цар Михаил Асен (1246-1256)

Портрет от костурската църква„Свети Архангели Митрополитски“

Портрет от костурската църква„Свети Архангели Митрополитски“

Цар Михаил Асен е син на Иван Асен II от брака му с Ирина Комнина, дъщеря на епирския владетел Теодор Комнин.

Повечето изследователи го броят за първо дете на точи брак и отнасят раждането му към 1238-1239 г. Идването му на престола било подготвено от амбициозната му майка, която сигурно имала пръст в насилствената смърт на по-големия му брат Коломан. В официалните документи този владетел се величае като „цар Михаил Асен, син на великия цар Асен и внук на стария цар Асен“. Изглежда, че възцаряването на Михаил Асен (края на август 1246 г.) не срещнало никаква съпротива – след смъртта на Коломан той останал единственият наследник на Асеневци по мъжка линия. Тъй като бил малолетен, управлението на държавата било поверено на регентство начело с царицата майка Ирина. Но на Михаил Асен не било съдено да царува щастливо и безоблачно над бълга­рите. Известието за новата промяна в България възбудило духовете на съседите – всеобщо било убеждението, че щом държавата се управлява „от второ дете, което няма понятие от война“, значи е настъпил часът за разграбване на българското наследство. Пръв се възползувал от критичното положение на българите никейският император Йоан Дука Ватаци – според уверенията на византийските историци случило се така, че вес­тта за убийството на Коломан и възцаряването на Михаил Асен заварили императора „случайно“ (!) на българската гра­ница. Веднага бил изготвен план за действие и войските на императора навлезли в българските предели. Големи и прочу­ти градове, като Сяр, Мелник, Велбъжд, Скопие, Велес, При­леп, Просек, Цепина, Станимака и др., се подчинили под власт­та на императора. Правителството в Търново не разполагало с възможности да промени положението и се съгласило на мир, според който България загубила почти цяла Македония и по-голяма част от Тракия – границата с Никейската импе­рия минавала по горното течение на река Марица. Мирният договор бил сключен с посредничеството на царица Ирина, която се безпокояла повече за съдбата на брат си Димитър (деспот в Солун), отколкото за унижението, нанесено на българите. От притесненото положение на Михаил Асен не закъс­нели да се възползуват и северните му съседи – маджарите завладели Белград и Браничево, а владетелят им си присвоил титлата „крал на българите“, сякаш да подчертае неспособ­ността на приемниците на Иван Асен II да се разпореждат с обширното му наследство. Към маджарите се присъединили и сърбите, а като връх на всичко над България продължавал да тежи татарският васалитет – Михаил Асен трябвало да плаща годишен трибут на татарския повелител.

Неблагополучията във външната политика се отразили и вътре в страната – поговорката, че „Яремът на подчинение пред стари царе е по-приятен и по-лек от тези на царе, които cа още деца“, имал конкретното си оправдание при управлени­ето на Михаил Асен. Регентството на майка му царица Ирина малко се интересувало за добруването на поданиците – послед­ните негодували, като заявявали, че „биха се показали по-глупави и от най-глупавите, ако се съгласят да останат цял живот без владетел“, тъй като това означавало умножаване на нещас­тията им. Изглежда, че още в първите години на управлението на Михаил Асен майка му била отстранена от регентството – в него започнал да се разпорежда „високият севастократор Пе­тър“, зет на Михаил Асен, женен за сестра му Теодора. Царица Ирина била принудена да постъпи в манастир – домашните ни извори я споменават като „Ксения монахиня“, но без задължи­телната титла царица. Сякаш с това са произнесли присъда над гордата ромейка, която никога не станала съпричастна на на­рода, който я приел за своя владетелка.

Цели седем години името на Михаил Асен не се спомена­ва в историческите извори – „българите мирували“ отбелязват по този повод със задоволство византийските историци. Иначе не можело и да бъде – унижена и разпокъсана, България ос­тавала с надеждата, че след възмъжаването си Михаил Асен ще бъде в състояние да надделее над многобройните си про­тивници.

Годината 1253 бележи активизирането на българската по­литика. Михаил Асен, след като отчел правилно съотношени­ето на силите в Европейския югоизток, решил да удари по най-слабата от тях – Сърбия. През юни 1253 г. бил сключен договор с Дубровник, който предвиждал военни действия срещy сърбите. От текста на договора съдим доколко амбициозни били плановете на съюзниците – те се надявали с „божията помощ“ Михаил Асен да стане господар на цялата „Рашка земя“, т.е. Сърбия. Всичко обаче свършило без особен резултат – войските на Михаил Асен се задоволили с едно дълбоко вклиняване в сръбска територия, където опустошили района около река Лим. По същото време (или малко след това) Михаил Асен активизирал политиката си и по посока на северозапад. През 1254 г. маджарският крал Бела IV се оплакал на папата, че държавата му отвсякъде била заобиколена с врагове – между тях са посочени и българите, които напирали от юг.

