КОРОНА ЗА ИСТОРИЯТА
Все по-малко остават хората, които помнят цар Борис III
. Но малцина от тях със зло. Ако има прообраз на „добрия цар“ в модерната ни историческа митология, то той неизбежно се покрива с него. Не защото вещо е карал локомотиви или пилотирал самолети, не защото изневиделица се е появявал на селски сватби или приятно е изненадвал абитуриенти и юнкери, не защото е живеел скромно и е бил полиглот. Най-вече защото бе се идентифицирал със своите поданици с една непринуденост, за която и днес се разправят легенди. Някои от тях сгъстяваха сиропа на една истинска и чисто човешка симпатия спрямо него. Той бе сравняван с Исус, увенчан с корона от тръни, замислен тревожно в софийския дворец, като че ли е коленичил в Гетсиманската градина. Това захаросано портретиране от вчера и днес не обогатява с добродетели тачената памет на този достоен български владетел. Той започва царуването си със скромна церемония, съответстваща на окаяното тогава състояние на неговото царство, и завърши земния си път с едно покъртително пътуване до Рилския манастир, което напомняше всенародно шествие.Царят има особен и самостоятелен принос за преодоляването на критичното положение на България след поражението, когато тя бе назовавана „международен парий“. А той бе видял как след пробива при Добро поле и два дни след подписването на едно безславно примирие след славна война страната бе обявена за република! Все този исторически за нас месец септември! Но не винаги значим с положителен знак. Септември 1885 или 1908 г. не бе същият септември през фаталната 1918 г. А през същият този септември 1922 г. царят бе заплашен, че ако не изгони земеделците от властта, ще бъде обявен за „съвършено излишен“! По-късно той ще се предпазва от подобни повелителни изненади!
С този предварителен щрих въвеждаме неговата болезнена фигура в онази усложнена и угнетена среда, с която започна неговото царуване. Той не започна „на чисто“. Той не е диктатор, не е „цар-окупатор“, не е създател на „монархо-фашистки режим“, макар че следваше неохотно, но решително да подкрепи преврата през 1923 г. След 1936 г. политическият режим в България можеше да бъде назоваван и царски въпреки измамната преходност на условното му прозвище „Обединител“. Каквото и да е направил, погрешно или мъдро, той се ръководи от неговите виждания за доброто на държавата и народа. Онова, което обясняваме с „натиск отвън“ в законодателен план или кратката му слабост към „партиите и съюзите на реда“, не беше неговият звезден миг и неговата историческа самоличност. То по-скоро бе опит за избягване на колизии, които бяха достатъчно и без неговата намеса. Но такава склонност не може да бъде зачертана с лека ръка като опроститслски жест. Защото много други грешки и дори престъпления в най-новата ни история могат да бъдат оправдани по такава удобна, но не винаги извинителна формула.
Личността, а в голяма степен и делото на цар Борис III продължават да чакат своята спокойна историческа оценка. Едно е безспорно, като държавен глава в едни от най-трудните години от новата българска история той предприема съдбоносни решения, чиито пулсации като историческа перспектива усещаме и до днес. Той пое управлението на страната, злорадо или състрадателно назована „държавата-инвалид на Балканите“. Подобно на баща си, той възвърна увереност, сила и значимост, за да бъдат те отново пропилени в бездната на световни произшествия. Той го направи по-късно от Фердинанд, но по-трайно! През неговото време се появи художествена, научна и стопанска интелигенция, която възвърна българското самочувствие след час на всеобща скръб и покруса. Една съвзела се България следваше да избира съдбоносен път без много варианти за благоприятен избор.
На 9 февруари 1941 г. Уинстън Чърчил, който по-късно ще ни назове „грешен народ“, произнася по радиото една от важните си речи, касаещи британската политика в Източна Европа и особено България: „Спомням си, твърди той, как по време на последната война през юли 1915 г. , когато сметнахме, че България се готви да предприеме погрешна стъпка…, ние поканихме българския пълномощен министър в Лондон на вечеря, за да му обясним в какъв глупак би се превърнал цар Фердинанд, ако се присъедини към губещата страна… Аз вярвам, че България не се готви да повтори същата грешка. Ако тя го стори, българските селяни и народ, които са уважавани и във Великобритания, и в САЩ, за трети път в продължение на 30 години ще поемат пътя на една ненужна и разорителна война.“
Но дали новият избор на България този път бе продиктуван само от глупост? Защото осъществяването на предсказанията на сър Уинстън стана неизбежно поради простото обстоятелство, че за кой ли път България бе изправена пред една невъзможна и безподобна ситуация. Ние отново ще търсим исторически извинения и тактически обяснения, за да намалим непривлекателния ефект от нейните избори в критични ситуации пред очите на света. Тя е единствената, но далеч немаловажна общност между двамата Кобурги. Особено за втория. Можеш да не споделяш правилността на взетите решения, но не можеш да отречеш изключителната сложност, в която те са били вземани. На 2 август 1944 г. в поредната реч в Камарата на общините същият У. Чърчил вече задава победоносния въпрос: „Каква ще бъде съдбата на България на подсъдимата скамейка?“ Монархическата близост, солидарност и дори родство вече не интересуват премиера! Това е началото на края на една някога приятелска спрямо Уиндзорите балканска династия! Независимо от всички други фактори и предпоставки, които вещаеха нови надежди за обезверените българи.
