Присъствието на цар Фердинант в нашата история може да бъде отнесено в позитивен и в негативен план с философията на едно писмо, написано от Ричард Хенри Лий до Едмънд Рандолф на 16 октомври 1787 г., когато се обсъждат последните варианти на Американската конституция.
Там срещаме предупреждението: „Да кажеш, че следва да се подкрепя дори и лошо управление само поради страх от анархия, означава да кажеш, че следва да се самоубием поради страх от смъртта!“ С такава необходимост, а и с него се оправдаваме за всичко при безутешните провали в новата ни история. Трудно ще посочим историк, който да не го е посочвал като причина за националните ни нещастия. Добрите думи за него са малко и в повечето случаи неубедителни. Но и нашата собствена отговорност за това, което ни се случи при него, не става по- малко. Твърдят, не без основание, че още от 1883 г. той поглеждал към разклатения български престол. Тогава подобни погледи още не вещаят придошлата развръзка. Неизвестният за българите до август 1887 г. Фердинанд прояви суетната храброст да заеме опасния пост на неодобряван от Русия български княз. Суетна, но все пак храброст. Храброст, но несравнима с тази на неговия предшественик в България. Странно. Безкрайните ласкателства, с които по-късно раболепно го обсипваше част от българския политически елит, не включваха добродетелта „храброст“. Вероятно затова тази дързост бе обяснявана с намесата на амбициозната му майка Клементина, внучка на „кра- ля-гражданин“ Луи Филип. Този същият крал, дошъл на власт след Юлската революция през 1830 г., се разхождал с чадър в градината Люксембург, за да демонстрира съчувствие към простолюдието, което пази своите дрешки при дъжд. Оттогава Фердинанд носи белезите на особен генетичен код, комбиниращ презрението към онези, които стоят под титлата „барон“, с популистките прищевки на един ориентализиран Орлеан. Та нали в жилите му течеше и кръвта на Филип Егалите – аристократа, сменил името си, гласувал за смъртното наказание на Луи XVI, а после делово екзекутиран от якобинците. Вече цар.
При пристигането си в Париж той се ръкува с машиниста на локомотива. „И вашият ли господар владее съвременната демагогия?“ – питат придружаващия царя български премиер. „Не, той само добре познава слабостите на френската демокрация!“ – бил елегантният отговор към републиканската тълпа. Ако Фердинанд Сакс-Кобург Готски бе завършил царската си кариера през 1911 г. , той несъмнено щеше да бъде записан с положителен баланс в новата българска история. Нещо повече. Може би неговите портрети щяха да стоят в училищните коридори ако не заедно, то близко до тези на нашите възрожденци, а едва ли щеше да има голям град без булевард с неговото име. Но не стана така въпреки толкова обнадеждаващото силно начало!
Веднага след неговото безславно и тихо напускане от царската гара в Казичене мнозина автори пробват перо в обвинителни филипики срещу него – кога жлъчни, кога снизходителни. Но винаги съпътствани с изобилие от обвинителен материал. Документален или измислен, но в повечето случаи убедителен. Най-напред тази акция започват политиците. Като в стихотворението на Вазов за Левски те сочеха: „Фанете тогоз“, онзи, който вече се разхождаше в мрачен размисъл за жребия си в парка Кобург. Но те просто пренасочваха пръста на об
винението, за да го отклонят от себе си. А времето на истината идваше.
Всичко, което може да се каже за него, се приемаше катто лъжа и истина. Дамгосващи епитети, твърде различни от онези, раздавани по пищни балове и след победоносни атаки на българското оръжие, полетяха към далечния му дворец. И обратното. Рано напусналият ни проф. Милчо Лалков остави блестящ анализ на противоположните „прокобургова“ и „антикобургова“ линии в историческата литератури, където са посочени и мотивациите за това разграничение. А писанията в този контрастен спектър продължават. Те носят елементите не толкова на спокойния научен подход, а по-скоро прожектират страстите на преднамерено и предварително отношение спрямо монархията – „За или Против“. Но нека признаем, че всичко хубаво, написано от авторите на линията „про“, в огромната си част се дължи не на делата на Фердинанд, а на неговия син. Нека посочим накратко една логическа зависимост в историите на модерните монархии. Както един триумфиращ монарх още не носи историческо тържество на монархията, така и един провалил се цар още не може да бъде използуван като главен аргумент за историческото отрицание на монархическата институция.
