цар Теодор Светослав (1300-1321)

Цар Теодор Светослав - сребърна монета

Цар Теодор Светослав – сребърна монета

Син на Георги Тертер от първия му брак – за майка му знаем, че „била от рода на българите“.

Бракът на родителите на Теодор Светослав бил сключен пре­ди името на куманския аристократ да се вплете в дворцовата хроника на Търново.

Първородният им син ще е роден в на­чалото на 70-те години на XIII век. В чест на българските си прадеди той носел славянското име Светослав.

Издигането на Георги Тертер променило в значителна сте­пен съдбата на неговия син. Теодор Светослав трябвало да сподели с майка си заточението й в Никея – 1279 г. Послед­валото възцаряване на Георги Тертер I (през 1280 г.) с нищо не облекчило участта на заложниците – пленничеството им продължавало при утежнен режим. Въпреки това Теодор Све­тослав бил считан за бъдещ приемник на българския престол – през 1281 г. Георги Тертер го сгодил за дъщерята на тесалийския севастократор Йоан Ангел. Младата годеница (тя би­ла още дете) пристигнала в Търново, но така и не видяла своя годеник – той все още „оставал затворен в Никея“.През 1284 г. отношенията между Георги Тертер I и Визан­тия били уредени и съгласно с договорите майката на Теодор Светослав се завърнала в България и се омъжила повторно за Георги Тертер. Пленничеството на Теодор Светослав обаче про­дължило – присъствието му във Византия трябвало да гаран­тира спазването на мира. Договорът от 1284 г. предвиждал разтрогването на годежа на Теодор Светослав с дъщерята на тесалийския севастократор и низвергнатата годеница била из­пратена в Константинопол.

Заложничеството на Теодор Светослав продължило до 1285 г. Тогава в Константинопол пристигнал търновският патриарх Йо­аким III, който трябвало да уговори условията около завръща­нето му. Мисията на патриарха се увенчала с успех – визан­тийците се съгласили да освободят българския престолонас­ледник при условие, че ще се сгоди за дъщерята на великия стратопедарх на империята Теодор Синадин. Предложението било прието и след 6-годишно изгнаничество Теодор Светослав имал щастието да се завърне в родната земя. Бракът му с цариградската аристократка не се осъществил – поне византийските историци не споменават за подобно нещо.

След завръщането си в Търново Теодор Светослав бил провъзгласен официално за български престолонаследник – в монетите на цар Георги Тертер I той е изобразен заедно с царя баща, като съцар и негов съуправител. Минали само няколко години и съдбата подготвила за Теодор Светослав нови изпитания. Татарската хегемония над България станала толкова заплашителна, че Георги Тертер I се принудил да изпрати си на си като заложник в стана на Ногай – последвала го и по малката му сестра, която се омъжила за Чака, сина на Ногай. Заложничеството при татарите продължило повече от 10 годи ни – малкото известни подробности свидетелствуват, че в причерноморските степи Теодор Светослав изпаднал в крайна бедност, която най-малко подхождала на забележителния му произход. Заставен от обстоятелствата, той се оженил за осиновената дъщеря на богат левантийски търговец – името Пантолеон издава италийския му произход. Съпругата на Светослав била дъщеря на някой си Манкус – нейна кръстница бил.) Ефросина, жена на Ногай и дъщеря на византийския император Михаил VIII Палеолог. При проектирането на брака си българският принц ще е бил запленен не толкова от прелестите на съпругата си, колкото от огромното й богатство, с което впоследствие се разпореждал доста умело.

