цар Борис III (1918-1943)

Цар на българите

Цар на българите

КОРОНА ЗА ИСТОРИЯТА

Все по-малко остават хората, които помнят цар Борис III

. Но малцина от тях със зло. Ако има прообраз на „добрия цар“ в модерната ни историческа митология, то той неизбежно се покрива с него. Не защото вещо е карал локо­мотиви или пилотирал самолети, не защото изневиделица се е появявал на селски сватби или приятно е изненадвал абитури­енти и юнкери, не защото е живеел скромно и е бил полиглот. Най-вече защото бе се идентифицирал със своите поданици с една непринуденост, за която и днес се разправят легенди. Ня­кои от тях сгъстяваха сиропа на една истинска и чисто човеш­ка симпатия спрямо него. Той бе сравняван с Исус, увенчан с корона от тръни, замислен тревожно в софийския дворец, ка­то че ли е коленичил в Гетсиманската градина. Това захароса­но портретиране от вчера и днес не обогатява с добродетели тачената памет на този достоен български владетел. Той за­почва царуването си със скромна церемония, съответстваща на окаяното тогава състояние на неговото царство, и завърши зем­ния си път с едно покъртително пътуване до Рилския манас­тир, което напомняше всенародно шествие.Царят има особен и самостоятелен принос за преодоляването на критичното по­ложение на България след поражението, когато тя бе назова­вана „международен парий“. А той бе видял как след пробива при Добро поле и два дни след подписването на едно безслав­но примирие след славна война страната бе обявена за репуб­лика! Все този исторически за нас месец септември! Но не винаги значим с положителен знак. Септември 1885 или 1908 г. не бе същият септември през фаталната 1918 г. А през същият този септември 1922 г. царят бе заплашен, че ако не изгони земеделците от властта, ще бъде обявен за „съвършено изли­шен“! По-късно той ще се предпазва от подобни повелителни изненади!

С този предварителен щрих въвеждаме неговата болезнена фигура в онази усложнена и угнетена среда, с която започна неговото царуване. Той не започна „на чисто“. Той не е дик­татор, не е „цар-окупатор“, не е създател на „монархо-фашистки режим“, макар че следваше неохотно, но решително да подкрепи преврата през 1923 г. След 1936 г. политическият режим в България можеше да бъде назоваван и царски въпре­ки измамната преходност на условното му прозвище „Обедини­тел“. Каквото и да е направил, погрешно или мъдро, той се ръководи от неговите виждания за доброто на държавата и народа. Онова, което обясняваме с „натиск отвън“ в законода­телен план или кратката му слабост към „партиите и съюзите на реда“, не беше неговият звезден миг и неговата историческа самоличност. То по-скоро бе опит за избягване на колизии, които бяха достатъчно и без неговата намеса. Но такава склон­ност не може да бъде зачертана с лека ръка като опроститслски жест. Защото много други грешки и дори престъпления в най-новата ни история могат да бъдат оправдани по такава удобна, но не винаги извинителна формула.

Личността, а в голяма степен и делото на цар Борис III продължават да чакат своята спокойна историческа оценка. Едно е безспорно, като държавен глава в едни от най-трудните го­дини от новата българска история той предприема съдбоносни решения, чиито пулсации като историческа перспектива усеща­ме и до днес. Той пое управлението на страната, злорадо или състрадателно назована „държавата-инвалид на Балканите“. Подобно на баща си, той възвърна увереност, сила и значимост, за да бъдат те отново пропилени в бездната на световни про­изшествия. Той го направи по-късно от Фердинанд, но по-трайно! През неговото време се появи художествена, научна и стопанска интелигенция, която възвърна българското самочув­ствие след час на всеобща скръб и покруса. Една съвзела се България следваше да избира съдбоносен път без много вари­анти за благоприятен избор.

На 9 февруари 1941 г. Уинстън Чърчил, който по-късно ще ни назове „грешен народ“, произнася по радиото една от важ­ните си речи, касаещи британската политика в Източна Евро­па и особено България: „Спомням си, твърди той, как по вре­ме на последната война през юли 1915 г. , когато сметнахме, че България се готви да предприеме погрешна стъпка…, ние поканихме българския пълномощен министър в Лондон на ве­черя, за да му обясним в какъв глупак би се превърнал цар Фердинанд, ако се присъедини към губещата страна… Аз вяр­вам, че България не се готви да повтори същата грешка. Ако тя го стори, българските селяни и народ, които са уважавани и във Великобритания, и в САЩ, за трети път в продължение на 30 години ще поемат пътя на една ненужна и разорителна война.“

Но дали новият избор на България този път бе продикту­ван само от глупост? Защото осъществяването на предсказани­ята на сър Уинстън стана неизбежно поради простото обсто­ятелство, че за кой ли път България бе изправена пред една невъзможна и безподобна ситуация. Ние отново ще търсим ис­торически извинения и тактически обяснения, за да намалим непривлекателния ефект от нейните избори в критични ситу­ации пред очите на света. Тя е единствената, но далеч нема­ловажна общност между двамата Кобурги. Особено за втория. Можеш да не споделяш правилността на взетите решения, но не можеш да отречеш изключителната сложност, в която те са били вземани. На 2 август 1944 г. в поредната реч в Камарата на общините същият У. Чърчил вече задава победоносния въп­рос: „Каква ще бъде съдбата на България на подсъдимата ска­мейка?“ Монархическата близост, солидарност и дори родство вече не интересуват премиера! Това е началото на края на една някога приятелска спрямо Уиндзорите балканска династия! Независимо от всички други фактори и предпоставки, които вещаеха нови надежди за обезверените българи.