Борис, княз Търновски, е роден на 30 януари 1894 г., пръв син и престолонаследник на Фердинанд I и Мария Луиза. Раждането му е ознаменувано със 101 топовни салюта. То бележи твърде важен етап в развитието на Третата българска държава – заздравяването на династията и „затопляне“ на българо-руските отношения, което ще завърши с формалното признаване на Фердинанд през 1897 г. Кръщелното име на бъдещия български владетел и неговата титла (княз Търновски) символизират царствената му предопределеност и историческата приемственост между трите български държави. Въпреки тези обнадеждаващи перспективи съдбата му отрежда тежък жребий.
Едва петгодишен Борис загубва майка си и това оставя незаличим белег върху цялостната му личност, израснала в сянката на студения и строг Фердинанд. Една потайност и деликатност (внушена може би от поетесата Мара Белчева, негова детска възпитателка) наред с вродената му скромност са другите черти от характера на бъдещия български владетел. Една властна и странна приумица на Фердинанд не му позволява да постъпи в някой от реномираните европейски университети, така че той няма формално образование. Но и най-големите му противници не отричат вродения му финес, природната интелигентност и забележителната му ерудиция. Тези качества, заедно с несъмнения политически нюх и владетелски усет, спечелват на българския владетел безспорен авторитет сред европейските политически кръгове. За онези, които му симпатизират, той оставя образа на един „народен“ цар, близък и достъпен до поданиците си. За онези, които го мразят, Борис винаги ще бъде един коварен мистик, обградил се с ясновидци от типа на Любомир Лулчев, подписвал смъртни присъди и тласнал страната си към нови национални катастрофи. Историческата истина очевидно трябва да се търси между тези диаметрално противоположни, но и странно допълващи се полюси.
Цар Борис III поема управлението на България на 24-го- дишна възраст, в момент, когато съдбата на монархията е поставена на карта. Не като историческа жизненост, а като причина за национални беди! При възкачването си на трона той произнася декларация, която завършва с възгласа: „Да живее България!“. За тогавашните съвременници това пожелание е прозвучало като това на княз Александър „Бог да пази България!“ Участие в три последователни войни, две национални катастрофи, невиждана стопанска разруха и крушение на националните идеали – това е тежкото наследство, което абдикира лият Фердинанд оставя на своя син. От самото начало на управлението си Борис трябва да отстоява съществуването на монархията пред политическите сили, чийто антимонархизъм е съвсем ясно афиширан. Той е наричан „вълчето“ още преди да е показал някакви вълчи апетити. Отначало в това определение има само снизхождение. Но сравнително скоро царят успява да излезе от своето царско детство с едно впечатляващо участие, а предизвикателства за такава изява стояха навсякъде. Репарационната комисия на Антантата беше наложила гигантска сума над и без друго разорената България. Като всяка победена страна след война тя бе осеяна с разбойничество, грабежи, неподчинение към институциите и пластите, взаимни обвинения и спекулативни операции. В значителна степен предишните органи на властта бяха изгубили своя престиж просто защото не можеха да изпълняват своето обществено предназначение. Нима и той няма основание за опасения, че може да го сполети тъжната участ на баща му? Упрекват го, че за разлика от високомерния си баща не търпял никакви обществени упреци. Най-напред това съвсем не е вярно и после, можеше ли в онези години да се допусне такъв лукс? Повечето нови политически партии, които с основание набираха сили и влияние в страната, бяха открито враждебни към него, за разлика от покорната опозиция при баща му? Идеите за пролетарска революции не предвиждаха място за монарсите, нали? Докато социалистите при Фердинанд даваха само питателна храна за словесни великолепия на Захари Стоянов, на 25-27 май 1919 г. се състоя първият конгрес на българските комунисти, назовали се така на XXII конгрес на БРСДП (т. с.). Наричаният сатрап и тиранин покойник Стамболов приличаше на благотворителен самарянин в сравнение с рецептите, които се предлагаха и прилагаха за българското „възрождение“. Царят вижда какво става в Русия, Италия, Германия, Унгария. Не можем да го виним, че не е способствал за собственото си унищожение!
