Цар Коломан I Асен е син на цар Иван Асен II от брака му с маджарската принцеса Анна-Мария.
Роден е през 1234 г. при стъпването си на престола бил само на седем години. Името му по всяка вероятност има маджарски произход – предполага се, че бил кръстен на брата на своята майка – Коломан, втори син на маджарския крал Андрей II. В западните документи срещаме формата Коломан, а в българските и византийските извори името е отбелязано като Калиман.
„Детето цар“, както го наричат византийските историци, поело короната на българите в смутни времена. Наистина цар Иван Асен II му оставил в наследство богата и обширна държана, но равновесието било нарушено с приближаването на татарската опасност. Има сведения, че още в началото на управлението на Коломан Асен регентството, което управлявало от негово име, побързало да поднови мирните отношения със съседните страни. На първо място това касаело отношенията с Никейската империя. Византийският историк Георги Акрополит отбелязва не без основание, че император Йоан Дука Ватаци бил в състояние да насочи всичките си усилия към Солун, защото разчитал на две неща: на подновения мирен договор с българите и на обстоятелството, че в Търново управлявало „момчето цар“ Коломан Асен. Не по-малко заинтересовани от мира с България били и латинците в Константинопол. В началото на 40-те години на XIII век държавата им дължала съществуването си не толкова на собствената си мощ, колкото на съперничеството между българската и гръцките държави. Затова те сключили двегодишно примирие с Коломан Асен, като разчитали, че съюзът им с българите представлява необходимо условие за съществуването на тяхната държава. Едно домашно известие съобщава за „нападението на безбожните татари“ (края на 1242 или началото на 1243 г.). Става дума за първото голямо татарско нахлуване в България. Походът на нашествениците стои в пряка връзка с опустошаването на Маджарско от пълчищата на хан Батий. Към това време трябва да отнесем васалната зависимост, която Коломан Асен поел към татарския хан – францисканският монах Вилхелм Рубрук известява, че в началото на 40-те години българите плащали годишен данък на татарите.
За отношенията с Латинската империя можем да съдим от едно писмо на папа Инокентий IV (1245), в което римският първосвещеник настоява пред Коломан Асен да върне българите в лоното на католицизма. Папата бил толкова сигурен и плановете си, че бил готов да свика вселенски събор, който да утвърди отмятането на българите от православието. Амбициозните планове на Инокентий IV не срещнали възторжен прием в Търново – там даже не намерили за необходимо ди отговорят на посланието. За това впрочем ще е имало и други причини – те трябва да се свържат със събитията около смърт та на Коломан Асен.
В началото на септември 1246 г. младият български цар починал – тогава той бил на 12 години. Както казвали някои, той умрял „вследствие на естествена смърт, а според други – от отровно биле, което тайно му приготвили неговите противници“. Византийският историк Георги Акрополит е записал двете версии за скоропостижната смърт на Коломан Асен, разпространявани в българската земя. Няма съмнение, че мнозина били онези, които вярвали в отравянето на Коломан Асен. Насилствената му смърт едва ли е в състояние да предизвика удивление – още при първите Асеневци заговорите и убийствата стават постоянно явление в дворцовата ни хроника. 11 дългия списък на жертвите от дворцовите комплоти трябва да прибавим и името на Коломан Асен, който бил премахнат от мащехата си Ирина – така тя разчистила пред собствения си син (Михаил Асен) пътя към царския престол.
Липсват данни за положението на народните маси при краткото управление на Коломан Асен. Че то било изпълнено със злоупотреби и насилия, личи от гласовете, които се чували в Мелник: „доста пострадахме от управлението на детето Коломан“. Злините на управлението трябва да се припишат, разбира се, на регентите, които управлявали от името на невръстния владетел. Цитираните по-горе обвинения принадлежат на гръцката аристокрация в Мелник – щом по този начин преценявали управлението на Коломан Асен богатите слоеве на населението, можем да си представим положението на зависимото селячество, то ще е било притеснявано многократно повече.
ЛИТЕРАТУРА:
Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 3, С., 1972, 419-428; Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневци. С., 1978, 138-139; История на България. Т. 3, С., 1982, 264-266; Божилов, И. фамилията на Асеневци. С., 1985, 104-105.