„Цар Михаил Шишман произхождал от български и кумански род.“

Баща му деспот Шишман управлявал Видинска­та област като самостоятелен владетел още в края на XIII век; мощта му била толкова голяма, че някои домашни доку­менти го величаят направо като български цар. По майчина линия Михаил Шишман е издънка на Асеневия род – по всяка вероятност майка му е внучка на цар Иван Асен II. Михаил Шишман е роден след 1280 г. В самия край на столетието се оженил за Анна-Неда, дъщеря на сръбския крал Стефан Милутин. Бракът имал политически мотиви и трябвало да заз­драви съюзните връзки между деспот Шишман и сръбския крал. Към 1308 г., след смъртта на баща си, „българският деспот Михаил, господарят на Видин“ се смятал за един от най-силните балкански владетели. Той получил деспотската си титла от българския цар Теодор Светослав, който бил негов братовчед – родството им е по мъжка линия.

Когато в края на 1322 г. младият Тертер починал, без да остави мъжки наследник, „българските велможи извикали и обявили за цар Михаил и му предадоха Търново, където бяха техните дворци и цялата останала власт“ – разказва визан­тийският историк Йоан Кантакузин. Сигурно за овакантения български престол е имало и други кандидати – например от Смилецовия род, но те се дискредитирали с връзките си с Византия. В този критичен момент от съществуването на дър­жавата българската аристокрация проявила неочаквана поли­тическа прозорливост – единствено видинският деспот бил в състояние да усмири страстите и да обедини страната. Не по- малко значение имало обстоятелството, че с избора на Миха­ил властта в държавата отново преминала към Асеневата ди­настия – новият цар приел името Асен, за да подчертае леги­тимността на своята власт.

Още при вестта за смъртта на младия Тертер градовете между Сливен и Месемврия признали властта на императора – става дума за крепостите Ямбол, Лардея, Ктения, Русокастро, Анхиало, Созопол и Агатопол. Бедата, надвиснала над бъл­гарските граници, се усилила от действията на Войсил, най- малкия брат на цар Смилец – с византийска помощ той под­чинил родовите си владения между Сливен и Копсис. Лично Андроник III възглавил армията, която трябвало да превземе Пловдив. Въпреки продължителната обсада българският гарнизон отблъснал многобройните атаки – не помогнала и не­обикновената обсадна машина (тя била на 16 колела, 5 етажа и побирала 100 войници), с която ромеите се надявали да все­ят паника сред защитниците на крепостта.

Когато Михаил Шишман заел престола (пролетта на 1323 г.), България загубила всичките си владения на юг от Балкана. Затова българският владетел побързал да прехвърли войските си в Тракия и започнал кампания за отвоюване на български­те градове. Предвид на това, че византийските войски били съсредоточени около Пловдив, Михаил Шишман избрал за цел на похода си земите на Югоизточна Тракия и не след дълго тамошните градове се предали под неговата власт.

Разтревожен, император Андроник III снел обсадата на Пловдив и побързал да се притече на помощ на заплашените градове – в похода трябвало да вземе участие и Войсил с подчинената му 3000-дна войска. Но българският ренегат не успял да пристигне навреме и Андроник III проумял, че сам не ще успее да срази българските войски. Михаил Шишман разположил лагера си на удобно място, обградил го с ров. Той имал и отлични стрелци, способни да поразяват отдалеч неприятелските редици. Императорът трябвало да се завърне безславно назад и да се примири със загубата на градовете от Югоизточна Тракия. Малка била утехата, че благодарение на щастливия случай неговият стратег Георги Вриений успял из­ненадващо да превземе Пловдив. Неуспехът при Пловдив не отклонил цар Михаил Шишман от плановете му за ликвиди­рането на византийската власт в Тракия. На първо време той притиснал здраво Войсил и обсадил крепостите, които призна­вали властта му – заедно с Копсис те били пет. Войната про­дължила цяла година и въпреки византийската помощ Войсил бил напуснат от привържениците си, избягал във Византия, а подвластните му градове се предали на Михаил Шишман – лятото на 1324 г.