Борис, княз Търновски, е роден на 30 януари 1894 г., пръв син и престолонаследник на Фердинанд I и Мария Луиза. Раж­дането му е ознаменувано със 101 топовни салюта. То бележи твърде важен етап в развитието на Третата българска държава – заздравяването на династията и „затопляне“ на българо-рус­ките отношения, което ще завърши с формалното признаване на Фердинанд през 1897 г. Кръщелното име на бъдещия бъл­гарски владетел и неговата титла (княз Търновски) символизи­рат царствената му предопределеност и историческата приемс­твеност между трите български държави. Въпреки тези обна­деждаващи перспективи съдбата му отрежда тежък жребий.

Едва петгодишен Борис загубва майка си и това оставя незаличим белег върху цялостната му личност, израснала в сян­ката на студения и строг Фердинанд. Една потайност и дели­катност (внушена може би от поетесата Мара Белчева, негова детска възпитателка) наред с вродената му скромност са дру­гите черти от характера на бъдещия български владетел. Една властна и странна приумица на Фердинанд не му позволява да постъпи в някой от реномираните европейски университети, така че той няма формално образование. Но и най-големите му противници не отричат вродения му финес, природната ин­телигентност и забележителната му ерудиция. Тези качества, заедно с несъмнения политически нюх и владетелски усет, спе­челват на българския владетел безспорен авторитет сред евро­пейските политически кръгове. За онези, които му симпатизират, той оставя образа на един „народен“ цар, близък и достъ­пен до поданиците си. За онези, които го мразят, Борис винаги ще бъде един коварен мистик, обградил се с ясновидци от типа на Любомир Лулчев, подписвал смъртни присъди и тлас­нал страната си към нови национални катастрофи. Историчес­ката истина очевидно трябва да се търси между тези диамет­рално противоположни, но и странно допълващи се полюси.

Цар Борис III поема управлението на България на 24-го- дишна възраст, в момент, когато съдбата на монархията е пос­тавена на карта. Не като историческа жизненост, а като при­чина за национални беди! При възкачването си на трона той произнася декларация, която завършва с възгласа: „Да живее България!“. За тогавашните съвременници това пожелание е прозвучало като това на княз Александър „Бог да пази Бълга­рия!“ Участие в три последователни войни, две национални ка­тастрофи, невиждана стопанска разруха и крушение на наци­оналните идеали – това е тежкото наследство, което абдикира­ лият Фердинанд оставя на своя син. От самото начало на управлението си Борис трябва да отстоява съществуването на мо­нархията пред политическите сили, чийто антимонархизъм е съвсем ясно афиширан. Той е наричан „вълчето“ още преди да е показал някакви вълчи апетити. Отначало в това определе­ние има само снизхождение. Но сравнително скоро царят успя­ва да излезе от своето царско детство с едно впечатляващо участие, а предизвикателства за такава изява стояха навсякъде. Репарационната комисия на Антантата беше наложила гигант­ска сума над и без друго разорената България. Като всяка по­бедена страна след война тя бе осеяна с разбойничество, гра­бежи, неподчинение към институциите и пластите, взаимни об­винения и спекулативни операции. В значителна степен пре­дишните органи на властта бяха изгубили своя престиж просто защото не можеха да изпълняват своето обществено предназ­начение. Нима и той няма основание за опасения, че може да го сполети тъжната участ на баща му? Упрекват го, че за разлика от високомерния си баща не търпял никакви общест­вени упреци. Най-напред това съвсем не е вярно и после, мо­жеше ли в онези години да се допусне такъв лукс? Повечето нови политически партии, които с основание набираха сили и влияние в страната, бяха открито враждебни към него, за раз­лика от покорната опозиция при баща му? Идеите за проле­тарска революции не предвиждаха място за монарсите, нали? Докато социалистите при Фердинанд даваха само питателна храна за словесни великолепия на Захари Стоянов, на 25-27 май 1919 г. се състоя първият конгрес на българските кому­нисти, назовали се така на XXII конгрес на БРСДП (т. с.). Наричаният сатрап и тиранин покойник Стамболов приличаше на благотворителен самарянин в сравнение с рецептите, които се предлагаха и прилагаха за българското „възрождение“. Ца­рят вижда какво става в Русия, Италия, Германия, Унгария. Не можем да го виним, че не е способствал за собственото си унищожение!