Царят понася търпеливо, но не и примирително историческата несъвместимост между монархията и земеделското движение. През май 1920 г. Ал. Стамболийски вече председателства самостоятелен земеделски кабинет. Царят изслушва внимателно неговите не винаги изискани назидания. През пролетта на 1922 г. той приема създаването на Комитета за селска диктатура с въоръжени ядра, секции и отряди. Той не изпада дори за миг в политическата истерика на своите предшественици. Но симпатиите към него са вече реален факт в българската политическа обстановка, за да е изплашен за короната си. А после настъпва онзи преврат в нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. , продължен като кръвопролитие през септември същата година. България е потопена не само в кръв, но и в братоубийствена омраза. Дивотиите и особено диващините вземат патологични насоки и размери. Настъпват дни на ново презрение към България от цивилизования свят. Казват, че безпартийният сговорист Ал. Цанков не бил „кръволок“, защото така го наричали комунистите. Но това си прозвище той получи повече от Европа, отколкото на местна почва. Същото това време отново не бе звездният миг на българския цар! Но той успя да излезе от този морално-политически капан. След толкова противопоставяния и крайности България тревожно се нуждаеше от всеопрощенска, умерена, балансирана неутрална институция. Едва ли можем да твърдим, че само царят приложи тази промяна. Но тъкмо той преодоля царското изкушение да предостави Двореца само на една-единствена политическа сила. Ехидните хитрини на баща му се трансформираха в многовариантен подход в управлението на страната. Ето така и в такъв момент дойде ревитализацията на олющената българска монархия. Тя отново стана Трето българско царство.
Тъкмо заради това при него монархията се превръща в образец на политическо търпение и стратегическо изчакване в отношенията с правителствата и партиите. Борис III управлява България в обстановка на остри политически и социални конфликти, на следвоенни революционни сътресения и световна стопанска криза. Царуването му продължава 25 различни като политически климат години. През тях в България успяват два преврата, преживяна е остра политическа криза между 1923 и 1925 г., организирано е едно въстание, което потресе с репресиите значителна част от българската интелигенция. Последвалото ескалиране на политическия терор, чиято кулминация е атентатът в катедралната църква „Света Неделя“ на 16 април 1925 г., очертава атмосферата на една скрита гражданска война с дълбоко разделение на без друго разединената от чужди сили нация. Българите бяха така силно травмирани от войни и договори, че вместо да се консолидират в името на един благороден реванш, те предпочетоха да се впуснат във взаимно противопоставяне, придобило патологични размери и прояви. Насилието поражда насилие, ненавистта – ненавист. Кой няма да се съгласи с оплакванията на царя, че се чувствал като собственик на стъкларски магазин, в който е вкаран слон. Или че понякога се чувства единственият българофил в България.
В държавнически план Борис III може да бъде окачествен като отрицание на своя баща: Фердинанд никога не съумява да се идентифицира с България, докато синът му винаги е бил дълбоко проникнат от общността си с българските национални интереси. Той стана доказателството, че кръвта не винаги е индикатор за патриотично родолюбие. Неумолимата логика на династичното оцеляване го принуждава да бъде предпазлив, търпелив и за разлика от откровено безцеремонния си предшественик – склонен да използва задкулисните ходове и политическите комбинации. Но има и сходства – България, въпреки „заместването“ на Берлинския договор с Ньойския диктат, успява да преодолее разрухата от войната, дипломатическата изолация, съсипващия ефект от репарации и контрибуции, заложения в решенията в Париж през 1919 г. код на изоставаща и слаба държава. Въпреки кризисните затруднения през 1919-1923 г. и между 1929-1933 г. местната промишленост се съживява и увеличава работните места, съживява се селското стопанство и аграрният износ, увеличава се националният доход на глава от население. Установеното от проф. Л. Берон изоставане в темповете на българската икономика в сравнение с периода 1875-1911 г. бе обусловено от тежките наказания, които страната понесе след поражението й в три войни. България се завръщаше в Европа, въпреки че пак в сравнение с предишния период нарастваше степента на изоставане в сравнение с най-напредналите държави в света.
Изправен още в началото на своето управление пред основателната тогава заплаха да бъде пренебрегван фигурант, Борис III непрекъснато и внимателно търси тих реванш на българската монархия и оцеляването на своята личност. Той наблюдава един опасен войнишки бунт, чиято заплаха достигна подстъпите на София, присъствие на въоръжени сенегалци като победители в страната, гневни интерпелации в Народното събрание, презрително отношение на страните-победителки във войната отблизо и далеч, едно земеделско управление, наближаващо точката на републиканизма, изненадващ преврат през 1923 г„ а после кръвопролитието въстание от същата година, шокирало страната и света, уличен терор и тайнствени убийства, арести и отмъщения, заговори в армията и пр. Отначало той проявява рядка за предшественика си деликатност, разбирайки отчуждението между Двореца и българската общественост. Дори се стреми да не бъде забелязван. Разбирайки отчуждението между Двореца и народа, чака своето време. Това отрано го принуждава да търси помощта на армията. Но сравнително честата й намеса в политическия живот на България след 1919 г. – нещо необичайно по времето на Фердинанд – се оказва понякога нож с две остриета.
След Първата световна война липсата на стабилни парламентарни традиции и ниската политическа култура продължават да хвърлят уродливи сенки върху българския обществен живот. Трагедията на двете национални катастрофи налага в края на 20-те и началото на 30-те години своеобразен комплекс за национална малоценност, задълбочавана от песимистичните възгледи за бъдещето на държавата и от насилието в обществения и политическия живот на страната. Приблизително както и при баща му, първите седем години на управление са време не само на изпитания, но и на възмъжаване. „Той правеше впечатление на човек, който е бил принуден насила да научи правилата на играта“ – пише за него Стефан Груев. „Самотният цар“ предпазливо вече бе тръгнал по Европа, без екстравагантностите на своя баща, а с една интуитивно и природно внедрена предпазливост. Още при първото си посещение по европейските столици и дворове през 1926 г. царят получава необичаен за владетел на победена държава любезен прием. Той ходи на лов и опера, среща се с премиери и короновани глави, слуша упреци за миналото и изразява надежди за бъдещето. Той е готов на сътрудничество с победителите, то е спрямо императивните ограничения на Ньойския договор. Той непрекъснато търси пролуки и ниши за преодоляването на продължителната външнополитическа изолация на България.