Едно дългоочаквано събитие довело до поредната проми на в живота на Теодор Светослав; Ногай загубил влиянието си в Златната орда и бил убит от татарския хан Токтай ням. де в околностите на днешния град Одеса. Синът му Чака с малцина верни привърженици избягал в България – той се погрижил да вземе със себе си и Теодор Светослав, като разчитал на помощта му за овладяването на търновския престол. Със стъпването си на родна земя Светослав изпъква като главна фигура в развоя на събитията – с негова помощ българските първенци били привлечени на страната на Чака и съюзниците успели да завладеят Търново – 1299 г. Теодор Светослав не се задоволил с положението на пръв помощник на Чака. Той бил улеснен и от обстоятелството, че войските на хан Токтай обсадили Търново, и с „коварство“ (изразът с на византийските историци) успял да свали Чака от престола и го хвърлил в тъмница. По-късно Чака бил удушен, а главата му била изпратена в стана на хан Токтай. Предпочетен от българите заради „роднинството си с тях“ и поради факта, че разполагал със законни права върху българския престол, Теодор Светослав се провъзгласил за цар – 1300 г.

В началото на управлението си новият владетел трябвало да се справя с многобройни и опасни противници. С желязна ръка и сурови мерки той подавил опозицията, която и в този случай търсела помощ отвън. Първи пострадал търновският патриарх Йоаким III, който по заповед на царя бил хвърлен от високите крепостни стени на Търново. Теодор Светослав оправдавал действията си с обвинението, че патриархът имал престъпни връзки с татарите: „подозирал го отдавна, че иска да го предаде на татарите“. Странно е само това, че българ­ската църква свято тачи паметта на този патриарх – тя пее за него не „анатема“, както следваше да се очаква, ако приемем за верни обвиненията на царя, а „вечна памет“. Други ще са били следователно причините за конфликта между светската и църковната власт в държавата; за да оправдае жестокото на­казание, Теодор Светослав хвърлил върху патриарха тежкото обвинение в държавна измяна, като се постарал да забрави, че тъкмо на Йоаким III дължал освобождаването си от византийски плен.

Част от търновската аристокрация не останала равнодуш­на към възцаряването на Теодор Светослав и се обърнала за помощ към византийския император Андроник II – болярски­те пратеници поискали да им се изпрати за цар Михаил, синът на Константин Асен и Мария. С гръцка войска Михаил се отправил към България, но с това само се опозорил – отблъс­нат от Теодор Светослав, той „скитал извън Търново и водел живот съвсем неподходящ за цар, а по-скоро на частно лице“.

Разочарован от неуспеха на Михаил, византийският им­ператор заложил на друг претендент за българския престол – па севастократор Радослав, брат на цар Смилец. С византийс­ка войска той се насочил към България, но при Крън бил разбит и ослепен от чичото на цар Теодор Светослав – Елтимир, владетел на Крънската област. Заедно със севастократор Радослав били пленени 13 византийски архонти, които впоследствие Теодор Светослав разменил за своя баща Георги Тертер I, който по това време се намирал във византийски плен.

Постепенно Теодор Светослав закрепил позициите си вът­ре в страната – за това спомогнала и благосклонността на татарския хан Токтай, който заради главата на Чака отстъпил на българския владетел земите на днешна Бесарабия. По-важни обаче били политическите сетнини от уреждането на отно­шенията с хана на Златната орда – чувствително била ограничена татарската зависимост, която от половин век тегнела ка­то проклятие над българската държава.

През 1303 г. Теодор Светослав се почувствувал достатъчно силен, за да отмъсти на Византия, която не преставала да прави опити за дестабилизиране на положението му. Към ста­рите грехове се прибавяли и нови: интригите за откъсването на Елтимир, изгонването на сестрата на Теодор Светослав от сръбския престол (тя била омъжена за сръбския крал Стефан Милутин), подозренията, на които била подложена след прис­тигането й в Константинопол, и т.н. Според византийските ис­торици Теодор Светослав бил изпълнен с „презрение“ към императора – възгордян от победите си, той нападнал градовете в Източна Стара планина и ги подчинил под своята власт. С това „яростта на варварина“ не била укротена – Светослав предприел поход към черноморското крайбрежие, където власт­та му се разпростряла над Русокастро, Месемврия, Анхиало, Созопол и Агатопол – 1304 г.