Лична карта на Борис III

Лична карта на Борис III

Царят понася търпеливо, но не и примирително историчес­ката несъвместимост между монархията и земеделското движе­ние. През май 1920 г. Ал. Стамболийски вече председателства самостоятелен земеделски кабинет. Царят изслушва внимател­но неговите не винаги изискани назидания. През пролетта на 1922 г. той приема създаването на Комитета за селска дикта­тура с въоръжени ядра, секции и отряди. Той не изпада дори за миг в политическата истерика на своите предшественици. Но симпатиите към него са вече реален факт в българската политическа обстановка, за да е изплашен за короната си. А после настъпва онзи преврат в нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. , продължен като кръвопролитие през септември същата го­дина. България е потопена не само в кръв, но и в братоубийствена омраза. Дивотиите и особено диващините вземат патоло­гични насоки и размери. Настъпват дни на ново презрение към България от цивилизования свят. Казват, че безпартийният сговорист Ал. Цанков не бил „кръволок“, защото така го нарича­ли комунистите. Но това си прозвище той получи повече от Европа, отколкото на местна почва. Същото това време отно­во не бе звездният миг на българския цар! Но той успя да излезе от този морално-политически капан. След толкова про­тивопоставяния и крайности България тревожно се нуждаеше от всеопрощенска, умерена, балансирана неутрална институция. Едва ли можем да твърдим, че само царят приложи тази про­мяна. Но тъкмо той преодоля царското изкушение да предос­тави Двореца само на една-единствена политическа сила. Ехид­ните хитрини на баща му се трансформираха в многовариантен подход в управлението на страната. Ето така и в такъв момент дойде ревитализацията на олющената българска монархия. Тя отново стана Трето българско царство.

Тъкмо заради това при него монархията се превръща в образец на политическо търпение и стратегическо изчакване в отношенията с правителствата и партиите. Борис III управлява България в обстановка на остри политически и социални кон­фликти, на следвоенни революционни сътресения и световна стопанска криза. Царуването му продължава 25 различни като политически климат години. През тях в България успяват два преврата, преживяна е остра политическа криза между 1923 и 1925 г., организирано е едно въстание, което потресе с репре­сиите значителна част от българската интелигенция. Последва­лото ескалиране на политическия терор, чиято кулминация е атентатът в катедралната църква „Света Неделя“ на 16 април 1925 г., очертава атмосферата на една скрита гражданска война с дълбоко разделение на без друго разединената от чужди сили нация. Българите бяха така силно травмирани от войни и до­говори, че вместо да се консолидират в името на един благо­роден реванш, те предпочетоха да се впуснат във взаимно про­тивопоставяне, придобило патологични размери и прояви. На­силието поражда насилие, ненавистта – ненавист. Кой няма да се съгласи с оплакванията на царя, че се чувствал като собственик на стъкларски магазин, в който е вкаран слон. Или че понякога се чувства единственият българофил в България.

Борис като младеж

Борис като младеж

В държавнически план Борис III може да бъде окачествен като отрицание на своя баща: Фердинанд никога не съумява да се идентифицира с България, докато синът му винаги е бил дълбоко проникнат от общността си с българските национални интереси. Той стана доказателството, че кръвта не винаги е индикатор за патриотично родолюбие. Неумолимата логика на династичното оцеляване го принуждава да бъде предпазлив, тър­пелив и за разлика от откровено безцеремонния си предшест­веник – склонен да използва задкулисните ходове и политичес­ките комбинации. Но има и сходства – България, въпреки „за­местването“ на Берлинския договор с Ньойския диктат, успява да преодолее разрухата от войната, дипломатическата изола­ция, съсипващия ефект от репарации и контрибуции, заложе­ния в решенията в Париж през 1919 г. код на изоставаща и слаба държава. Въпреки кризисните затруднения през 1919-1923 г. и между 1929-1933 г. местната промишленост се съживява и увеличава работните места, съживява се селското стопанство и аграрният износ, увеличава се националният до­ход на глава от население. Установеното от проф. Л. Берон изоставане в темповете на българската икономика в сравнение с периода 1875-1911 г. бе обусловено от тежките наказания, които страната понесе след поражението й в три войни. Бъл­гария се завръщаше в Европа, въпреки че пак в сравнение с предишния период нарастваше степента на изоставане в срав­нение с най-напредналите държави в света.

Изправен още в началото на своето управление пред осно­вателната тогава заплаха да бъде пренебрегван фигурант, Бо­рис III непрекъснато и внимателно търси тих реванш на бъл­гарската монархия и оцеляването на своята личност. Той наб­людава един опасен войнишки бунт, чиято заплаха достигна подстъпите на София, присъствие на въоръжени сенегалци ка­то победители в страната, гневни интерпелации в Народното събрание, презрително отношение на страните-победителки във войната отблизо и далеч, едно земеделско управление, набли­жаващо точката на републиканизма, изненадващ преврат през 1923 г„ а после кръвопролитието въстание от същата година, шокирало страната и света, уличен терор и тайнствени убийс­тва, арести и отмъщения, заговори в армията и пр. Отначало той проявява рядка за предшественика си деликатност, разбирайки отчуждението между Двореца и българската общес­твеност. Дори се стреми да не бъде забелязван. Разбирайки отчуждението между Двореца и народа, чака своето време. То­ва отрано го принуждава да търси помощта на армията. Но сравнително честата й намеса в политическия живот на Бълга­рия след 1919 г. – нещо необичайно по времето на Фердинанд – се оказва понякога нож с две остриета.

След Първата световна война липсата на стабилни парла­ментарни традиции и ниската политическа култура продължа­ват да хвърлят уродливи сенки върху българския обществен живот. Трагедията на двете национални катастрофи налага в края на 20-те и началото на 30-те години своеобразен комп­лекс за национална малоценност, задълбочавана от песимис­тичните възгледи за бъдещето на държавата и от насилието в обществения и политическия живот на страната. Приблизител­но както и при баща му, първите седем години на управление са време не само на изпитания, но и на възмъжаване. „Той правеше впечатление на човек, който е бил принуден насила да научи правилата на играта“ – пише за него Стефан Груев. „Самотният цар“ предпазливо вече бе тръгнал по Европа, без екстравагантностите на своя баща, а с една интуитивно и природно внедрена предпазливост. Още при първото си посещение по европейските столици и дворове през 1926 г. царят получава необичаен за владетел на победена държава любезен прием. Той ходи на лов и опера, среща се с премиери и короновани глави, слуша упреци за миналото и изразява надежди за бъде­щето. Той е готов на сътрудничество с победителите, то е спря­мо императивните ограничения на Ньойския договор. Той неп­рекъснато търси пролуки и ниши за преодоляването на про­дължителната външнополитическа изолация на България.