„През този период – твърди Стефан Груев, имаше само един-единствен българин, познат и уважаван в чужбина.“ Къде се крие обяснението на този престиж, след като царят е държавен глава на ненавижданата България? Въпреки цялата недобронамереност спрямо България на тогавашния дипломатически и журналистически свят истината за неговия добронамерен подход във външните дела тръгват но европейските вестници и дипломатически канцеларии. Той „стана“ от „падането“ във войната по-рано от самата България. В това му качество Борис III се превърна в пример за подражание. За разлика от баща си той не бе обект на пренебрежителни характеристики от страна на своите монархически събратя на Балканите. Тук забелязваме странна инверсия – Фердинанд респектираше на Балканите и отблъскваше световната общественост. С малки изключения, в които следва да включим и Хемингуей, при облика на цар Борис III бе точно обратното. В стремежа си да бъдат съпоставени като безусловни антиподи в своята управленческа дейност, много автори не забелязват и някои сходности – стремеж за единство между армията и Двореца, пренебрегване на Конституцията в името на спасителни начинания, пътувания с дипломатически акции, в които династическата близост е първокласен инструмент и първостепенна задача, един дух на непредсказуема конспирация, използване на слабости, ловко и внезапно разместване на службогонските пионки.
Би било елементарен примитивизъм да отъждествяваме личността на монарха с природата на българското политическо насилие. Но взаимната зависимост между тези два фактора е очевидна. Царят не прави само това, което е необходимо според неговите убеждения, той прави и онова, което намира, че се очаква да бъде сторено от него. Често пъти това поведение е само адекватна реакция на разноликите явления и потребности в живота на страната от периода между двете световни войни. Но малко са държавите, избегнали тази деформация по същото време. Той следваше тази линия, съчетавайки представите си за интересите на страната със собствените си моралнополитически принципи. Те изглеждаха понякога странно противоречиви. Оказал се един от първите официално поздравили победата на Франко в Испания, той не се колебае да осъди агресията на Италия в Абисиния въпреки тесните си роднински връзки с римския двор. В сложната политическа обстановка след преврата от 19 май 1934 г. Борис III вижда изход за излизане от хаоса в авторитарния режим. Той предотвратява кръвопролитието при евентуалните опити за осуетяването му не само защото не иска да бъде „Дон Кихот Балкански“ (негови собствени думи). Царят се противопоставя не само срещу болшевизирането на страната, но и срещу крайни фашистки организации и прояви дори и със силата на внушени от него законодателни средства.
В неговите виждания превратът от 1934 г. е отчаян и мъжествен опит за предотвратяване на хаоса и застоя, за ускорена модернизация пред лицето на приближаващите нови световни катаклизми. Той не е обезпокоен, че извършителите на преврата не са царедворци или дори приятели на династията и монархията изобщо. След тяхното осеммесечно управление настъпва времето на „безпартийните режими“, които по ирония на съдбата създават стопанския стабилитет на страната през 1939 година.
От средата на 30-те години неговата фигура става естествен фокус за консолидация на силите, противопоставящи се на политическия хаос. В отговор на монсиньор Ронкалли по повод упреците на Ватикана за православието кръщение на Мария Луиза царят пише: „Аз съм длъжен да правя всичко по силите си за тази разкъсана и разделена страна.“ Той търсеше нов път за българите с планомерното изграждане на политическата и идеологическата система на една авторитарна държава. Тъкмо в края на 30-те години около съдбата на Борис III започва да се изгражда своеобразният мит за монархията като най- значителна национална ценност, най-съществена част от народностната идентификация на българите и хранител на неговото историческо наследство.
И до днес продължава да се спори за външнополитическата дейност на Борис III. В този пункт фокусират най-тежките аргументи, оценяващи степените и балансите на неговите заслуги и място в българската история. Цялата му дипломатическа активност минава в условия, когато България е жестоко орязана от разпоредбите на Ньойския договор. Нейната армия не трябва да надвишава 33 000 души, въпреки че е заобиколена от недоброжелателни и подозрително настроени съседи. Тя още не може да установи приятелски контакти с нито един добронамерен партньор сред Великите сили. В тази сложна обстановка безспорна негова заслуга е налагането на разумна и както се оказва плодотворна външна политика на мирен ревизионизъм като основен принцип в международните отношения. Още през 1923 г. той успява да убеди Съюзната репарационна комисия, че България е в невъзможност да плаща онези 2 милиарда и 250 милиона златни франка, които „миротворците“ в Париж през 1919 г. й бяха определили. При отказания, въпреки чл. 48 от Ньойския договор, свободен търговски излаз на Егейско море това бе малко, но реално облекчение за изтощената българска икономика. Разкъсвайки враждебния обръч на програмираната изолация, България гледаше на своя цар като на онази фигура, която отново ще обедини не толкова земи, колкото дух и енергия за настъпването на едни „подобри времена“. Но кога щяха да настъпят те и дали изобщо бяха възможни? Когато през юли 1938 г. се подписва Солунското споразумение между Югославия, Румъния, Гърция и Турция, българите още страдат от възрожденски комплекс за целокупна България. Тази справедлива и красива мечта парализира българското умение да приеме победилите сурови реалности. С деликатност и реализъм царят се стреми да освободи своите поданици от благородния, но сковаващ синдром на сан- стефанизма.
