цар Константин Асен

В старобългарските документи името му се изписва в простонародната форма Констандин. Някои византийски извори го споменават с бащиното име Тих, а според други това било прякор. Много е писано по повод на неговия произход – няма съмнение, че Константин Тих е от смесена фамилия, в жилите на която имало освен българска и сръбска кръв. Не случайно той се родее със сръб­ския владетелски дом.

Преди да стане български цар, Константин Асен бил измежду най-могъщите феодални владетели в Югозападна България.

Личността на Константин Тих изпъква след 1256 г., когато сполучил да привлече аристокрацията и народа и болярският съвет го провъзгласил за цар. След това той обсадил Търново и жителите на столицата му отворили крепостните врати. Пос­ледвал бракът му с дъщерята на никейския император – Ири­на, която била внучка на цар Иван Асен II, и Константин получил правото на фамилното име Асен. На този брак бъл­гарите придавали голямо значение, тъй като чрез него била възстановена връзката с прочутата Асенева династия. Съюзът с никейците облекчил положението на новия цар, тъй като предстояла борбата с Мицо, който си присвоил ня­кои области в източната част на страната и оспорвал властта на Константин Асен. Не по-малко безпокойство му създавала и северозападната граница, откъдето маджарите продължава­ли своите нахлувания – през 1259 г. маджарският престолонас­ледник Стефан (синът на Бела IV) навлязъл дълбоко в бъл­гарска територия. През следващата година Константин Асен предприел контраудар и войските му завладели Северински Ба­нат. Напразно маджарският крал призовавал бароните си за борба срещу българите. Положението било възстановено от магистър Лаврентий; победителят заповядал да избесят плене­ните българи по бреговете на Дунав. Успехът вдъхновил маджарския престолонаследник за нов поход срещу Константин Асен – през 1261 г. той превзел Видин и Лом, а негов отряд се промъкнал чак в околностите на Търново. При отблъсква­нето на нашествениците Константин Асен бил подпомогнат от деспот Яков Светослав, който управлявал северозападните бъл­гарски земи.

На юг войната срещу Мицо продължавала с променлив успех – в един момент Константин Асен бил толкова притиснат, че се наложило да се спасява в Станимака, която се вла­деела от ромеите. Впоследствие надмощието минало на стра­ната на търновския цар. Договорът с никейците бил продъл­жен и след смъртта на император Теодор Ласкарис – през пролетта на 1260 г. в Търново дошло никейско пратеничество начело с византийския историк Георги Акрополит. Той пре­мълчава целта на мисията си, но няма съмнение, че тя пред­виждала окончателното отстраняване на Мицо Асен от поли­тическия живот. Скоро след това Мицо трябвало да бяга във Византия, която му предоставила политическо убежище. Дейс­твията на империята представлявали нарушение на мирния до­говор и сложили началото на продължителни войни между двете държави. Отношенията били усложнени и от драматич­ните събития в императорския дом. Малолетният византийски император Йоан IV Ласкарис трябвало да търни опекунството на великия доместик Михаил Палеолог. След като войските на Михаил Палеолог овладели Константинопол, той заповядал да ослепят Йоан IV и се обявил за едноличен владетел – де­кември 1261 г.

Отстраняването на Йоан IV довело до поредната криза в българо-византийските отношения. Българската царица Ирина (тя била сестра на Йоан IV) непрекъснато подтиквала Koнстантин Асен да отмъсти за низвергнатия й брат. Още преди тези събития българският цар предприел поход към югозапад и присъединил към търновската корона „Долната земя“ – така по онова време се наричала Македония. По-късно военното щастие изменило на Константин Асен и византийският пълководец Михаил Глава успял да превземе почти цяла Тракия с приморските градове Месемврия и Анхиало.

Тези неуспехи принудили Константин Асен да потърси по мощта на татарския хан Берке. Плановете му предвиждали освобождаването на селджукския султан Изедин (навремето той прибягнал до покровителството на ромеите, но императорът се отнасял с него като истински заложник), който по тома време се намирал в градчето Енос. През есента на 1264 г повече от 20 000 татари преминали замръзналия Дунав, прех­върлили Балкана и залели Тракия. Последвало такова разорение на областта, че дълго след това не се виждал орач по полето. Отрядите на Константин Асен се придвижвали отдел­но от татарските пълчища – царят се возел на колесница, тъй като преди това си счупил крака. Това нахлуване представля­вало за Михаил Палеолог пълна изненада. По това време им­ператорът се намирал в района на военните действия и пре­живял много страхове, преди да се добере до Константинопол – той се спасил благодарение на безредието сред татарските редици. Съвместната българо-татарска акция завършила с полууспех – султан Изедин бил предаден на Константин Асен, но с това българският владетел не се сдобил с някаква същест­вена изгода.