„През този период – твърди Стефан Груев, имаше само един-единствен българин, познат и уважаван в чужбина.“ Къде се крие обяснението на този престиж, след като царят е дър­жавен глава на ненавижданата България? Въпреки цялата недобронамереност спрямо България на тогавашния дипломати­чески и журналистически свят истината за неговия добронаме­рен подход във външните дела тръгват но европейските вест­ници и дипломатически канцеларии. Той „стана“ от „падането“ във войната по-рано от самата България. В това му качество Борис III се превърна в пример за подражание. За разлика от баща си той не бе обект на пренебрежителни характеристики от страна на своите монархически събратя на Балканите. Тук забелязваме странна инверсия – Фердинанд респектираше на Балканите и отблъскваше световната общественост. С малки изключения, в които следва да включим и Хемингуей, при облика на цар Борис III бе точно обратното. В стремежа си да бъдат съпоставени като безусловни антиподи в своята управленческа дейност, много автори не забелязват и някои сходности – стремеж за единство между армията и Двореца, пренеб­регване на Конституцията в името на спасителни начинания, пътувания с дипломатически акции, в които династическата бли­зост е първокласен инструмент и първостепенна задача, един дух на непредсказуема конспирация, използване на слабости, ловко и внезапно разместване на службогонските пионки.

Би било елементарен примитивизъм да отъждествяваме лич­ността на монарха с природата на българското политическо насилие. Но взаимната зависимост между тези два фактора е очевидна. Царят не прави само това, което е необходимо спо­ред неговите убеждения, той прави и онова, което намира, че се очаква да бъде сторено от него. Често пъти това поведение е само адекватна реакция на разноликите явления и потребнос­ти в живота на страната от периода между двете световни войни. Но малко са държавите, избегнали тази деформация по същото време. Той следваше тази линия, съчетавайки предста­вите си за интересите на страната със собствените си моралнополитически принципи. Те изглеждаха понякога странно проти­воречиви. Оказал се един от първите официално поздравили победата на Франко в Испания, той не се колебае да осъди агресията на Италия в Абисиния въпреки тесните си роднин­ски връзки с римския двор. В сложната политическа обстанов­ка след преврата от 19 май 1934 г. Борис III вижда изход за излизане от хаоса в авторитарния режим. Той предотвратява кръвопролитието при евентуалните опити за осуетяването му не само защото не иска да бъде „Дон Кихот Балкански“ (не­гови собствени думи). Царят се противопоставя не само срещу болшевизирането на страната, но и срещу крайни фашистки организации и прояви дори и със силата на внушени от него законодателни средства.

В неговите виждания превратът от 1934 г. е отчаян и мъжествен опит за предотвратяване на хаоса и застоя, за уско­рена модернизация пред лицето на приближаващите нови све­товни катаклизми. Той не е обезпокоен, че извършителите на преврата не са царедворци или дори приятели на династията и монархията изобщо. След тяхното осеммесечно управление нас­тъпва времето на „безпартийните режими“, които по ирония на съдбата създават стопанския стабилитет на страната през 1939 година.

От средата на 30-те години неговата фигура става естест­вен фокус за консолидация на силите, противопоставящи се на политическия хаос. В отговор на монсиньор Ронкалли по повод упреците на Ватикана за православието кръщение на Мария Луиза царят пише: „Аз съм длъжен да правя всичко по силите си за тази разкъсана и разделена страна.“ Той търсеше нов път за българите с планомерното изграждане на политическата и идеологическата система на една авторитарна държава. Тък­мо в края на 30-те години около съдбата на Борис III започва да се изгражда своеобразният мит за монархията като най- значителна национална ценност, най-съществена част от народностната идентификация на българите и хранител на неговото историческо наследство.

И до днес продължава да се спори за външнополитическа­та дейност на Борис III. В този пункт фокусират най-тежките аргументи, оценяващи степените и балансите на неговите зас­луги и място в българската история. Цялата му дипломатичес­ка активност минава в условия, когато България е жестоко орязана от разпоредбите на Ньойския договор. Нейната армия не трябва да надвишава 33 000 души, въпреки че е заобиколена от недоброжелателни и подозрително настроени съседи. Тя още не може да установи приятелски контакти с нито един добро­намерен партньор сред Великите сили. В тази сложна обста­новка безспорна негова заслуга е налагането на разумна и как­то се оказва плодотворна външна политика на мирен ревизионизъм като основен принцип в международните отношения. Още през 1923 г. той успява да убеди Съюзната репарационна комисия, че България е в невъзможност да плаща онези 2 милиарда и 250 милиона златни франка, които „миротворците“ в Париж през 1919 г. й бяха определили. При отказания, въпреки чл. 48 от Ньойския договор, свободен търговски излаз на Егейско море това бе малко, но реално облекчение за из­тощената българска икономика. Разкъсвайки враждебния об­ръч на програмираната изолация, България гледаше на своя цар като на онази фигура, която отново ще обедини не толко­ва земи, колкото дух и енергия за настъпването на едни „по­добри времена“. Но кога щяха да настъпят те и дали изобщо бяха възможни? Когато през юли 1938 г. се подписва Солунс­кото споразумение между Югославия, Румъния, Гърция и Тур­ция, българите още страдат от възрожденски комплекс за це­локупна България. Тази справедлива и красива мечта парали­зира българското умение да приеме победилите сурови реал­ности. С деликатност и реализъм царят се стреми да освободи своите поданици от благородния, но сковаващ синдром на сан- стефанизма.