В тази насока българската дипломация изпълнява указанията на Борис III за приемането и отстояването на т. нар. минимална външнополитическа задача – разпространение и спазване на правата, дадени от Обществото на народите на националните малцинства. Това се налага от все още слабия политически кредит на България, която следваше да се пази от демонстрации на амбиции и сила, за да не бъде превантивно спряна още преди да е започнала. Както отбелязват някои съвременни историци, това се оказва твърде важно за запазване на националната идентичност на компактни маси от българско население, подложени на денационализация в Македония, Егейска Тракия и Добруджа.
фигурата на царя изпъква най-ярко, когато се поставя и отстоява линията за връщане на откъснатите от съседните държави територии. В този смисъл ориентацията на България към страните от Оста, осъществена под негово ръководство, е от огромно значение за съдбата на страната по време и след Втората световна война. Наличните данни и документи все още не позволяват да се направи пълна и ясна оценка на цялостната дипломатическа дейност на Борис III пред прага на Втората световна война. Безспорни остават неговите заслуги за връщането на Южна Добруджа през есента на 1940 г. В тази точка той успява да изпълни една основна предпоставка за победата на мирния ревизионизъм на българското правителство – добри отношения едновременно с Германия и СССР.
Не бива да забравяме, че Борис III не допуска воденето на военни действия срещу Германия, което би струвало много жертви на българския народ. Както сам той отбелязва: „По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки.“ Това бе и една своеобразна невроза, породена от предишни решения, която внасяше разбираем елемент на колебливост дори и когато обмисляше всяко начинание или се вслушваше в настроението на българската общественост. Неговата дипломация имаше малко общо с ориенталското изчакване. Тя създаваше изкуствено впечатление за несъществуващи трудности само за да се печелят време, сили и възможности. В такава светлина следва да се прецени неговата роля в навечерието и по време на Втората световна война.
Обективната справедливост изисква да кажем, че през 1941 г. той просто няма друг избор. Ако перифразираме неговите обяснения, това означава, че Хитлер недвусмислено го заплашва с войските си, а Сталин упражнява натиск чрез собствения му народ. Царят често изпадаше в невъзможна ситуация, при което опасенията от идващите англичани и американци не бяха по-малки, отколкото нашествието на болшевизма. Предоставяха му гаранции, значещи заробване, или му предлагаха съюзи, които означаваха рецидиви от близкото минало. За да се притече на помощ на Мусолини в Гърция, Хитлер е твърдо решен да мине през България, независимо дали като приятел или враг. На 7 януари 1941 г. в разговор с Борис III министър- председателят Богдан Филов резюмира положението така: „… нищо не можем да очакваме от една победа на Англия, тъй като при разпадането на германската мощ ние веднага ще се бол- шевизираме.“ Такива страхове надделяват над други съображения. В крайна сметка България се присъединява към Тристранния пакт и тази стъпка, осъществена под ръководството на царя, е от огромно значение за съдбата на страната по време и след Втората световна война. До 9 септември 1944 г. България не участва във военни действия по фронтовете, макар че получава там около 14 168 кв. км територия. Заради това Борис III е наречен Цар Обединител. Но и това обединение, подобно на предишното – по време на Първата световна война, се оказва нетрайно. Днес е документално доказано, че нашите славни териториални придобивки в Добруджа през Първата и в Македония през Втората световна война са само военновременно решение с неизвестно продължение след мира.
От гледна точка на интересите на страната тогава тази политическа линия има своята алтернатива. България можеше да окаже на нацистите чисто символична съпротива, след което да сложи оръжие (както направи Дания). Така би се избегнала военната катастрофа, а страната щеше да се нареди сред победителите във Втората световна война. В крайна сметка този съдбовен избор е зависел единствено от това, в чия победа е вярвал Борис III. Без да сме от хората, които обясняват всички трагедии на България от началото на 40-те години с действията на царя, трябва да кажем, че отговорността точно за този избор пада върху Борис III.
Царят възприема към Германия най-трудната, но най-възможната позиция – тази на брак по предвидливост. В последно време употребяваме думата „неохотен“ за статута ни на съюзник на Третия райх. Ако това не е само поредният спазъм на разкаяние за приобщаване към победената страна, то несъмнено е и част от мъдрата умереност на царя, стигаща до хитрини в стремежа си да опази бъдещето на страната при един още неизвестен изход на световната война. Той търсеше равновесие във времена на силно нарушен политически баланс в света. Но Англия и САЩ, онези страни, на които с френетични ръкопляскания, преминаващи в овации и „ура“, обявихме война, не възприемаха така. Тях слабо ги интересуваше, че както в предишните войни, Българин отстояваше принципи и територии, под чиято историческа основателност лежаха и техните подписи.
