В старобългарските документи името му се изписва в простонародната форма Констандин. Някои византийски извори го споменават с бащиното име Тих, а според други това било прякор. Много е писано по повод на неговия произход – няма съмнение, че Константин Тих е от смесена фамилия, в жилите на която имало освен българска и сръбска кръв. Не случайно той се родее със сръбския владетелски дом.
Преди да стане български цар, Константин Асен бил измежду най-могъщите феодални владетели в Югозападна България.
Личността на Константин Тих изпъква след 1256 г., когато сполучил да привлече аристокрацията и народа и болярският съвет го провъзгласил за цар. След това той обсадил Търново и жителите на столицата му отворили крепостните врати. Последвал бракът му с дъщерята на никейския император – Ирина, която била внучка на цар Иван Асен II, и Константин получил правото на фамилното име Асен. На този брак българите придавали голямо значение, тъй като чрез него била възстановена връзката с прочутата Асенева династия. Съюзът с никейците облекчил положението на новия цар, тъй като предстояла борбата с Мицо, който си присвоил някои области в източната част на страната и оспорвал властта на Константин Асен. Не по-малко безпокойство му създавала и северозападната граница, откъдето маджарите продължавали своите нахлувания – през 1259 г. маджарският престолонаследник Стефан (синът на Бела IV) навлязъл дълбоко в българска територия. През следващата година Константин Асен предприел контраудар и войските му завладели Северински Банат. Напразно маджарският крал призовавал бароните си за борба срещу българите. Положението било възстановено от магистър Лаврентий; победителят заповядал да избесят пленените българи по бреговете на Дунав. Успехът вдъхновил маджарския престолонаследник за нов поход срещу Константин Асен – през 1261 г. той превзел Видин и Лом, а негов отряд се промъкнал чак в околностите на Търново. При отблъскването на нашествениците Константин Асен бил подпомогнат от деспот Яков Светослав, който управлявал северозападните български земи.
На юг войната срещу Мицо продължавала с променлив успех – в един момент Константин Асен бил толкова притиснат, че се наложило да се спасява в Станимака, която се владеела от ромеите. Впоследствие надмощието минало на страната на търновския цар. Договорът с никейците бил продължен и след смъртта на император Теодор Ласкарис – през пролетта на 1260 г. в Търново дошло никейско пратеничество начело с византийския историк Георги Акрополит. Той премълчава целта на мисията си, но няма съмнение, че тя предвиждала окончателното отстраняване на Мицо Асен от политическия живот. Скоро след това Мицо трябвало да бяга във Византия, която му предоставила политическо убежище. Действията на империята представлявали нарушение на мирния договор и сложили началото на продължителни войни между двете държави. Отношенията били усложнени и от драматичните събития в императорския дом. Малолетният византийски император Йоан IV Ласкарис трябвало да търни опекунството на великия доместик Михаил Палеолог. След като войските на Михаил Палеолог овладели Константинопол, той заповядал да ослепят Йоан IV и се обявил за едноличен владетел – декември 1261 г.
Отстраняването на Йоан IV довело до поредната криза в българо-византийските отношения. Българската царица Ирина (тя била сестра на Йоан IV) непрекъснато подтиквала Koнстантин Асен да отмъсти за низвергнатия й брат. Още преди тези събития българският цар предприел поход към югозапад и присъединил към търновската корона „Долната земя“ – така по онова време се наричала Македония. По-късно военното щастие изменило на Константин Асен и византийският пълководец Михаил Глава успял да превземе почти цяла Тракия с приморските градове Месемврия и Анхиало.
Тези неуспехи принудили Константин Асен да потърси по мощта на татарския хан Берке. Плановете му предвиждали освобождаването на селджукския султан Изедин (навремето той прибягнал до покровителството на ромеите, но императорът се отнасял с него като истински заложник), който по тома време се намирал в градчето Енос. През есента на 1264 г повече от 20 000 татари преминали замръзналия Дунав, прехвърлили Балкана и залели Тракия. Последвало такова разорение на областта, че дълго след това не се виждал орач по полето. Отрядите на Константин Асен се придвижвали отделно от татарските пълчища – царят се возел на колесница, тъй като преди това си счупил крака. Това нахлуване представлявало за Михаил Палеолог пълна изненада. По това време императорът се намирал в района на военните действия и преживял много страхове, преди да се добере до Константинопол – той се спасил благодарение на безредието сред татарските редици. Съвместната българо-татарска акция завършила с полууспех – султан Изедин бил предаден на Константин Асен, но с това българският владетел не се сдобил с някаква съществена изгода.