В тази насока българската дипломация изпълнява указани­ята на Борис III за приемането и отстояването на т. нар. минимална външнополитическа задача – разпространение и спаз­ване на правата, дадени от Обществото на народите на наци­оналните малцинства. Това се налага от все още слабия поли­тически кредит на България, която следваше да се пази от демонстрации на амбиции и сила, за да не бъде превантивно спряна още преди да е започнала. Както отбелязват някои съв­ременни историци, това се оказва твърде важно за запазване на националната идентичност на компактни маси от българско население, подложени на денационализация в Македония, Егейс­ка Тракия и Добруджа.

фигурата на царя изпъква най-ярко, когато се поставя и отстоява линията за връщане на откъснатите от съседните дър­жави територии. В този смисъл ориентацията на България към страните от Оста, осъществена под негово ръководство, е от огромно значение за съдбата на страната по време и след Вто­рата световна война. Наличните данни и документи все още не позволяват да се направи пълна и ясна оценка на цялостната дипломатическа дейност на Борис III пред прага на Втората световна война. Безспорни остават неговите заслуги за връща­нето на Южна Добруджа през есента на 1940 г. В тази точка той успява да изпълни една основна предпоставка за победата на мирния ревизионизъм на българското правителство – добри отношения едновременно с Германия и СССР.

Не бива да забравяме, че Борис III не допуска воденето на военни действия срещу Германия, което би струвало много жер­тви на българския народ. Както сам той отбелязва: „По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки.“ Това бе и една своеоб­разна невроза, породена от предишни решения, която внасяше разбираем елемент на колебливост дори и когато обмисляше всяко начинание или се вслушваше в настроението на българ­ската общественост. Неговата дипломация имаше малко общо с ориенталското изчакване. Тя създаваше изкуствено впечатле­ние за несъществуващи трудности само за да се печелят време, сили и възможности. В такава светлина следва да се прецени неговата роля в навечерието и по време на Втората световна война.

Борис като престолонаследник през 1905 г.

Борис като престолонаследник през 1905 г.

Обективната справедливост изисква да кажем, че през 1941 г. той просто няма друг избор. Ако перифразираме неговите обяснения, това означава, че Хитлер недвусмислено го заплаш­ва с войските си, а Сталин упражнява натиск чрез собствения му народ. Царят често изпадаше в невъзможна ситуация, при което опасенията от идващите англичани и американци не бя­ха по-малки, отколкото нашествието на болшевизма. Предоста­вяха му гаранции, значещи заробване, или му предлагаха съ­юзи, които означаваха рецидиви от близкото минало. За да се притече на помощ на Мусолини в Гърция, Хитлер е твърдо решен да мине през България, независимо дали като приятел или враг. На 7 януари 1941 г. в разговор с Борис III министър- председателят Богдан Филов резюмира положението така: „… ни­що не можем да очакваме от една победа на Англия, тъй като при разпадането на германската мощ ние веднага ще се бол- шевизираме.“ Такива страхове надделяват над други съображе­ния. В крайна сметка България се присъединява към Трист­ранния пакт и тази стъпка, осъществена под ръководството на царя, е от огромно значение за съдбата на страната по време и след Втората световна война. До 9 септември 1944 г. Бълга­рия не участва във военни действия по фронтовете, макар че получава там около 14 168 кв. км територия. Заради това Бо­рис III е наречен Цар Обединител. Но и това обединение, подобно на предишното – по време на Първата световна война, се оказва нетрайно. Днес е документално доказано, че нашите славни териториални придобивки в Добруджа през Първата и в Македония през Втората световна война са само военновре­менно решение с неизвестно продължение след мира.

От гледна точка на интересите на страната тогава тази политическа линия има своята алтернатива. България можеше да окаже на нацистите чисто символична съпротива, след ко­ето да сложи оръжие (както направи Дания). Така би се избег­нала военната катастрофа, а страната щеше да се нареди сред победителите във Втората световна война. В крайна сметка този съдбовен избор е зависел единствено от това, в чия побе­да е вярвал Борис III. Без да сме от хората, които обясняват всички трагедии на България от началото на 40-те години с действията на царя, трябва да кажем, че отговорността точно за този избор пада върху Борис III.

Царят възприема към Германия най-трудната, но най-възможната позиция – тази на брак по предвидливост. В последно време употребяваме думата „неохотен“ за статута ни на съюз­ник на Третия райх. Ако това не е само поредният спазъм на разкаяние за приобщаване към победената страна, то несъмне­но е и част от мъдрата умереност на царя, стигаща до хитрини в стремежа си да опази бъдещето на страната при един още неизвестен изход на световната война. Той търсеше равновесие във времена на силно нарушен политически баланс в света. Но Англия и САЩ, онези страни, на които с френетични ръкоп­ляскания, преминаващи в овации и „ура“, обявихме война, не възприемаха така. Тях слабо ги интересуваше, че както в пре­дишните войни, Българин отстояваше принципи и територии, под чиято историческа основателност лежаха и техните подпи­си.