Но държавникът не следва да прозре какво ще стане за две години – той е длъжен да види какво идва след двадесет. Както става и през 1915 г., българският монарх не успява да види далечните перспективи, резултати и последствия от очертаващия се световен военен конфликт и поставя България в съюз с най-мракобесническата държавно-политическа сила – нацистка Германия. Сред грешките на Борис III и неговото правителство е и „символичната“ война срещу атлантическите демокрации, довела до съвсем реални бомбардировки над мирното софийско население. На репресии са подложени и евреите, макар че ролята на Борис III за спасяването на българските евреи е безспорна. Разбира се, отговорността за депортирането и смъртта на евреите от „новите земи“ не следва да бъде снемана от него. Как може да е „обединител“ и да предостави обединението на чуждо разпореждане, та били те и небългари. Ако по това време имаше българска администрация на Полинезийските острови и там бяха проявени мерки на геноцид, България и нейните водачи трябваше да отговарят за това. Обяснението, че царят е правил това „под натиск“, рухва пред елементарната логика. Следва ли да оневиним онези, които са правили престъпления в България след септември 1944 г., защото те са осъществени „под натиска“ на Сталин? Тук правим кратко отклонение, за да възпроизведем условно съдбата на българските евреи, а също и с цел да установим параметрите, условията и стойностите на българското „решение“ на еврейския въпрос. Защото без предварителна представа за тези условия едва ли ще успеем да установим истинските, а не въображаеми заслуги на последния български управляващ монарх.
Едно от най-противоречиво представените събития в нашата най-нова история днес несъмнено е проблемът за спасяването на българските евреи от познатите изстъпления на нацизма по иреме на Втората световна война. Може би защото то е и едно от най-значимите. Ние срамежливо и елегантно отминаваме съмнението, че когато се изтъква мотив и проява на спасителни усилия и подвизи, все пак това автоматически означава, че е имало и близка, непосредствена и грозяща опасност. В крайна сметка никой не изтъква кой е спасил, да речем, английските, австралийските или поне турските евреи. И все пак гордостта остава – кога преувеличена, кога условна, кога принизявана, но винаги основателна, винаги признавана, най-вече от страна на спасените и признателните. Това е една от истинските добродетели, едно от истинските чудеса на българското благородство, независимо какво (като мотивация) може да бъде приложено към него. Като например това, че когато става спасителното чудо, фелдмаршал фон Паулус е с вдигнати ръце край Сталинград или че американците вече са знаели за крематориумите. Дори ако бе поискано унищожението на българските евреи през 1941 г., щеше да има същия твърд отказ! Самият нацистки представител в София Бекерле, според Ст. Груев, съобщава в Берлин през 1943 г., че само една военна победа на Райха би впечатлило българите по еврейския въпрос.
Спасението не е събитие, то е процес. При това продължителен, многостранен и с променливо темпо. Дали става дума за идиогизирани идейни принципи, или за най-банален стремеж към грабеж на чуждото, ние винаги сме посрещали с погнуса подобни изстъпления – като философия, политика и практика. Но най-вече като експониран битов и ситуационен манталитет. Една всеобхватна цивилизована констатация обаче бавно, но необратимо навлиза във възпроизвеждането – художествено, публицистично, научноизследователско – на онези незабравими времена. Тя властно ни налага въпрос, преди да предизвиква отговор. Той е формулиран просто, но мъдро и многозначително – не „кой“, а най-вече „какво“ спаси българските евреи в предвоенните предели на Третото българско царство.
Колкото и да са подвеждащи понякога историческите паралели, аналози и възпроизвеждания, ние отново се изкушаваме да обясним тогавашното днес с отколешното минало. Една неунищожима черта дискретно, но трайно пронизва нашия културно-исторически живот. Тя изразява етническа, културна и дори политическа толерантност, която не бе мотивирана с бакалска пресметливост за евентуални удобства, а имаше чисто човешки морални измерения. Тя започваше от махалата, училището и пазара, за да проникне до обществени и държавни институции. Тя бе започнала още при учредяването на българската държава във Велико Търново през пролетта на 1879 г., за да понесе изпитанията на националистическата и расовата истерия, толкова модни и толкова лесно направляеми в междувоенните години.
Без да идеализираме или гигантизираме тази традиция, която все пак неведнъж бе нарушавана, но никога прекъсната, твърдим, че тъкмо тя запази облика на българите дори и когато временно, условно и принудително бяха съюзнически свързани с една от злокобните военнополитически коалиции по време на Втората световна война. Тук става дума за онези особени напластявания на близост в една национална държава, в която поликултурните, полирелигиознитс и полиезиковите изяви не бяха посрещани с омраза и присмех, а се уважаваха и разбираха като част от благородното различие на малкия, но пъстър балкански свят.