През 1268 г. починала българската царица Ирина – това било удобен повод за Михаил Палеолог да потърси сближение с Константин Асен. Той му предложил да се ожени за неговата племенница Мария, като му обещавал в зестра градовете Месемврия и Анхиало. Предложението изглеждало съблазнително и наскоро (през 1269 г.), придружена от бляскава свита, Мария пристигнала в Търново. Под разни предлози императорът забавял връщането на Месемврия и Анхиало — не било редно, заявявал Михаил Палеолог, тези „ромейски“ градове да преминат под българска власт, преди царското семейство да се сдобие със син, който като „ромей“ имал право да ги управлява. Последвалите събития дават да се разбере, че това били празни обещания. През 1270 г. царица Мария родила син.
Кръстили го на императора (Михаил), като се разчитало, че това ще го накара да бъде благосклонен спрямо българските претенции, но Михаил VIII Палеолог забравил за обещанията си и категорично отказал да разисква въпроса за връщането на причерноморските градове. А това означавало, че териториалният спор трябва да се решава със силата на оръжието. Най-много настоявала за войната царица Мария, която отдавна хранела ненавист спрямо своя вуйчо.
Политическата обстановка също била в полза на българите. Неаполитанският крал Карло Анжио бил обявен за наследник на изгонения латински император и кроял амбициозни планове за възстановяването на латинската власт в Константинопол. В коалицията срещу византийския император се предвиждало участието на повечето балкански владетели и Константин Асен побързал да се нареди сред противниците на Михаил Палеолог. Между Търново и Неапол били разменени пратеничества – през 1272 г. посланиците на Константин Асен пристигнали в столицата на Карло Анжио, а през месец юни същата година поели по обратния път. Всичко вещаело бърз успех за коалицията и изглеждало, че дните на узурпатора Михаил Палеолог са преброени, но противниците му тържествували напразно, тъй като походът срещу Константинопол бил провален.
Същевременно византийската дипломация търсела настойчиво пътища за неутрализирането на татарската опасност. С цената на големи дарове и още по-големи обещания Михаил VIII Палеолог успял да спечели татарите за свои съюзници. Ногай се оженил за незаконната дъщеря на императора и се превърнал в страшна заплаха за българската държава. През 1274 г. неговите дружини предприели голямо и разорително нашествие в българската държава. Ударът бил последван от нови нахлувания и според византийските историци татарите правели от земята на мизите (т.е. българите) „мизийска плячка“.
В последните години от управлението на цар Константин Асен със съдбините на държавата се разпореждала царица Мария. Тя се обявила за противник на своя вуйчо „схизматика“ Михаил VIII Палеолог и превърнала Търново в център на интриги срещу императора. Между Търново и Константинопол сновели непрекъснато пратеници с писма от Мария до нейната майка, в които се крояли страшни планове за отмъщение. Царица Мария замислила създаването на общ православен фронт срещу унията, към който трябвало да се присъединят патриарсите на Александрия и Йерусалим. Нейни посланици заминали при египетския султан, като напразно го уговаряли за война срещу Византия.
Същевременно с гръцко коварство царица Мария подавила всеки опит за съпротива вътре в страната. Най-голямо безпокойство й създавал деспот Яков Светослав. Под предлог че ще го осинови, царицата го извикала в Търново. Яков Светослав повярвал на клетвите и пристигнал в столицата с намерението да стане пръв помощник в държавните дела. След топи в Търново се разиграл спектакъл, който дава най-добра прел става за това, колко далеч били стигнали вътрешнополитическите интриги. Под блясъка на църковните свещи Мария разтворила царствената си мантия и с едната си ръка прегърнала своя син, престолонаследника „багренородния“ Михаил, а с другата ръка – „новия си син“, деспот Яков Светослав. С благослова на патриарха и мълчаливото съучастничество на цар Константин Асен актът на „осиновяването“ приключил и зарадваният деспот побързал да се завърне във владенията си. Радостта му била преждевременна – наскоро Яков Светослав починал, отровен от мнимата си осиновителка, която не се побояла да престъпи клетвените си думи и „майчините“ си чувства.