Но държавникът не следва да прозре какво ще стане за две години – той е длъжен да види какво идва след двадесет. Както става и през 1915 г., българският монарх не успява да види далечните перспективи, резултати и последствия от очер­таващия се световен военен конфликт и поставя България в съюз с най-мракобесническата държавно-политическа сила – на­цистка Германия. Сред грешките на Борис III и неговото пра­вителство е и „символичната“ война срещу атлантическите де­мокрации, довела до съвсем реални бомбардировки над мирното софийско население. На репресии са подложени и евреите, макар че ролята на Борис III за спасяването на българските евреи е безспорна. Разбира се, отговорността за депортирането и смъртта на евреите от „новите земи“ не следва да бъде сне­мана от него. Как може да е „обединител“ и да предостави обединението на чуждо разпореждане, та били те и небългари. Ако по това време имаше българска администрация на Полинезийските острови и там бяха проявени мерки на геноцид, България и нейните водачи трябваше да отговарят за това. Обяснението, че царят е правил това „под натиск“, рухва пред елементарната логика. Следва ли да оневиним онези, които са правили престъпления в България след септември 1944 г., за­щото те са осъществени „под натиска“ на Сталин? Тук правим кратко отклонение, за да възпроизведем условно съдбата на българските евреи, а също и с цел да установим параметрите, условията и стойностите на българското „решение“ на еврейс­кия въпрос. Защото без предварителна представа за тези усло­вия едва ли ще успеем да установим истинските, а не въобра­жаеми заслуги на последния български управляващ монарх.

Едно от най-противоречиво представените събития в на­шата най-нова история днес несъмнено е проблемът за спася­ването на българските евреи от познатите изстъпления на нацизма по иреме на Втората световна война. Може би защото то е и едно от най-значимите. Ние срамежливо и елегантно отминаваме съмнението, че когато се изтъква мотив и проява на спасителни усилия и подвизи, все пак това автоматически означава, че е имало и близка, непосредствена и грозяща опас­ност. В крайна сметка никой не изтъква кой е спасил, да ре­чем, английските, австралийските или поне турските евреи. И все пак гордостта остава – кога преувеличена, кога условна, кога принизявана, но винаги основателна, винаги признавана, най-вече от страна на спасените и признателните. Това е една от истинските добродетели, едно от истинските чудеса на бъл­гарското благородство, независимо какво (като мотивация) мо­же да бъде приложено към него. Като например това, че ко­гато става спасителното чудо, фелдмаршал фон Паулус е с вдиг­нати ръце край Сталинград или че американците вече са зна­ели за крематориумите. Дори ако бе поискано унищожението на българските евреи през 1941 г., щеше да има същия твърд отказ! Самият нацистки представител в София Бекерле, според Ст. Груев, съобщава в Берлин през 1943 г., че само една во­енна победа на Райха би впечатлило българите по еврейския въпрос.

Спасението не е събитие, то е процес. При това продъл­жителен, многостранен и с променливо темпо. Дали става ду­ма за идиогизирани идейни принципи, или за най-банален стре­меж към грабеж на чуждото, ние винаги сме посрещали с пог­нуса подобни изстъпления – като философия, политика и практика. Но най-вече като експониран битов и ситуационен манталитет. Една всеобхватна цивилизована констатация обаче бавно, но необратимо навлиза във възпроизвеждането – художес­твено, публицистично, научноизследователско – на онези незаб­равими времена. Тя властно ни налага въпрос, преди да пре­дизвиква отговор. Той е формулиран просто, но мъдро и мно­гозначително – не „кой“, а най-вече „какво“ спаси българските евреи в предвоенните предели на Третото българско царство.

Колкото и да са подвеждащи понякога историческите пара­лели, аналози и възпроизвеждания, ние отново се изкушаваме да обясним тогавашното днес с отколешното минало. Една неунищожима черта дискретно, но трайно пронизва нашия кул­турно-исторически живот. Тя изразява етническа, културна и дори политическа толерантност, която не бе мотивирана с бакалска пресметливост за евентуални удобства, а имаше чисто човешки морални измерения. Тя започваше от махалата, учи­лището и пазара, за да проникне до обществени и държавни институции. Тя бе започнала още при учредяването на българ­ската държава във Велико Търново през пролетта на 1879 г., за да понесе изпитанията на националистическата и расовата истерия, толкова модни и толкова лесно направляеми в междувоенните години.

Без да идеализираме или гигантизираме тази традиция, ко­ято все пак неведнъж бе нарушавана, но никога прекъсната, твърдим, че тъкмо тя запази облика на българите дори и ко­гато временно, условно и принудително бяха съюзнически свър­зани с една от злокобните военнополитически коалиции по вре­ме на Втората световна война. Тук става дума за онези особе­ни напластявания на близост в една национална държава, в която поликултурните, полирелигиознитс и полиезиковите изя­ви не бяха посрещани с омраза и присмех, а се уважаваха и разбираха като част от благородното различие на малкия, но пъстър балкански свят.