В началото на юли Михаил Шишман предприел поход дъл­боко във византийска територия – той продължил 12 дни и войските на българския цар стигнали до долното течение на Марица. Император Андроник III не бил в състояние да се противопостави на нашествието и станал свидетел на оплячкосването на областта. Безсилен да повлияе на събитията, той изпратил пратеници до Михаил Шишман, припомнял на бъл­гарския цар за рицарските времена и го заклевал да излезе на двубой, от чийто изход да се реши на кого да принадлежи Тракия. Присмехът, с който Михаил Шишман отговорил на нелепото предложение, се изразил в следния отговор: „Безу­мен би бил ковачът, който вместо да вземе с клещи нагоре­щеното желязо, го поеме с ръка. Сам той би допуснал прис­меха на българите, ако рискува не с голямата си и силна войска, а със собственото си тяло.“ Византийският историк Йоан Кантакузин, който е участник в преговорите, бележи, че при този достоен отговор Андроник III бил обхванат от силен гняв, „тъй като Михаил го надхитрил в играта“. Византийски­ят император получил заслужен урок за средствата, с които трябва да се решават проблемите за войната и мира, и напом­нянето, че личната храброст не е стратегия, нито пък е дос­тойна за възхищение, когато е придружена от евтини деклара­ции и показна чувствителност. Накрая цар Михаил Шишман казал на византийските пратеници, че нямало да измине мно­го време и те двамата с императора щели да се свържат със здраво приятелство и ще воюват съвместно срещу противни­ците. Загатванията на българския владетел дават да се разбе­ре, че той бил готов да започне мирни преговори, които да утвърдят завоеванията на българското оръжие. След това Ми­хаил Шишман се оттеглил, като оставил империята в тревож­но очакване относно бъдещето на българо-византийските от­ношения. В Константинопол било свикано специално съвеща­ние относно отношението спрямо българите. Въпреки произ­несените речи, пълни с „благороден гняв“ спрямо варварите от север, и напомнянето, че е време българите „да се научат, че не е полезно да нахлуват в ромейска земя“, надделяло ста­новището на стария император за мирни преговори с Михаил Шишман. Надеждата за скорошен мир се подхранвала от слу­ховете, че българският цар бил готов да изгони първата си съпруга и да се ожени за вдовицата на Теодор Светослав – византийката Теодора, сестра на император Андроник III.

Наскоро след това в Константинопол пристигнали прате­ници на Михаил Шишман, които съобщили, че българският цар действително „извършил определените за брака обреди“ и се оженил за сестрата на императора. Редно било при това положение двете страни да премахнат всякакъв повод за войни, да се сприятелят завинаги и да сключат траен мир.

Много е изписано по повод причините, които довели до разтрогването на брака между Михаил Шишман и сръбкинята Анна-Неда – междувременно първородният й син бил обявен за цар и съуправител на своя баща. Просто не си струва да привеждаме обясненията на византийските историци, според които „след като станал господар на българите, Михаил веднага бил обзет от желанието за по-знатен брак“. Сигурно един потомък на славния Асенев род ще е имал достатъчно само чувствие, за да се ласкае от мисълта, че бракът му със сестрата на византийския император (и бивша българска царица) би спомогнал за повишаването на неговия авторитет. От друга страна, Теодора била вече около 35-годишна, следователно връзката й с Михаил Шишман едва ли почивала на сантиментални причини. При това положение решението на Михаил Шишман трябва да се обясни с политически мотиви и да се постави във връзка с влошаването на българо-сръбските отношения. Поводът трябва да се търси в проникването на сърби те в югозападните български земи, които Михаил Шишман смятал за свое изконно владение. Царица Анна-Неда трябвало да напусне Търново и заедно със синовете си била заточена и провинцията.

Нуждата от съюзник срещу сърбите накарала Михаил Шишман да бъде по-сговорчив при преговорите за мир с империята – решено било границата между двете държави да минава по линията Пловдив – Черномен – Созопол. Окончателното споразумение било подписано в началото на август 1324 г.