В тази многосъставна амалгама на различия, които обогатяваха българите, защото те приемаха чужди позитиви, еврейските общности будеха най-висок респект както с всепризнатата интелигентност, благост, способност към разумни промени и респект, така и с често неосъзнаваното, но усещащо се възхищение, че те са били по тези земи, преди да се разнесе славата на новообразуваната българска държава. Децата на Израил отговоряха на това разбиране с лоялност към държавата и нейните начинания. Така случаите на кратки противоестествени и инцидентни сблъсъци само потвърждаваха трайното и продължаващо правило на сътрудничество. Колцина от нас не са срещали в училище, на работа, в казарма, в различни среди, случаи и състояния тези хора, които можеше и да станат временен обект на остроумен или отегчителен анекдот, но никога не бяха приемани като натрапници, глупци, досадници или негодници! Вицовете за тяхното пословично съобразяване често пъти бяха засенчвани от истинските разкази за ум, сдържаност, а после, както ще се уверим от пряко наблюдение, дори и за воинска храброст! Имаше ли значително начинание в българската държава без незримото им съучастие, независимо от партийните режими и външнополитическата ориентация. Не че между тях нямаше и такива, които заслужаваха неуважение, но те не бяха повече, отколкото сред самите български чада!
Ето за това ставаше дума, когато отговаряме кой спаси българските евреи, принос, макар и неравноетепенен – от закъснялата, но достойна съпротива на част от българските депутати в Народното събрание, през тихите или шумни протести на българската интелигенция, до заплашителната анатема на Екзарх Стефан срещу всеки, който посегне на български евреи. Тук той бе повече гражданин, политик и дипломат, отколкото свещеник. Този колективен отпор бе властен порив на историческата традиция, която, съединена с прагматичните предвиждания за евентуалната военнополитическа динамика по фронтовете и на зелената маса на дипломатическите комбинации, спаси българското еврейство от мъчителната участ, връхлетяла останалите! Но великият принос носи българската история! Ето я цялата разлика и общовалидният и приложим за всички отговор!
Затова нека ограничим, ако не можем да изоставим, един безкраен, претенциозен спор: всички онези, които се съпротивляваха, имат заслуги – морални, политически, исторически, колективни и личностни – за това благородно чудо. Никой сам не би могъл да направи нещо пред императивите на преобладаващата колективна воля! Защо не успяхме така по другите въпроси от нашето общонационално бъдеще? Защо тези добродетели не се проявиха по-конкретно и успешно в другите наши „собствени“ тревоги, надежди и начинания? Ние знаем отговора на този въпрос, въпреки че рядко имаме мъжеството да изречем цялата горчива истина и причина!
С всичко това не твърдим, че евреите у нас са били богопомазани щастливци. Те не избегнаха униженията, страховете и изпитанията на своите едноверци, и то не само по време на войната. Но все пак техните деца и внуци знаят за Холокоста само по ужасяващите спомени. Поради тази причина се осмелявам да препоръчам това изложение, давайки си ясна сметка, че не съм професионален специалист по тази тематика. Но когато става дума за общонационална особеност в нашето минало, намирам, че всеки има право на изява, мнение, предпочитание и собствена версия. Без да са назидателни, те покриват идеята за информираност, въображение, модерно мислене и междупоколенни връзки в един текст, обединил предишни постижения, съвременни убеждения и най-вече послания за бъдещето! Затова ние четем новини по тази тематика с онова рядко изпитвано вълнение, което може да бъде генерирано единствено от среща между фактология, художествено въображение и гражданска порядъчност, при което всеки един компонент допълва другия и в същото време има свое собствено въздействие и значимост! Независимо колко знаете за онези времена, нещо повече, без значение колко ви интересуват те, намирам, че си струва всичко да бъде прочетено, видяно и отново съвместно преживяно! Ето затова си струва да вникнем в интимната същност на това българско чудо, към което е съпричастен и самият цар Борис III.
Защото все пак нищо нямаше да може да спре изтреблението на българските евреи – нито хуманните изяви на част от депутатите, нито интелигенцията, нито православната църква, ако царят бе им предопределил такава съдба. Но той се вслушваше в тях и това също е мъдрост и заслуга. Разбира се, благородството на българите и техния цар не беше някакво вкоренено биологически качество. Сравнителната културна, религиозна и езикова хомогенност на българската нация, включила в своята история само 10% небългарски елемент, изживяла векове страдания, бяха важна, може би решителна предпоставка за подобно отношение. Но без върховната санкция и одобрение на монарха и без неговата решаваща намеса тази забележителна акция просто не би имала успех. От съвременна гледна точка това е една от историческите заслуги на Борис III, чиито морални дивиденти принадлежат на България.