В тази многосъставна амалгама на различия, които обога­тяваха българите, защото те приемаха чужди позитиви, еврейс­ките общности будеха най-висок респект както с всепризнатата интелигентност, благост, способност към разумни промени и респект, така и с често неосъзнаваното, но усещащо се възхи­щение, че те са били по тези земи, преди да се разнесе славата на новообразуваната българска държава. Децата на Израил отговоряха на това разбиране с лоялност към държавата и ней­ните начинания. Така случаите на кратки противоестествени и инцидентни сблъсъци само потвърждаваха трайното и продъл­жаващо правило на сътрудничество. Колцина от нас не са сре­щали в училище, на работа, в казарма, в различни среди, слу­чаи и състояния тези хора, които можеше и да станат време­нен обект на остроумен или отегчителен анекдот, но никога не бяха приемани като натрапници, глупци, досадници или негод­ници! Вицовете за тяхното пословично съобразяване често пъ­ти бяха засенчвани от истинските разкази за ум, сдържаност, а после, както ще се уверим от пряко наблюдение, дори и за воинска храброст! Имаше ли значително начинание в българ­ската държава без незримото им съучастие, независимо от пар­тийните режими и външнополитическата ориентация. Не че между тях нямаше и такива, които заслужаваха неуважение, но те не бяха повече, отколкото сред самите български чада!

Ето за това ставаше дума, когато отговаряме кой спаси българските евреи, принос, макар и неравноетепенен – от за­къснялата, но достойна съпротива на част от българските де­путати в Народното събрание, през тихите или шумни протес­ти на българската интелигенция, до заплашителната анатема на Екзарх Стефан срещу всеки, който посегне на български евреи. Тук той бе повече гражданин, политик и дипломат, от­колкото свещеник. Този колективен отпор бе властен порив на историческата традиция, която, съединена с прагматичните пред­виждания за евентуалната военнополитическа динамика по фрон­товете и на зелената маса на дипломатическите комбинации, спаси българското еврейство от мъчителната участ, връхлетяла останалите! Но великият принос носи българската история! Ето я цялата разлика и общовалидният и приложим за всички от­говор!

Затова нека ограничим, ако не можем да изоставим, един безкраен, претенциозен спор: всички онези, които се съпротив­ляваха, имат заслуги – морални, политически, исторически, ко­лективни и личностни – за това благородно чудо. Никой сам не би могъл да направи нещо пред императивите на преобла­даващата колективна воля! Защо не успяхме така по другите въпроси от нашето общонационално бъдеще? Защо тези добро­детели не се проявиха по-конкретно и успешно в другите наши „собствени“ тревоги, надежди и начинания? Ние знаем отгово­ра на този въпрос, въпреки че рядко имаме мъжеството да изречем цялата горчива истина и причина!

Борис III, министър-председателят Кимон Георгиев и принц Кирил при откриването на IV Международен конгрес за византийски изследвания, София, 09. 09. 1934

Борис III, министър-председателят Кимон Георгиев и принц Кирил при откриването на IV Международен конгрес за византийски изследвания, София, 09. 09. 1934

С всичко това не твърдим, че евреите у нас са били бого­помазани щастливци. Те не избегнаха униженията, страховете и изпитанията на своите едноверци, и то не само по време на войната. Но все пак техните деца и внуци знаят за Холокоста само по ужасяващите спомени. Поради тази причина се осме­лявам да препоръчам това изложение, давайки си ясна сметка, че не съм професионален специалист по тази тематика. Но когато става дума за общонационална особеност в нашето ми­нало, намирам, че всеки има право на изява, мнение, предпо­читание и собствена версия. Без да са назидателни, те покри­ват идеята за информираност, въображение, модерно мислене и междупоколенни връзки в един текст, обединил предишни постижения, съвременни убеждения и най-вече послания за бъ­дещето! Затова ние четем новини по тази тематика с онова рядко изпитвано вълнение, което може да бъде генерирано един­ствено от среща между фактология, художествено въображение и гражданска порядъчност, при което всеки един компонент допълва другия и в същото време има свое собствено въздейс­твие и значимост! Независимо колко знаете за онези времена, нещо повече, без значение колко ви интересуват те, намирам, че си струва всичко да бъде прочетено, видяно и отново съв­местно преживяно! Ето затова си струва да вникнем в интимната същност на това българско чудо, към което е съпричас­тен и самият цар Борис III.

Защото все пак нищо нямаше да може да спре изтреблени­ето на българските евреи – нито хуманните изяви на част от депутатите, нито интелигенцията, нито православната църква, ако царят бе им предопределил такава съдба. Но той се вслуш­ваше в тях и това също е мъдрост и заслуга. Разбира се, бла­городството на българите и техния цар не беше някакво вко­ренено биологически качество. Сравнителната културна, рели­гиозна и езикова хомогенност на българската нация, включила в своята история само 10% небългарски елемент, изживяла ве­кове страдания, бяха важна, може би решителна предпоставка за подобно отношение. Но без върховната санкция и одобрение на монарха и без неговата решаваща намеса тази забележител­на акция просто не би имала успех. От съвременна гледна точка това е една от историческите заслуги на Борис III, чи­ито морални дивиденти принадлежат на България.