Междувременно българо-сръбските отношения се влошили още повече. Тогавашните сръбски историци вменяват като грях на българския владетел не само изгонването на Анна-Неда, но и зложелателното поведение на цар Михаил към сръбския крал Урош III и помощта, която българският владетел оказал на претендента за сръбския престол Владислав. През пролетта на 1324 г. крал Урош III проводил делегация в Търново, която трябвало да убеди Михаил Шишман да прекъсне помощта си за Владислав.

Следващите три години Михаил Шишман прекарал в мир със съседите си. В началото на 1327 г. България била въвле­чена в конфликта между Андроник II и Андроник III. Старият император спечелил на своя страна сръбския крал, а Андроник III своевременно се погрижил да затвърди връзките си с българския цар. През 1327 г. двамата се срещнали при Черномен, близо до българо-византийската граница. Преговорите трябвало да бъдат запазени в тайна, затова бил използуван благовидният предлог, че императрицата майка желаела да ви­ди своята дъщеря (съпругата на Михаил Шишман), с която не се била виждала от 23 години; от същото желание бил обхва­нат уж и император Андроник III. Кантакузин, който присъствувал на срещата, прикрива съзнателно истинския й характер – това било уж частна среща, в която били разисквани лични въпроси и след като владетелите се „повеселили“, всеки се завърнал в своята страна. Всъщност срещата при Черномен имала съвсем друг характер – тя продължила цели 8 дни и преминала при разискването и договарянето на „общи тайни неща“. Владетелите се срещали много пъти „частно“, т.е. на­саме, и „официално“ – заедно с придружаващите ги делегации. Накрая било постигнато споразумението взаимно да се подпо­могнат срещу враговете си – стария император и сръбския крал. В случай че Андроник III станел едноличен владетел, трябвало да отстъпи като зестра на Михаил Шишман нови земи и ромейски градове и да му заплати голяма сума. Съ­щевременно съюзниците се договорили и за съвместни военни действия срещу Сърбия – няма съмнение, че за това настоявал българският владетел. Договорът бил подписан през лятото на 1327 г. и скрепен с клетви от двете страни.

Опрян на съюза си с Михаил Шишман, Андроник III ус­пял за кратко време да подчини цяла Македония и да завла­дее Солун. Успехите му довели до преориентиране на полити­ката на Михаил Шишман – намеренията на българския владе­тел всъщност били по възможност да раздухва междуособица­та във Византия и в подходящ момент да пристъпи към крайна­та цел на политическата си програма: да завладее византийс­ката столица и да създаде българска държава „от Византион до Истър“, т.е. от Константинопол до Дунав. Първа стъпка в осъществяването на тази амбициозна задача били преговорите, които Михаил Шишман започнал със стария император. Той изпратил пратеници при Андроник II с предложение за съюз­ни действия. Преговорите се водели в голяма тайна – за тях знаели само двама или трима от най-доверените хора на им­ператора. Андроник II се задължавал да отстъпи на българите всички погранични земи и да заплати много злато. В замяна на това Михаил Шишман трябвало да изпрати военна помощ в Константинопол и да обяви открито скъсването си с младия император. Явно и двете страни били неискрени в намерени ята си. Цар Михаил Шишман разчитал да превземе с изненада Константинопол, да погуби императора и да си присвои власт та над ромеите. За целта той съсредоточил в Тракия големи сили. Лагерът му бил в околностите на Ямбол, а съюзната татарска войска се разположила при Русокастро. От Ямбол Михаил Шишман изпратил отряд от 3000 конници (под командуването на русина Иван) към Константинопол, където съгласно с предварителната договореност той трябвало да заеме императорския дворец и да охранява Андроник II. Този план бил внушен на цар Михаил Шишман от ромейски изгнаник, който водел преговорите със стария император. Когато Андроник III узнал за придвижването на българските войски, по бързал да предупреди дядо си за опасността, като го заклевал да не допуска в никакъв случай българите в двореца, и то въоръжени. Внушенията му подействували и отрядът на Иван бил настанен на около 60 км от столицата. Същевременно Андроник III изпратил пратеници до Михаил Шишман, като го заклевал да спазва договорите и заплашвал с война в слу­чай, че не оттегли войските си от Константинопол. Нямало съмнение, че планът на Михаил Шишман за овладяването на византийската столица е провален. При Иван били изпратени вестоносци със заповед незабавно да оттегли войските си – същевременно Михаил Шишман наредил да му връчат перо, опърлено на огън, което (съгласно с българския обичай) озна­чавало, че всичко трябва да се извърши с най-голяма бързина. Заповедта на царя била изпълнена и отрядът на Иван се от­теглил към границата.