Едно ясно определение обаче остава непроменимо. Той не бе особено привлекателна, но бе забележителна фигура в монархическата история на Европа, поставян често наравно с най- забележителните й представители от своето време. Той стоеше редом с императори, президенти, крале и кайзери като равен с равни. Той можеше да си позволи да отмине с пренебрежение протегнатата ръка на бивш британски посланик у нас, и то на бал в Лондон. Съюзническите ни отношения с Германия не го задължаваха да скрива резервите си спрямо кайзер Вилхелм II. При срещите си с монарсите на Великите сили той никога не се държеше като „малък“. А това все пак означаваше не само личностна суетна тръпка, но и име за тогавашна България, още скептично приеманата гостенка в живота на модерна Европа. Българските Кобурги носят в София пъстър спектър и разнородна фамилна смесица от аристократическото потомство на европейския политически елит. Това още не е нито повод за упрек, нито причина за безусловно признание на историческо благородство. Но несъмнено нещо от още неугасналия блясък на монархическата институция, ограничена, но непобедена, е останало у тях и е донесено в България. Въпреки че до Фердинанд Кобургите имат само маргинално личностно участие в историята на монархическа Европа, но са носители на монархическата идея, поувяхнала, но още жизнена.
Ние често забравяме, че модерната монархия идва там, където са преодолени средновековният провинциализъм, клерикалното и гражданското невежество, затворените в стопанско и културно отношение общества, примитивната самоизолация на ориенталското наследство. Подобни явления от българското патриархално общество бяха сериозна пречка за нашата модернизация, съпроводена с демократични процеси и националнообединителни движения. Те вероятно можеха да бъдат преодолени и без монархията, въпреки че в балкански периметър нямаме подобно потвърждение. Но тъкмо чрез нея темповете, мащабите и цената на това усилие, особено в дипломатически план, бяха реализирани в по-широк мащаб, с повече стабилност и с по-малко усилия.
През септември 1908 г. в една прочувствена декларация от хълма Царевец Фердинанд възстанови титлата „цар“, за да напомни, че я е имало дълго преди да се е чуло за московските царе. Без това да е само негова заслуга, не можем да не отбележим, че това последно освобождаване от турците е осъществено чрез него. Ние свалихме тогава последния фес от робската психика на ослушване, оглеждане и опасения. Нещо повече. Това историческо дело бе неговият най-продължителен звезден миг, защото славата от 1912 г. продължи така кратко. Но отчуждеността между него и народа му не можа да бъде забравена и в най-добрите часове на България. Самият той бе балканският монарх с най-„синя“ кръв. От столетия Кобургите минават за генеалогичната „конюшня“ в европейската монархическа традиция. Те често допълват инцидентни липси при прекъсване на наследствено начало или снабдяват със „синя“ кръв чрез бракове и други династически съчетания изчерпани или залинели аристократически фамилии. Така и принц Фердинанд Карл Леополд Мария Сакс-Кобург Готски идва от много стар аристократичен род. Неговият аристократичен статут е записан още при Каролингите. По майчина линия е внук на френския крал от Орлеанската династия Луи-Филип, а по баща е роднина на белгийския крал, германския император, английската кралица и редица други европейски монарси. Той се наричаше френски принц, а се обръщаше към кралица Виктория с „лельо“, въпреки че тя не му прости никога убийството на Стамболов.
