяхна помощ маджарите били про­гонени и Иван Срацимир бил върнат на видинския престол – есента на 1369 г.

В началото на 1371 г. починал Иван Александър – смърт­та му означавала скъсване и на онези слаби нишки, които дотогава съществували между Видин и Търново. Нищо не би­ло в състояние да попречи на „самодържавния цар“ Иван Сра­цимир да се разпорежда самостоятелно в своето царство.

До 1381 г. отношенията между Иван Срацимир и Иван Шишман останали напълно лоялни – не отговарят на истина­та твърденията, според които двамата водели продължителни войни за София. Нещо повече, сам Иван Шишман считал Иван Срацимир за евентуален наследник на държавата си – може би заради угризението, че е натрапник на търновския престол.

Годината 1381 бележи началото на обтегнатостта в отношенията между Иван Срацимир и Иван Шишман. Видинският цар скъсал връзките си с Търновската патриаршия и подчинил Видинската митрополия под духовната власт на Цариград ската църква. На тези действия не бива да се гледа като на свидетелство за открит конфликт между двамата братя. По скоро те били последният акт, чрез който Иван Срацимир манифестирал пълната си независимост от Търново. През сред новековието църковната независимост се смятала за неделима от държавната. В този смисъл подчинението на Видин под властта на Търновската патриаршия било смятано като свидетелство за подчиненото положение на Иван Срацимир спрямо търновския цар. Следователно на действията на Иван Срацимир от 1381 г. трябва да се гледа по-скоро като на акт на царско самолюбие, отколкото като свидетелство за неприязнени отношения с цар Иван Шишман.

Сигурни данни за враждебност между Видин и Търново притежаваме по повод българо-турските отношения. Стара ис­тина е, че за проникването на нашествениците на Балканите съдействували раздорите между християнските владетели. При всеки удобен повод те умело подклаждали интригите – за съжаление в подобни събития са преплетени и имената на „бъл­гарските императори“, т.е. на Иван Срацимир и Иван Шишман – вероятно става дума за раздори след 1388 г.

В историческата ни наука е прието, че през 70-те и 80-те години на XIV век турската заплаха била все още далеч от Видин – това предопределило изчаквателната политика на Иван Срацимир. Опасността била почувствувана едва през 1388 г., когато войските на Али паша проникнали дълбоко в Северна България и подложили на обсада Никопол. Ударът бил поет от Иван Шишман, но нарушеното равновесие на силите про­менило и положението на Иван Срацимир, който се признал за васал на султана и се съгласил да приеме във Видин тур­ски гарнизон. Политиката на Иван Срацимир спрямо турците не се отличавала съществено от тази на останалите му събра­тя, т.е. тя била пълна с компромиси. Той останал безучастен към събитията, свързани със завладяването на Търновска Бъл­гария. Едва след падането на Търново под турска власт Иван Срацимир се почувствувал отговорен за съдбата на български­те земи. През 1395 г. делегация на видинския владетел, възг­лавявана от престолонаследника Константин и митрополита на Видин Йоасаф, посетила Търново и водила преговори с местния турски управител. Целта на мисията е неизвестна – бележката на Йоасаф Бдински, че тя изпълнявала „царски ра­боти“, е неясна и позволява редица тълкувания, които имат този главен недостатък, че се опират на предположенията. Но фактът, че в делегацията бил включен престолонаследникът на Иван Срацимир, подсказва, че пратеничеството ще е тряб­вало да потвърди васалитета към турците и може би да измо­ли от султана част от онези територии, които дотогава се подчинявали на Иван Шишман. Сигурно е обаче, че изпраща­нето на Константин не се изчерпвало само със заръката да пренесе мощите на св. Филотея от Търново във Видин. А об­стоятелството, че в състава на делегацията бил включен и видинският митрополит, подсказва, че при преговорите били разисквани и църковни въпроси – може би Иван Срацимир се е надявал, че видинската църква ще получи правото на духо­вен надзор над покорените български земи. Според Йоасаф Бдински мисията през 1395 г. завършила благополучно, но ре­зултатите й едва ли оправдават подобна оптимистична забе­лежка. Сам Иван Срацимир не си е правил илюзии относно бъдещето на своята държава – не случайно съвременниците му отправят горещи молитви към св. Филотея да защити „цар­ския град (Видин) от варварското погубване“ и да запази Иван Срацимир от предстоящите беди.

Владенията на Иван Срацимир

Владенията на Иван Срацимир

Не било съдено Видин да остане задълго под властта на последния български цар. През лятото на 1396 г. кръстоносната армия на маджарския крал Сигизмунд (тя наброявала 60 000 маджари, поляци, френски, английски и немски рицари) се от­правила на поход срещу Османската империя. Французинът Бусико разказва, че когато кръстоносната армия стигнала под стените на Видин, тогава „излезе от града господарят на този град, който беше православен християнин и беше подчинен насила от турците. Той предаде града и цялата си земя на маджарския крал, а също и всичките турци, които бяха вътре в града“. Перспективите, свързани с прогонването на турците от Балканите, се чертаели в най-благоприятна светлина, но всичко свършило на 25 септември 1396 г., когато при Нико­пол крал Сигизмунд претърпял поражение. Катастрофата, спо­летяла кръстоносната армия, имала трагични сетнини за цар Иван Срацимир. Веднага след голямата си победа султан Баязид се отправил срещу Видин. Според думите на старобъл­гарския книжовник Григорий Цамблак, Иван Срацимир пос­рещнал Баязид пред стените на Видин „без страх заради полу

чените обещания“. В какво точно се състояли обещанията на султана не става ясно, но те били лъжливи и имали за цел да притъпят бдителността на Иван Срацимир. Пак според Григорий Цамблак Баязид заповядал да оковат Иван Срацимир и го изпратил в столицата си Бруса, където бил хвърлен в тъмница, а „неизброимите богатства“ на видинския цар стана пи собственост на победителя. Според една българска хроника цар Иван Срацимир бил „изведен“ от Видин през годината 1397. По-нататъшната съдба на Иван Срацимир е неизвестна, ни като знаем как постъпвали в подобни случаи турските владетели, можем да предположим, че Иван Срацимир прекарал последните си дни в затвора в Бруса, където бил удушен по заповед на Баязид.

 

 

ЛИТЕРАТУРА.

Иречек, К. Българский цар Срацимир Видинский. – Периодичиско списание, 2, 1882, № 1, 31-54; История на България. Т. 3, С., 1982, 356-368; Божилов, И. Фамилията на Асеневци. С., 1985, 197-210.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Top