Опитът на цар Михаил Шишман да завладее византийска­та столица не представлява някаква отчаяна авантюра, както са склонни да го преценяват някои модерни историци. Фак­тът, че след оттеглянето на българите Андроник III завладял Константинопол, свалил дядо си от престола и се провъзгла­сил за едноличен владетел (24 май 1328 г.), свидетелствува, че при благоприятно стечение на обстоятелствата грандиозният план на Михаил Шишман можел да се осъществи. Друг е въпросът, че при създалата се благоприятна обстановка бъл­гарският владетел не действувал с присъщата му целеустременост. Възцаряването на Андроник III променило първоначал­ните планове на Михаил Шишман – идеята за създаването на империя от Дунав до Константинопол била изоставена за смет­ка на решението да се извлекат ограничени териториални при­добивки. През юни 1328 г. Михаил Шишман нахлул с войските си в Тракия, прехвърлил Странджа и започнал да опусто­шава околностите на град Виза. С малка войска Андроник III се приготвил да посрещне опасността, но бил измамен: Миха­ил Шишман му съобщил, че е готов да даде решително сра­жение на следващия ден, но през нощта войските му се оттег­лили към българската граница. Византийският историк Канта- кузин обяснява оттеглянето със страха на Михаил от импера­тора – всъщност действията на българския владетел трябва да се обяснят с опасенията му, че се намира във враждебна стра­на, и с богатите дарове, които получил от Андроник III.

Църквата „Свети Георги“ в Старо Нагоричане, където е погребан цар Михаил III Шишман Асен

Само след 60 дни Михаил Шишман отново се появил в околностите на Одрин – този път той се готвел за продължи­телна война, тъй като постоянно получавал свежи подкрепле­ния от север. Андроник III установил лагера си в Одрин, без да предприеме някакви действия срещу българите. Уплахата сред императорското обкръжение била голяма, тъй като „ромейската държава се намирала в голяма опасност и била об­зета от голям страх“. Императорът си давал вид, че е готов да приеме сражение, но намеренията му били далеч от „разу­ма и здравия смисъл“. Противниците престояли един срещу друг 30 дни и когато изглеждало, че сблъсъкът е неминуем, императрицата майка станала посредник на мира, „понеже би­ла майка и на двамата и смело могла да укорява двамата, както намери за добре“. Условията, поставени от цар Михаил Шишман, предвиждали той да получи онези територии, които му били обещани още през 1327 г. – формално те трябвало да се смятат като зестра на съпругата му. В крайна сметка се стигнало до споразумение – Михаил Шишман трябвало да се откаже от мечтите си за териториално разширение по посока на Константинопол и да се задоволи с голяма сума пари – октомври 1328 г.

Примирието, сключено през есента, нямало траен харак­тер, тъй като в началото на следващата година Михаил Шишман поискал лична среща с императора, за да се уговорят окончателните условия на мира. Срещата се състояла на „мяс­тото, наречено Кримни“ (между Созопол и Анхиало) – там бил подписан „здравият мир и вечният съюз“ между двамата владетели. Като основа за сближението им послужили плано­вете за съвместна война срещу Сърбия.