За далечните генетични корени на неговия произход съществуват всевъзможни теории. Но произходът не доказва наследството от неговото пребиваване в българското историческо битие. Защото като историческа категория наследството като траен резултат е винаги по-важно от произхода. Яркото присъствие на цар Фердинанд в българската история навежда до размисли, които никога няма да остареят. Какво тръгна накриво в нашата история след толкова забележително и обнадеждаващо начало? Той самият като че ли символизира онзи внезапен срив, който винаги е последвал във времената на нашето кратко историческо величие. Той позна тръпките и на „Осан- на!“ и най-вече на „Разпни го!“ в своето българско царство. Нито един значим исторически акт в неговата история не мина без активното, кога задкулисно, кога флагрантно, съучастие на Фердинанд. Но нима неговият живот, слава и разруха не съвпадаха със съдбата на самата България? С него тя изживя своето държавническо детство, юношество, окрилена младост и вледеняващо разочарование. От онези, които още с връхлитането си изглеждат грудно поправими. Понякога неговата съдба ни навежда на мисълта, че той бе царят-държава. Не в онзи абсолютистичен дух, който ни напомня фразата на „краля-слън- це“ Луи XIV, а като надежди, възход и пропастен край.
Именно така и народите, държавите понякога дори континентите често напомнят, а и възпроизвеждат съдбата на отделните човеци. Точно като тях те се раждат, съзря ват, постигат успехи и търпят поражения, и ако нямат историческия шанс да се възпроизведат, слизат ( понякога незаслужено ) от историческата сцена. Всяка младост на една държава е белязана с оптимизъм, надежди и очаквания. Но ако за провала на своите надежди човек може да упреква само себе си, за краха на националните идеали отговорността обикновено носи цяло поколение. Понякога обаче вината може да бъде персонифицирана, за да отекне по-силно драмата от загубеното. Тя винаги е свързана с мъчителната предпоставка за „несбъднатото дело“, за това какво можехме да бъдем и какво сме! Дали той не бе тази удобна за трагическите ни времена обяснителна и изкупителна жертва? Дали с основателно или преувеличено старание ние сочим него, за да не сочим себе си като обяснение за всичко, което не се простира само до „съюзници-разбойници“? Съвсем доскоро мнозина историци отговаряха на упреците спрямо нашето поведение с готовия отговор – това са само „цар Фердинанд и българската буржоазия“! Ние нямаме нищо общо с тях! Разбира се, днес ни е останало от тази фраза само „цар Фердинанд“! Но един Клемансо през 1919 г. не споделяше това мнение. Както и Чърчил през 1944 година. И не само те! Трябваше да има някаква „добра“ причина за това! И следваше да се посочи личност, която да концентрира, побере и символизира злата и незаслужена участ на няколко поколения. Често пъти този жесток избор е несправедлив, но затова пък е винаги траен.
В историята на нова България тази непривлекателна роля и извинително удобство на нашето безсилие е отредена на втория владетел на Третата българска държава – Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакс-Кобург Готски – Фердинанд. На 2 август 1887 г. новоизбраният от Великото народно събрание държавен глана княз Фердинанд тържествено полага клетва. Макар и непризнаван от никого, трибутарното княжество България вече има държавен глава. Този акт е представен като висша мъдрост и велика победа на тогавашните управници, но тревогата от неизвестността не е напуснала никого. Регентът Стефан Стамболов с агресивна яснота заявява: „При времена тежки, смутни и бурни ние поехме властта, предадена нам от бившия княз… Нашата единствена цел беше да отблъснем домогванията на една чужда държава върху нашата независимост…“ Въпросната „чужда държава“ е Русия на Александър III. В отговор на това на 7 август руското правителство отправя нота до силите, за да ги уведоми, че смята този избор за незаконен. Малко по-късно Русия ескалира крайната си позиция. Тя уведомява всички сили в системата на „европейския концерт“, че „окончателно“ решава да смята княз Фердинанд за узурпатор, стоящ вън от закона. Поради това и действията, насочени лично против него, „не могат да се смятат за осъдителни и наказуеми“. Това е открито поощрение към