През 1268 г. починала българската царица Ирина – това било удобен повод за Михаил Палеолог да потърси сближение с Константин Асен. Той му предложил да се ожени за негова­та племенница Мария, като му обещавал в зестра градовете Месемврия и Анхиало. Предложението изглеждало съблазни­телно и наскоро (през 1269 г.), придружена от бляскава свита, Мария пристигнала в Търново. Под разни предлози императо­рът забавял връщането на Месемврия и Анхиало — не било редно, заявявал Михаил Палеолог, тези „ромейски“ градове да преминат под българска власт, преди царското семейство да се сдобие със син, който като „ромей“ имал право да ги уп­равлява. Последвалите събития дават да се разбере, че това били празни обещания. През 1270 г. царица Мария родила син.

Кръстили го на императора (Михаил), като се разчитало, че това ще го накара да бъде благосклонен спрямо българските претенции, но Михаил VIII Палеолог забравил за обещанията си и категорично отказал да разисква въпроса за връщането на причерноморските градове. А това означавало, че терито­риалният спор трябва да се решава със силата на оръжието. Най-много настоявала за войната царица Мария, която отдав­на хранела ненавист спрямо своя вуйчо.

България около 1260 г.

Политическата обстановка също била в полза на българи­те. Неаполитанският крал Карло Анжио бил обявен за наследник на изгонения латински император и кроял амбициозни планове за възстановяването на латинската власт в Констан­тинопол. В коалицията срещу византийския император се предвиждало участието на повечето балкански владетели и Конс­тантин Асен побързал да се нареди сред противниците на Михаил Палеолог. Между Търново и Неапол били разменени пратеничества – през 1272 г. посланиците на Константин Асен пристигнали в столицата на Карло Анжио, а през месец юни същата година поели по обратния път. Всичко вещаело бърз успех за коалицията и изглеждало, че дните на узурпатора Михаил Палеолог са преброени, но противниците му тържествували напразно, тъй като походът срещу Константинопол бил провален.

Същевременно византийската дипломация търсела нас­тойчиво пътища за неутрализирането на татарската опасност. С цената на големи дарове и още по-големи обещания Миха­ил VIII Палеолог успял да спечели татарите за свои съюзни­ци. Ногай се оженил за незаконната дъщеря на императора и се превърнал в страшна заплаха за българската държава. През 1274 г. неговите дружини предприели голямо и разорително нашествие в българската държава. Ударът бил последван от нови нахлувания и според византийските историци татарите правели от земята на мизите (т.е. българите) „мизийска пляч­ка“.

В последните години от управлението на цар Константин Асен със съдбините на държавата се разпореждала царица Ма­рия. Тя се обявила за противник на своя вуйчо „схизматика“ Михаил VIII Палеолог и превърнала Търново в център на ин­триги срещу императора. Между Търново и Константинопол сновели непрекъснато пратеници с писма от Мария до нейна­та майка, в които се крояли страшни планове за отмъщение. Царица Мария замислила създаването на общ православен фронт срещу унията, към който трябвало да се присъединят патриарсите на Александрия и Йерусалим. Нейни посланици заминали при египетския султан, като напразно го уговаряли за война срещу Византия.

Същевременно с гръцко коварство царица Мария подавила всеки опит за съпротива вътре в страната. Най-голямо безпокойство й създавал деспот Яков Светослав. Под предлог че ще го осинови, царицата го извикала в Търново. Яков Светос­лав повярвал на клетвите и пристигнал в столицата с намерението да стане пръв помощник в държавните дела. След топи в Търново се разиграл спектакъл, който дава най-добра прел става за това, колко далеч били стигнали вътрешнополитическите интриги. Под блясъка на църковните свещи Мария разтворила царствената си мантия и с едната си ръка прегърнала своя син, престолонаследника „багренородния“ Михаил, а с другата ръка – „новия си син“, деспот Яков Светослав. С благослова на патриарха и мълчаливото съучастничество на цар Константин Асен актът на „осиновяването“ приключил и зарадваният деспот побързал да се завърне във владенията си. Радостта му била преждевременна – наскоро Яков Светослав починал, отровен от мнимата си осиновителка, която не се по­бояла да престъпи клетвените си думи и „майчините“ си чувства.