Кризата във взаимоотношенията между България и Сър бия имала дълга история – при обяснението й трябва да се абстрахираме от наивните декларации на средновековните хронисти, според които всичко започнало от „враждебността“ на цар Михаил Шишман или с желанието на сръбския крал ди накаже българина заради поругаването на Анна-Неда. Най-добре е вникнал в същността на нещата Григорий Цамблак: „Българският цар Михаил, възгордян от многото си успехи и цар ска слава, се надигна срещу сръбското царство и се стремеше да го подчини под своята власт. Ако не дойде (става дума за сръбския крал Стефан Дечански) до сутринта, когато слънцето се появи, и не падне пред мен, за да стъпя на врата му с краката на нашата непобедима държава, ще изпратя да го доведат позорно свързан.“ Думите на старобългарския книжовник свидетелствуват, че намеренията на Михаил Шишман не се ограничавали само с прогонването на сърбите от Македония – опрян на съюза си с императора, той се надявал да ликвидира сръбската държава. Според уверенията на сръбски те летописи Михаил Шишман заявявал, че ще „пороби сърбите и завладее отечеството им“, дори се хвалел, че ще „постави престола си сред сръбската земя“.

В началото на 1330 г. Михаил Шишман и Андроник III уговорили окончателно плановете си за войната срещу Сър­бия; приготовленията завършили в началото на пролетта. Ми­хаил Шишман привлякъл за съюзници влашкия войвода Иванко Басараб, владетелите на Молдавия и Черна Татария – сръбските извори твърдят, че българският владетел имал помощта на четирима царе. А по-късно Стефан Душан заявява горделиво, че през 1330 г. сръбското кралство успяло да разгроми коалицията на седем (!) царе.

Пръв потеглил срещу сърбите император Андроник III – в началото на лятото той съсредоточил войските си в окол­ностите на Битоля. Цар Михаил Шишман потеглил с войските на 19 юни 1330 г. Според уверенията на сръбските летописи войската му наброявала 80 000 души. Далеч по-приемлива е цифрата, която сочат византийските историци – цар Михаил Шишман имал под знамената си 12 000 българи и 3000 татари, власи и яси. Малко странен изглежда пътят на българския владетел: от Търново той се отправил към Видин, след това свърнал на югозапад и през София стигнал в околностите на средновековния Велбъжд (Кюстендил). Този странен маньовър още не е получил задоволителното си обяснение. Твърдението, че маршът към Видин целял съединяването с пристигащите през Дунав съюзници, е най-малкото несериозно – едва ли било необходимо да се изтощава армията с толкова изморите­лен път; при това помощта била незначителна. Изглежда, че първоначалните планове на Михаил Шишман предвиждали нах­луването в сръбските земи да започне от Видин. Впоследствие (неизвестно защо) Михаил Шишман се отказал от намерени­ята си и свърнал на юг, за да се съедини с войските на им­ператор Андроник III.

Междувременно крал Стефан Дечански разположил войс­ките си в близост до българите – лагерът му бил при река Каменча на удобно и мъчнодостъпно място. Кралят започнал преговори не защото желаел мира, а тъй като изчаквал прис­тигането на нови сили под командуването на сина си Стефан Душан. Стигнало се до споразумение за еднодневно примирие – Михаил Шишман също очаквал нови войски, пък и продо­волствието на войската му било на привършване.

Нощта срещу сражението Стефан Дечански прекарал в го­рещи молитви, с които призовавал божията благодат над сръб­ското войнство. В събота сутринта пристигнали закъснелите му части със Стефан Душан. Главният отряд наброявал 1000 каталански наемници, облечени целите в желязо – с тях сръб­ската армия достигала 15 000 човека. Към обед, когато сръб­ският крал се убедил, че по-голямата част от българската войс­ка била разпръсната да търси провизии, заповядал настъпле­ние. Под звуците на бойните тръби сгъстените сръбски реди­ци, сред които се откроявал отрядът на испанските наемници, командуван от Стефан Душан, нападнали изненаданите бълга­ри. Въпреки суматохата цар Михаил Шишман направил опит да въоръжи войските си и да ги построи в боен ред. Първи поели вражеския удар татарите, но те не могли да задържат неговия устрем. Сърбите стигнали до главните български си­ли, преди те да са стегнали бойните си редици. Това решило изхода на сражението – на 28 юли 1330 г. водите на река Струма почервенели от кръв и сърбите спечелили голямата си победа при Велбъжд.