Отчаян, император Андроник II изпратил сина си Миха­ил IX да ограничи напредването на българите – положението изглеждало така неудържимо, че в помощ на Михаил IX бил изпратен престарелият и болен византийски военачалник Михаил Глава Тарханиот. Византийските войски се насочили към околностите на Созопол, където станало решителното сраже­ние. От пристрастното перо на византийския историк Георги Пахимер можем да останем с погрешното впечатление, че та­зи битка била победоносна за ромейското оръжие, но когато описва развоя на сражението, той не е в състояние да скрие пълното поражение на императорските войски. В началото ви­зантийски отряд под командуването на Войсил (най-малкия брат на цар Смилец) нападнал българите и те се оттеглили през реката. Увлечени в преследването, византийците се стру­пали върху моста над малката, но много дълбока река Скафида – той не издържал и част от ромеите били погълнати от водата. Българите използували паниката сред неприятелските редици и започнали преследване, което завършило с пълно поражение на императорската армия: „реката и мечът“ на бъл­гарите си „поделили нещастниците при необикновеното изби­ване“. За ожесточения характер на сражението свидетелствува фактът, че за първи път от много години бил пренебрегнат законът, който препоръчвал освобождаването на пленниците – българите не се поколебали да ги избият.

Младият император Михаил IX изпаднал в пълна безизхо­дица, тъй като не разполагал със средства да заплати на войни­ците си полагащото им се възнаграждение. Той заповядал да насекат на монети собствените му златни и сребърни съдове, с които въоръжил войска от няколко хиляди души и се отп­равил срещу България – август 1304 г. По това време цар Теодор Светослав не бил при войските си, което спомогнало Михаил IX да разори земите около Сливен. Това нашествие имало по-скоро характер на диверсия и не оказало влияние върху съотношението на силите – скоро след това войската на Теодор Светослав заедно с отрядите на деспот Елтимир опус­тошили ромейските владения в Тракия. На помощ на младия император били изпратени каталански наемници, но пристига­нето им в Тракия донесло повече вреда, отколкото полза – необузданите испански наемници подложили византийските вла­дения на страшно опустошение.

През 1305 г. византийците сполучили да откъснат Елтимир от съюза му с Теодор Светослав – главна роля в този заговор играела съпругата на бившия български цар Смилец, чиято дъщеря била омъжена за Елтимир. Цар Теодор Светос­лав изпреварил заговорниците – войските му нахлули в земите на деспот Елтимир и те били присъединени към българското царство.

В същото време Теодор Светослав внимателно следял съ­битията във Византийската империя. Когато през 1306 г. аланите се отметнали от властта на императора, той ги привля­къл за свои съюзници. Аланите се славели като войнствен и непобедим народ и съставлявали ударната час от войските на татарските ханове. Част от тях (около 16 000 човека) преми­нали във Византия и станали поданици на императора. Тях именно, заедно с жените и децата, цар Теодор Светослав нас­танил в българските земи.

Междувременно българският владетел се домогвал до съ­юза и приятелството на предводителя на каталаните Беренгер дьо Рокафорт. В лагера му пристигнали пратеници на българ­ския цар, които му предложили ръката на Светославовата сес­тра, вдовицата на Чака. Преговорите били осуетени от визан­тийците, които увлекли каталаните в действия далеч от Тра­кия.

България след войната с Византия - 1307 г.

България след войната с Византия – 1307 г.

През 1306-1307 г. в Константинопол стигали все по-чести слухове, че цар Теодор Светослав желаел мир с империята – мирните манифестации идвали, след като българският цар утвърдил властта си над тракийските и причерноморските градове. Византийският император Андроник II трябвало да „отстъпи пред необходимостта“, въпреки че известно време отла­гал сключването на мир и настоявал Византия да получи част от отнетите й територии. Макар и да бил в „трепетно очакване“, Теодор Светослав отхвърлил византийските претенции. Настойчивостта му била възнаградена – през април 1307 г. бил подписан мирен договор, с който се гарантирали завоеванията на Теодор Светослав на юг от Стара планина.