Далеч преди това в страната назрявали условията, които довели до най-големия класов сблъсък в средновековната българска държава – селската война под предводителството на Ивайло. Чашата на недоволството преляла, когато Константин Асен провел монетна реформа – милионната му монетна продукция заляла българските земи. фактът, че за 20 години курсът на тези монети намалял наполовина, сочи механизма, чрез който била осъществявана засилената феодална експлоатация. Народът на тълпи започнал да се стича под знамената на селския цар, а областите една след друга признавали неговата власт. Напуснат от привържениците си, Константин Асен направил последен, отчаян опит да запази короната си. С малка войска той излязъл срещу въстаниците, но още в първото сражение загинал от меча на Ивайло. фреските на Боянската църква са съхранили образа на цар Константин Асен. Художникът сполучливо е портретирал чертите му, когато царят е бил на върха на своята мощ – 1259 г. Изражението на лицето му внушава мисълта за суров и решителен мъж. Не случайно съвременниците му признават, че „със силата на тялото си и със здравината на своя разум той надвишавал всички“. Сигурно е прав византийският историк Георги Пахимер, като твърди, че в началото на управлението си Константин Асен „носел величествено царските знаци“, а българите били обладани от надеждата, че държавата им е на път да изживее кризата, в която изпаднала при неспособните наследници на цар Иван Асен II.
В началото на 60-те години Константин Асен бил сполетян от нещастие: по време на лов паднал и си счупил крака, след това залинял и се превърнал в бледо копие на онзи си лен мъж, с който българите така много се гордеели. Болезненото му състояние непрекъснато се влошавало и постепенно той изпаднал под зловредното влияние на обкръжението си и на своята амбициозна съпруга. Възпитана във византийския двор, царица Ирина била повече „ромейка“, отколкото българска царица, и се вдъхновявала от идеята, че й е съдено да защищава преди всичко интересите на своето семейство, а след това да управлява една „варварска“ страна. Наистина в жили те й течала кръвта на Асеневци, но тя била удавена от при тока на византинизма. Влиянието й върху Константин Асен било не само силно, но и опасно. Византийските историци уверяват, че в началото пратениците на султан Изедин се обърнали за помощ направо към царица Ирина и след като получили съгласието й, започнали преговори с царя. Прекалено загрижена за съдбата на ромейските си роднини, царица Ирина увлякла Константин Асен в продължителни войни, от които България излязла с накърнен политически престиж. Още по-несполучлив се оказал третият брак на Константин Асен. Мария била достойна възпитаница на византийския императорски дом – равнодушна към съдбата на обкръжението си, непримирима, когато ставало дума за собствените й интереси, и неумолима спрямо многобройните си противници. На нея търновският дворец дължал не само своята изтънченост, но и коварството, интригите и отровата. Не могат да й се отрекат майчините чувства, но тя ги разбирала превратно – заради интересите на сина си Михаил Мария била способна на всякакви престъпления. Побързала да го обяви за цар, когато той бил само на две години (първи случай в държавната ни практика) и в тържествените церемонии той винаги заемал място сред владетелското семейство. По всичко личи, че Мария се безпокояла, че правата на престолонаследника могат да бъдат оспорени от синовете на Константин Асен от първия му брак. От този брак царят имал деца, но изпратил първата си съпруга на заточение в Никея. Затова царица Мария обявила сина си Михаил за „багренороден“ наследник на корона- та. Съгласно византийската теория законни и неоспорими праза върху короната имал не първородният син, а онзи син на владетеля, който е роден пръв след възцаряването на своите родители, т.е. роденият в багреница. По този начин византийската наследствена доктрина била въведена в търновския двор и с нейната помощ се гарантирали правата на Михаил Асен върху престола.
В края на живота си Константин Асен предоставил държанните дела изцяло в ръцете на царица Мария. Тя се обградила със свои хора (повечето ромеи) и един след друг премахнала верните служители на Константин Асен. Тираничното й управление не можело да завърши иначе освен с катастрофа цар Константин Асен останал ням свидетел на безпрепятственото тържество на Ивайло. Не може да се отрече, че все мак той запазил частица от онзи дух, който някога го извел па българския престол. Макар и болен, Константин Асен намерил сили да излезе на война срещу Ивайло, но още в първото сражение бил погубен от народния цар – Ивайло оправдавал постъпката си с твърдението, че в сражението Константин Асен не направил нищо достойно, за да защити царската си чест. Думите на народния цар имат стойността на истинска присъда – не толкова по повод последната битка на Константин Асен, колкото за годините на безличното му управление.
ЛИТЕРАТУРА:
Златарски, В. История на българската държава през средните векове; Т. 3, С., 1972, 475-547; Ников, П. Българо-унгарски отношения от 1257-1277 г. – С.6БАН, 1920, № 11; Петров, П. Въстанието на Ивайло. С., 1965; История на България. Т. 3, С., 1982, 271-277; Божилов, И. фамилията на Асеневци. С., 1985, 115-118.