Според византийския историк Йоан Кантакузин българс­кият цар бил смъртоносно ранен в сражението. Пленен от сърбите, той бил отнесен в лагера им, където не след дълго починал. Друг византийски извор уточнява, че раненият Миха­ил Шишман „живял още три дни, без да е в състояние да схване нещастието си, и починал на четвъртия ден, понеже не могъл да понесе смъртоносните рани“.

В различен вариант предават края на Михаил Шишман сръбските източници: при сражението конят на Михаил Шишман „сплел крака“, царят паднал и „съкрушил тялото си“ (т.е. пострадал тежко), и притичалите сръбски воини го убили 0 мечовете си. След това го качили на друг кон и го закарали пред краля, който пролял сълзи пред тялото на Михаил Шишман, но не пропуснал да го укори, че предпочел войната пред мира. Под влияние на този разказ в сръбските летописи се появило и твърдението, че цар Михаил Шишман бил убит от ръката на Стефан Дечански, но това не бива да се тълкува в буквален смисъл.

Други извори свързват смъртта на цар Михаил Шишман с името на престолонаследника Стефан Душан. Българският книжовник Григорий Цамблак твърди: „Българският цар беше за ловен от сръбски войници и заведен при царевия син Стефан (Душан), проявил тогава в битката голяма храброст, и там бе лишен безславно от живота си.“ В своя „Законник“ Стефан Душан заявява с апломб: „… и на Михаила, царя български, с меч отсякох главата“. Тези твърдения, които нямат нищо общо с истината, са послужили за първооснова на разказа на един османски извор от XV век, където се твърди, че след пленявансто на цар Михаил Шишман Стефан Душан уредил пир в чест на победата и убил пленника по време на тържес­твото.

Критичното съпоставяне на тези противоречиви сведения позволява да се възстановят подробностите около трагичната гибел на цар Михаил Шишман – няма съмнение, че най-обективно предават събитията византийските извори. Когато сър­бите разстроили българските редици, Михаил Шишман паднал от коня и се наранил смъртоносно. Полумъртъв, той бил за­несен пред щастливия победител, където скоро починал от раните си. Тялото на българския цар било погребано в църквата „Св. Георги“ при село Старо Нагоричене, Кумановско – там все още личи издълбаният по този повод надгробен надпис.

Няма съмнение, че цар Михаил Шишман е най-забележителният владетел през нещастния за българите XIV век. Този далечен потомък на Асеневци притежавал в най-голяма сте­пен много от качествата на забележителните си предци – „вра­говете не могли да издържат погледа му, нападал необуздано и ги притискал с голям устрем“. От недоброжелателите му четем признанията за мощта на „силния цар Михаил“ и „не­победимата му държава“. Той бил на път да осъществи вечно живата мечта на българите да завладеят Константинопол, да създаде империя, която да се простира от Дунав до „царицата на градовете“.

Самочувствието на цар Михаил Шишман било подкрепено от съзнанието за собствената му политическа мощ – не слу­чайно заявявал на Андроник III, че съдбата на императорския престол е в български ръце. Впрочем това е засвидетелствувано и от поведението на императора, който винаги оказвал на Михаил Шишман „блестящи почести и уважение“.

На цар Михаил Шишман Асен не било съдено да реали­зира докрай амбициозните си планове и да постави „златния си престол“ сред една обширна империя, която да включва всички български земи в Мизия, Тракия и Македония. Той, който не вярвал на никакви клетви и обещания, се предоверил на задълженията, поети от сръбския крал, и допуснал да бъде измамен при Велбъжд. Нелепият случай лишил Михаил Шиш­ман от живот, а българите – от бляновете за политическо и народностно обединение.

ЛИТЕРАТУРА:

Бурмов, А. История на България през времето на Шишмановци   (1323-1396). – В:  Избрани произведения. Т. 1, С-, 1968, 229-263; История на България Т. 3, С., 1982, 323-332; Божилов, И. фамилията  на Асеневци. С., 1985, 119-134.