Далеч преди това в страната назрявали условията, които довели до най-големия класов сблъсък в средновековната бъл­гарска държава – селската война под предводителството на Ивайло. Чашата на недоволството преляла, когато Константин Асен провел монетна реформа – милионната му монетна про­дукция заляла българските земи. фактът, че за 20 години курсът на тези монети намалял наполовина, сочи механизма, чрез който била осъществявана засилената феодална експлоатация. Народът на тълпи започнал да се стича под знамената на селския цар, а областите една след друга признавали неговата власт. Напуснат от привържениците си, Константин Асен нап­равил последен, отчаян опит да запази короната си. С малка войска той излязъл срещу въстаниците, но още в първото сра­жение загинал от меча на Ивайло. фреските на Боянската църква са съхранили образа на цар Константин Асен. Худож­никът сполучливо е портретирал чертите му, когато царят е бил на върха на своята мощ – 1259 г. Изражението на лицето му внушава мисълта за суров и решителен мъж. Не случайно съвременниците му признават, че „със силата на тялото си и със здравината на своя разум той надвишавал всички“. Сигурно е прав византийският историк Георги Пахимер, като твърди, че в началото на управлението си Константин Асен „носел величествено царските знаци“, а българите били обладани от надеждата, че държавата им е на път да изживее кризата, в която изпаднала при неспособните наследници на цар Иван Асен II.

В началото на 60-те години Константин Асен бил сполетян от нещастие: по време на лов паднал и си счупил крака, след това залинял и се превърнал в бледо копие на онзи си лен мъж, с който българите така много се гордеели. Болезненото му състояние непрекъснато се влошавало и постепенно той изпаднал под зловредното влияние на обкръжението си и на своята амбициозна съпруга. Възпитана във византийския двор, царица Ирина била повече „ромейка“, отколкото българска царица, и се вдъхновявала от идеята, че й е съдено да защищава преди всичко интересите на своето семейство, а след това да управлява една „варварска“ страна. Наистина в жили те й течала кръвта на Асеневци, но тя била удавена от при тока на византинизма. Влиянието й върху Константин Асен било не само силно, но и опасно. Византийските историци уверяват, че в началото пратениците на султан Изедин се обър­нали за помощ направо към царица Ирина и след като получили съгласието й, започнали преговори с царя. Прекалено загрижена за съдбата на ромейските си роднини, царица Ирина увлякла Константин Асен в продължителни войни, от ко­ито България излязла с накърнен политически престиж. Още по-несполучлив се оказал третият брак на Константин Асен. Мария била достойна възпитаница на византийския импера­торски дом – равнодушна към съдбата на обкръжението си, непримирима, когато ставало дума за собствените й интереси, и неумолима спрямо многобройните си противници. На нея търновският дворец дължал не само своята изтънченост, но и коварството, интригите и отровата. Не могат да й се отрекат майчините чувства, но тя ги разбирала превратно – заради интересите на сина си Михаил Мария била способна на вся­какви престъпления. Побързала да го обяви за цар, когато той бил само на две години (първи случай в държавната ни практика) и в тържествените церемонии той винаги заемал място сред владетелското семейство. По всичко личи, че Ма­рия се безпокояла, че правата на престолонаследника могат да бъдат оспорени от синовете на Константин Асен от първия му брак. От този брак царят имал деца, но изпратил първата си съпруга на заточение в Никея. Затова царица Мария обявила сина си Михаил за „багренороден“ наследник на корона- та. Съгласно византийската теория законни и неоспорими пра­за върху короната имал не първородният син, а онзи син на владетеля, който е роден пръв след възцаряването на своите родители, т.е. роденият в багреница. По този начин византийс­ката наследствена доктрина била въведена в търновския двор и с нейната помощ се гарантирали правата на Михаил Асен върху престола.

В края на живота си Константин Асен предоставил държанните дела изцяло в ръцете на царица Мария. Тя се обгра­дила със свои хора (повечето ромеи) и един след друг премахнала верните служители на Константин Асен. Тираничното й управление не можело да завърши иначе освен с катастрофа цар Константин Асен останал ням свидетел на безпрепятственото тържество на Ивайло. Не може да се отрече, че все мак той запазил частица от онзи дух, който някога го извел па българския престол. Макар и болен, Константин Асен на­мерил сили да излезе на война срещу Ивайло, но още в първото сражение бил погубен от народния цар – Ивайло оправ­давал постъпката си с твърдението, че в сражението Констан­тин Асен не направил нищо достойно, за да защити царската си чест. Думите на народния цар имат стойността на истинска присъда – не толкова по повод последната битка на Констан­тин Асен, колкото за годините на безличното му управление.

Бронзови монети на Константин Тих

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове; Т. 3, С., 1972, 475-547; Ников, П. Българо-унгарски отноше­ния от 1257-1277 г. – С.6БАН, 1920, № 11; Петров, П. Въстанието на Ивайло. С., 1965; История на България. Т. 3, С., 1982, 271-277; Бо­жилов, И. фамилията на Асеневци. С., 1985, 115-118.