Царят умира внезапно на 28 август 1943 г. в разгара на войната и оставя своята страна в безпътица пред надвисващия крах на държавите от Оста. Мистериите около смъртта му продължават, което допълнително драматизира неговия страдалчески ореол. Дали е предчувствал края на балканските монархии, така както след Първата световна война настъпи краят на империята на Орлите-Хабсбургите, Хохенцолерните и Романовите? Смъртта му е обгърната с мистерия, а официалното съобщение – че е починал от инфаркт – и тогава, а и до днес не се приема от мнозина. Съществува и версията, че е бил отровен по заповед на недоволния от политиката му фюрер, макар че има и диаметрално противоположна – че виновни са съюзниците, и по-точно англичаните. „Типична балканска смърт“ – произнася неясно един от германските лекари при установяването на смъртта му. Какво ли е означавало това? Широко разпространено е мнението, че ако бе останал жив, Борис III сигурно би намерил изход от положението – нещо, което неговите политически приемници не успяват да направят. Този изход обаче безспорно е зависим от това, дали България имаше възможности да се измъкне от съюза с Германия навреме, а не в последната фаза на войната.
Щеше ли българската история да тръгне по друг път, ако през 1941 г. парят беше взел друго решение? Отговорът е много труден. Румънският крал Карол 11, който се противопоставя на присъединяването на страната си към Тристранния пакт, е принуден да абдикира. Югославският крал Петър II се съпротивлява на нацистка Германия като съюзник па Англия. По ако разсъждаваме така, то тогава кой би се противопоставил на бруталния марш на нацизма по света? Чудесно бе, че паши те войничета не загинаха по чужди поля, пустини и степи. По историята на един народ не се нрави само с предпазливост. Дълго след 1945 г. България имаше лош облик не само поради сателитното й положение, но и заради поведението й но време на войната въпреки героизма на нашата армия при Страции. Впрочем, изкушаваме се от предположението, че двете унизителни състояния бяха свързани. Въпреки че се утешаваме, че коалиционните договорености безцеремонно надделяват в следвоенното решение за бъдещия държавно-териториален статут на Балканите и Европа.
Но да се върнем към споменатите балкански монарси. Независимо от тяхното сътрудничество и двамата загубват короните си, а страните им са комунизирани след войната, защото попадат в съветската зона на влияние. Това е част от междусъюзническо споразумение, а не само проява на териториален експанзионизъм. Но все пак те губят и територии. България този път се разминава с териториална ампутация. Заслугата следва да бъде обяснена не само с това, че България е част от бъдещия съветски блок. Тя е общобългарско постижение, включително и на нейния вече покоен владетел. Тази относителна справедливост бе съпътствана със стотици несправедливости в края на войната. Нима не бяха предоставени на Сталин онези пленници от Червената армия, които бяха попаднали на Запад, което бе чисто предателство спрямо принципите на хуманизма и демокрацията? Нима отказите на САЩ да приемат еврейски бежанци при установяването на нацизма в Германия бяха продиктувани от хуманни мотиви? Само върху този суров, но често пъти динамично променящ се фон можем да видим заслугите и заблудите на Борис III. Той непрекъснато „опитваше“. Експериментите му не бяха владелчески каприз, а предпазлив опит да не се повторят отново българските нещастия. Ако се опитаме да сравним неговото положение с по-привлекателни метафори от сферата на изкуството, той се опитваше да танцува с вълци или бе цигулар върху покрива. Всеки може да му залепи всякакви етикети без един – той не бе щастлив човек. Причината за тази отлика бе неговото старание да остане с добро в паметта на българите. Неговият отказ от щастие и суетната тръпка на изкуствената слава, от аристократическата дистанция, от царското високомерие са се вкоренили дълбоко в българската историческа памет. Може би единствено в тази насока и обществена сфера той успя с трайни и непоклатими резултати.
Вероятно някои събития в по-новата ни история щяха да се случат независимо от Борис III поради геополитически и ситуационни фактори, които не зависят от България. Но без неговата намеса можеше да има още по-неблагоприятен резултат. За трети път в историята на XX век България е обявена за агресор, но за пръв път тя не губи територии. Причините са поне три. Първата е, че въпреки всичко царят успява да остави страната по-голяма, отколкото я заварва, когато наследява трона. Друг остава въпросът, колко трайно е това уголемяване, което с изключение на Южна Добруджа си остава военновременно решение. Вероятно и поради тежкия синдром от авантюрите на баща си Борис III води дефанзивна външна политика, която спестява на България онези тежки и злощастни изпитания, които понасят Гърция и Югославия. Принципът на Кемал Ататюрк „мир в страната, мир в света!“ може напълно да се отнесе като лаконична характеристика на неговата дейност. Но това бе миротворчество, осъществено в отвсякъде милитаризирани времена.
Царят се опитва да води, макар и без особени успехи и с малко късмет, такава българска политика, която да е съобразена единствено с националните интереси, където придобивките бяха осъществени с най-малко усилия. Безмилостният ход на световните дела грубо се намесваше в това му намерение. Той се опита да излекува онези рани върху България, които бяха нанесени не без активното съучастие на неговия баща. Дори и в заблужденията си той се ръководеше от тези съображения. Той спаси България от разорение въпреки бомбардировките и продоволствените кризи. Споменът за Борис III – „народния“ цар – продължава да подхранва монархически настроения в България и до днес. Неговата корона бе назована от един престижен автор „корона от тръни“. С тях или с елеите на закъснялото признание той с достойнство предостави българската корона на историята.