Споразумението било затвърдено с брак между Теодор Све­тослав и Теодора, дъщерята на Михаил IX – междувременно починала Ефросина, първата съпруга на Теодор Светослав, след като го дарила със син, бъдещият цар Георги Тертер II. До края на живота си Теодор Светослав живял в мир със съседи­те си. Отношенията със Сърбия били изгладени и през 1318 г. сръбският крал Стефан Милутин посетил Търново, където му било устроено бляскаво посрещане.

През 1320 и 1321 г. византийските историци отбелязват две големи татарски нашествия във византийска Тракия – ня­ма съмнение, че татарите идвали като съюзници на Теодор Светослав, който ги пропуснал през България. Активизиране­то на българската политика е свързано с новото напрежение във византийския двор, където властта се оспорвала между Андроник II и внука му Андроник III, син на Михаил IX. Теодор Светослав дал вид, че е готов да подпомогне младия император и му изпратил в помощ елитен отряд от 300 тежко въоръжени конници – българите уверявали претендента за византийския престол, че техният цар е в състояние да го под­крепи с много по-големи сили. Всъщност намерението на Теодор Светослав било да плени Андроник III, но той своевре­менно се досетил за плановете му и българската конница би­ла изтеглена.

През късната есен на 1321 г. скоропостижно починали два­ма владетели: на 29 октомври умрял кралят на Сърбия, а ско­ро след това се разболял и починал българският цар Теодор Светослав – на около 50-55 години. Той е измежду малцината търновски царе, които починали от естествена смърт – това заслужава нарочно да се подчертае, като знаем бурните изпи­тания, които съпътствували младежките му години.

Днес историята ни брои цар Теодор Светослав за един от най-решителните и способни български владетели. Византийс­ките историци го обвиняват в „големи престъпления“, „ковар­ство“, „варварска ярост“ и че „често използувал услугите на палачите евреи“. По-голямата част от тези обвинения трябва да признаем за пристрастни и несправедливи. А неумолимата му жестокост трябва да се постави във връзка с дългите го­дини на изгнаничество, когато се оформял характерът на този суров и решителен мъж. Теодор Светослав не бил галеник на съдбата. Детските му години преминали във византийски плен и сигурно там клетката на младия заложник не е била златна. Със съдбата му се разпореждали хора, враждебни на народа му и способни да плетат най-изтънчени интриги – с една ду­ма, във Византия той не е могъл да намери учители по мо­рал. И все пак заложничеството в Никея ще е било „щастли­во време“ в сравнение с годините, прекарани в татарски плен. Тези 10 години били без съмнение най-тежкото изпитание за Теодор Светослав, особено след 1292 г., когато баща му бил свален от българския престол. Изоставен от всички, човек без родина и приятели, лишен от средства и бъдеще, Теодор Све­тослав успял да оцелее благодарение на щастливия случай. Сигурно тогава е възпитал у себе си духа на непримиримост, който проявявал през целия си живот. На него българите дъл­жат не толкова премахването на натрапника на престола Ча­ка, колкото отстраняването на татарската заплаха. С изклю­чителна настойчивост Теодор Светослав се домогвал до ут­върждаването на авторитета на централната власт. Годините на управлението му представляват истинско тържество на „реда против безредието“, край на вътрешните неблагополучия и установяване на онзи ред и сигурност, от които българите толкова се нуждаели след дългите години на болярска анархия.

 

ЛИТЕРАТУРА:

Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки oт самия автор. С., 1978, 422-423; Цветкова, Б. Съдбата на Теодор Светослав преди възцаряването му. – Известия на Българското историческо дружество, 22-24, 1948, 40-46; Цветкова, Б. Българо-византийските отношения при царуването на Теодор Светослав. – Известия на семинарите при историко-филологическия факултет при Софийския университет, 3, 1948, 1-32; История на България. Т. 3, С., 1982, 299-308.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Top