По понятни причини Михаил Асен следял с най-голямо внимание събитията в Никейската империя. Там на 3 ноември 1254 г. починал император Йоан Дука Батаци. Последвало стремително навлизане на българските войски в никейска територия. Събитията от есента на 1254 г. напомнят много действията на Йоан Дука Ватаци през лятото на 1246 г. с тази раз­лика, че войната, започната от Михаил Асен, се радвала на голяма популярност сред българите. Крепостите Станимака, Перущица, Кричим, Цепина, областта Ахрида и др. (всички те се намирали в Родопите) преминали веднага на страната на Михаил Асен. Обяснението за победите на българското оръ­жие намираме в признанието на византийския историк Георги Акрополит: „Тамошните жители били българи и на драго сър­це преминавали на страната на своите съплеменници, и се отърсваха от ярема на чуждоезичните.“ Ударът на българите заплашвал да помете властта на императора във всичките му балкански владения. Той знаел много добре, че „тези области се обитавали от българи, които се били отделили отдавна от ромеите, покоряването им не било заздравено и те винаги та­яли омраза към ромеите“.

Новият император Теодор II Ласкарис побързал да прех­върли войските си на Балканите. Той се разположил на лагер при Одрин и търсел среща с войските на Михаил Асен, които разорявали близката околност. Българските съгледвачи навре­ме известили Михаил Асен за приближаването на император­ската войска, но тъй като известието не било потвърдено, бъл­гарският цар решил да остане в лагера си при река Марица. След като взел необходимите мерки за осигуряването на лаге­ра и изпратил напред силни постове, Михаил Асен посрещнал нощта с мисълта, че утрешният ден трябва да реши на кого ще принадлежи правото да владее Тракия. Съгледвачите на Теодор II Ласкарис лесно открили местоположението на българите и било решено без всякакво забавяне да се нападне. Преди да стигнат българския лагер, византийците се натъкна- ле на предния отряд. В настъпилото разбъркване част от бъл­гарските войници успели да се измъкнат и побързали да пре­дупредят Михаил Асен, че ромейските войски настъпват към Стана. Страшната вест довела до паника сред българските ре­дици – границата била далеч, а освен това местността била непозната. Пръв побягнал Михаил Асен с най-близкото си об­кръжение — нямало време даже да оседлаят конете си. При отстъплението Михаил Асен попаднал в гъста гора (било нощ) н мнозина пострадали, наранени от клоните на дърветата – сам българският владетел също бил ранен. Позорното бягство на Михаил Асен трябва да се отдаде на юношеската му не­опитност – тя заедно с прекаленото му самочувствие помогна­ла на Теодор II Ласкарис да спечели (почти без усилие) голя­ма и шумна победа. Наближаването на зимата не попречило на императора да потегли на поход с намерението да си върне отнетите крепости – само яката крепост Цепина удържала на ударите и над нея продължавал да се вее пряпорецът на бъл­гарския цар. От разказа на византийския историк Георги Акрополит, който участвувал в кампанията срещу българите, мо­жем да останем с погрешното впечатление, че пътят на Те­одор Ласкарис представлявал непрекъснат триумф: крепостите една след друга отваряли вратите си пред победителя, а насе­лението го посрещало с ръкопляскания и акламации. Всъщ­ност картината изглеждала другояче – например част от ромейската войска, която бързала на помощ на императора при Цепина, се разбягала само при слуха за приближаването на българите, като захвърлила целия си обоз.

Събитията от началото на 1255 г. свидетелствуват, че Ми­хаил Асен не успял да намери достатъчно средства, за да се противопостави успешно на Теодор II Ласкарис. Прибързаните му действия, вдъхновявани, изглежда, от импулсивния му ха­рактер, били лишени от ясна стратегическа идея и често го поставяли в положението на човек, който върви след събити­ята и не е в състояние да ги контролира. Той даже не напра­вил опит да подпомогне българите от Сяр и Мелник, които се надигнали срещу никейците. Вместо това Михаил Асен се ув­лякъл по кроежи, свързани с привличането на руския княз Ростислав Михайлович, който се разпореждал като независим владетел в северозападните български земи. Всичко завърши ло с брак между цар Михаил Асен и дъщерята на Ростислав Михайлович и с планове за съвместни действия срещу маджари и никейци.