Царят умира внезапно на 28 август 1943 г. в разгара на войната и оставя своята страна в безпътица пред надвисващия крах на държавите от Оста. Мистериите около смъртта му про­дължават, което допълнително драматизира неговия страдалчески ореол. Дали е предчувствал края на балканските монар­хии, така както след Първата световна война настъпи краят на империята на Орлите-Хабсбургите, Хохенцолерните и Романовите? Смъртта му е обгърната с мистерия, а официалното съ­общение – че е починал от инфаркт – и тогава, а и до днес не се приема от мнозина. Съществува и версията, че е бил отро­вен по заповед на недоволния от политиката му фюрер, макар че има и диаметрално противоположна – че виновни са съюз­ниците, и по-точно англичаните. „Типична балканска смърт“ – произнася неясно един от германските лекари при установява­нето на смъртта му. Какво ли е означавало това? Широко разпространено е мнението, че ако бе останал жив, Борис III сигурно би намерил изход от положението – нещо, което него­вите политически приемници не успяват да направят. Този из­ход обаче безспорно е зависим от това, дали България имаше възможности да се измъкне от съюза с Германия навреме, а не в последната фаза на войната.

Щеше ли българската история да тръгне по друг път, ако през 1941 г. парят беше взел друго решение? Отговорът е много труден. Румънският крал Карол 11, който се противопоставя на присъединяването на страната си към Тристранния пакт, е принуден да абдикира. Югославският крал Петър II се съпротивлява на нацистка Германия като съюзник па Англия. По ако разсъждаваме така, то тогава кой би се противопоставил на бруталния марш на нацизма по света? Чудесно бе, че паши те войничета не загинаха по чужди поля, пустини и степи. По историята на един народ не се нрави само с предпазливост. Дълго след 1945 г. България имаше лош облик не само поради сателитното й положение, но и заради поведението й но време на войната въпреки героизма на нашата армия при Страции. Впрочем, изкушаваме се от предположението, че двете унизи­телни състояния бяха свързани. Въпреки че се утешаваме, че коалиционните договорености безцеремонно надделяват в след­военното решение за бъдещия държавно-териториален статут на Балканите и Европа.

Но да се върнем към споменатите балкански монарси. Не­зависимо от тяхното сътрудничество и двамата загубват коро­ните си, а страните им са комунизирани след войната, защото попадат в съветската зона на влияние. Това е част от между­съюзническо споразумение, а не само проява на териториален експанзионизъм. Но все пак те губят и територии. България този път се разминава с териториална ампутация. Заслугата следва да бъде обяснена не само с това, че България е част от бъдещия съветски блок. Тя е общобългарско постижение, вк­лючително и на нейния вече покоен владетел. Тази относител­на справедливост бе съпътствана със стотици несправедливос­ти в края на войната. Нима не бяха предоставени на Сталин онези пленници от Червената армия, които бяха попаднали на Запад, което бе чисто предателство спрямо принципите на ху­манизма и демокрацията? Нима отказите на САЩ да приемат еврейски бежанци при установяването на нацизма в Германия бяха продиктувани от хуманни мотиви? Само върху този суров, но често пъти динамично променящ се фон можем да видим заслугите и заблудите на Борис III. Той непрекъснато „опитва­ше“. Експериментите му не бяха владелчески каприз, а пред­пазлив опит да не се повторят отново българските нещастия. Ако се опитаме да сравним неговото положение с по-привлекателни метафори от сферата на изкуството, той се опитваше да танцува с вълци или бе цигулар върху покрива. Всеки може да му залепи всякакви етикети без един – той не бе щастлив човек. Причината за тази отлика бе неговото старание да ос­тане с добро в паметта на българите. Неговият отказ от щас­тие и суетната тръпка на изкуствената слава, от аристократи­ческата дистанция, от царското високомерие са се вкоренили дълбоко в българската историческа памет. Може би единстве­но в тази насока и обществена сфера той успя с трайни и непоклатими резултати.

Вероятно някои събития в по-новата ни история щяха да се случат независимо от Борис III поради геополитически и ситуационни фактори, които не зависят от България. Но без неговата намеса можеше да има още по-неблагоприятен резул­тат. За трети път в историята на XX век България е обявена за агресор, но за пръв път тя не губи територии. Причините са поне три. Първата е, че въпреки всичко царят успява да оста­ви страната по-голяма, отколкото я заварва, когато наследява трона. Друг остава въпросът, колко трайно е това уголемяване, което с изключение на Южна Добруджа си остава военновре­менно решение. Вероятно и поради тежкия синдром от аван­тюрите на баща си Борис III води дефанзивна външна полити­ка, която спестява на България онези тежки и злощастни из­питания, които понасят Гърция и Югославия. Принципът на Кемал Ататюрк „мир в страната, мир в света!“ може напълно да се отнесе като лаконична характеристика на неговата дей­ност. Но това бе миротворчество, осъществено в отвсякъде ми­литаризирани времена.

Царят се опитва да води, макар и без особени успехи и с малко късмет, такава българска политика, която да е съобра­зена единствено с националните интереси, където придобивки­те бяха осъществени с най-малко усилия. Безмилостният ход на световните дела грубо се намесваше в това му намерение. Той се опита да излекува онези рани върху България, които бяха нанесени не без активното съучастие на неговия баща. Дори и в заблужденията си той се ръководеше от тези съоб­ражения. Той спаси България от разорение въпреки бомбарди­ровките и продоволствените кризи. Споменът за Борис III – „народния“ цар – продължава да подхранва монархически нас­троения в България и до днес. Неговата корона бе назована от един престижен автор „корона от тръни“. С тях или с елеите на закъснялото признание той с достойнство предостави бъл­гарската корона на историята.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Top