Междувременно Михаил Асен привлякъл на помощ един кумански отряд (около 4000 конници) и го изпратил да разорява Тракия. Куманите постигнали известни успехи (разбили при Димотика войската, командувана от Мануил Ласкарис и Константин Маргарит), но това не променило съществено по ложението. С голяма армия император Теодор Ласкарис се прехвърлил през Проливите с намерението да търси решител но сражение. Вестта за предстоящото нахлуване изплашила Ми хаил Асен и той се решил на стъпка, която се оказала съдбоносна за неговия престол. В императорския лагер при река Регина (Еркене) дошли пратеници на Михаил Асен, които от името на своя господар съобщили, че е изпратена делегация, която трябва да сключи мирен договор. Скоро в ромейския стан пристигнала делегация начело с царския тъст Ростислав Михайлович и „най-знатните у българите“. В началото на пре­говорите Ростислав Михайлович отказал да плати контрибуци­ята, която Теодор II Ласкарис предявил към Михаил Асен. Впоследствие обаче несговорчивостта му се заменила с учудваща благосклонност и пратеникът на Михаил Асен сложил е лека ръка подписа си под мирния договор, предвиждащ двете страни да се задоволят  границите до избухването на конфликта през 1254 г. – даже крепостта Цепина, която била в български ръце, трябвало да се предаде на императора. От свое име и от името на Михаил Асен руският княз дал клет­вено обещание за гарантирането на мира – юли 1256 г. Учуд­ващата отстъпчивост при воденето на преговорите не бива да се отдава на лекомислието на Ростислав Михайлович – няма съмнение, че той бил подкупен от Теодор II Ласкарис. За това съобщава направо Георги Акрополит – подаръците, поднесени на руския княз, били неизброими, в това число коне, тъкани и други ценни предмети. Можем при това положение да си представим как е звучала прощалната реч на Ростислав Михайлович след подписването на мирния договор – с вдъхнове­ние, почерпано от мисълта за огромното богатство, спечелено за сметка на българите.

Престъпната „дипломация“ на Ростислав Михайлович и ле­комислието на Михаил Асен довели до там, че с цената на един подпис били унищожени придобивките за България, спечелени във войните между 1254 и 1256 г. Тържествувал, раз­бира се, император Теодор II Ласкарис, за когото Регинският мир представлявал „велик дар, спечелен над кучето, което се съедини с лъвчето и мечката“. По-нататък в посланието си императорът твърди, че „кучето било обезглавено, лъвчето се спасяваше с бягство, а мечката най-неочаквано стана посред­ник между двамата“. Алегорията в тези слова е съвсем прозрачна: под „кучето“ трябва да се разбират куманите, дошли на помощ на българския цар, „лъвчето“ е Михаил Асен (на­меква се за паническото му бягство при река Марица), а „меч­ката“ е без съмнение Ростислав Михайлович, на чиято бездар­на и користна дипломация българите дължали унижението, на­несено им с подписването на Регинския мир.

Скоро след отпътуването на Ростислав Михайлович до им­ператора достигнали слухове, че българският цар отхвърлял условията на мира, подписан от неговия тъст. Това известие е доста неясно, въпреки че Георги Акрополит го коментира на­широко. Няма съмнение, че Михаил Асен трябвало да се съгласи с условията на договора – поне изворите не свидетелствуват противното. Но слуховете за възмущението, с което би­ла посрещната вестта за Регинския мир, ще са били истински негодувала онази част от българската аристокрация, която преценявала действията на царя като истинско поражение. На­чело на опозицията застанал царевият братовчед Коломан, който успял да нарани смъртоносно Михаил Асен. Скоро след това царят починал от раните си – есента на 1256 г.

Съдбата не се оказала благосклонна към Михаил Асен и още в младежка възраст (17-18-годишен) той станал жертва на поредния заговор. Чудно е защо в документите на българ­ската църква той се величае като „великия цар Михаил Асен“ – този епитет най-малко подхожда на безличното му царуване. Византийският император го нарича „лъвче“, но с един отте­нък на ирония, който трябва да признаем за справедлив. Мла­дежките пориви на Михаил Асен го тласкали неудържимо към действия, но той явно нямал качествата на великия си баща, за да ги доведе до естествения им завършек.

 

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 3, С., 1972, 427-465; Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневци. С., 1978, 141-146; История на България. Т. 3, С., 1982 266-271; Божилов, И. фамилията на Асеневци. С., 1985, 106-108.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Top