съпротива срещу Фердинанд вътре в страната. Под натиска на Русия Портата, съгласно Берлинския договор, отказва да признае новия княз за български монарх. България е отново във формално безкняжие и отново бивша Източна Румелия е без Главен управител. А тъкмо тя е в сюзеренните си права да обяви княза за законен или да го потвърди и одобри. Но руско-турските отношения след войната през 1877-1878 г. приемат друг курс и сега Цариград е много по-внимателен спрямо руските предупреждения. Последват изрични нареждания на руския дипломатически агент в Букурещ Хитрово да оказва съдействие на всички лица, склонни да вземат участие в отстраняването на Фердинанд. Така се потвърждават думите на княз Александър Батенберг, че причината за руската намеса и България е не личността на българския княз, а фактът, че престолът на българските царе е зает от владетел с воля да бди за независимостта на страната. Наричат го суетен, авантюристичен. Несъмнено е така. Но намирам, че е необходимо качество много по-силно от авантюризъм, за да заемеш един престол, който вещаеше всякакви заплахи, включително и смъртна. Едно писмо в архива на Гр. Начович откровено, макар и некрасиво, свидетелства и за българската позиция: „Не остана друг освен Фердинанд“ – споделят българските регенти. Нима другите многобройни кандидати не са достойни за това овакантено място, включително известният Валдемар Датски, шведският крал Густаф Адолф, румънският Карол, нашият Алеко паша, та дори до султана и победеният крал Милан! Те просто не са посмели да бъдат на неговото място. А той се реши въпреки всичко. Не, този избор не бе брак по любов, той бе брак по необходимост. Княз Фердинанд стана български владетел просто поради липса на друг.
Няма съмнение, че той носи голяма историческа вина пред България, а фаталните териториални нещастия, понесени от българите при неговото управление, в много отношения остават непоправими. Но това не бе естествена и логическа обреченост. Нека припомним обстоятелствата, при които той застана на кормилото на разлюляния държавен кораб. Ненавижданият от Русия Княз Александър си е отишъл, но страната е контролирана от антируското Регентство. България е адмирирана за проявите на самостоятелност и съпротива, нейните представители са приети на най-високо държавническо ниво, пресата отразява техните визити и пр. Но на тричленната българска делегация, тръгнала да „търси“ княз в Средна и Западна Европа в края на 1886 г. и началото на 1887 г., бе изрично казано, че никой няма да подкрепи българите при един открит конфликт с Русия. Това на практика означаваше скритото признаване на нейните специални права и интереси в България. Тази откровеност и своеобразна порядъчност на тогавашните антируски сили в Европа е една от последните прояви от епохата на класическата дипломация. Тя свидетелства, че България може да има успех и съдействие от страна на франция и Англия само ако не се превърне в антируски фактор в Югоизточна Европа. И това става във времена на крайно изострената фаза в англо-руските отношения заради Афганистан и Индия и при още неосъществения в договорен вид руско-френски съюз от 1892 година.
Когато на 30 юли 1887 г. новоизбраният княз Фердинанд стъпва на българска територия при видинското пристанище, никой не подозира, че този човек иде стане злата съдба за България. Защото, без да е обичан, той бе посрещнат с дългоочаквано облекчение.
Отминала е цяла година – от август 1886 до август 1887, когато България е управлявана от тричленно Регентство и правителство, обявени за незаконни, „филите“ и „фобите“ са довели страната до състояние на студена гражданска война. Руската дипломация предизвиква скъсване в руско-българските дипломатически отношения още през ноември 1886 г., сърбите търсят реванш за поражението от войната през 1885 г., а Турция има перфектен юридически претекст да възстанови статуквото в бивша Източна Румелия. Вече съществуващият като политически термин „български въпрос“ е обременен с допълнителни взривоопасни натрупвания. Ако през 1881-1883 г. това означава възстановяване на Конституцията, през 1885 г. – признаване на Съединението, ако по време на Регенгството 1886-1887 г. той се покрива с понятието „българска криза“, години наред неслязло от страниците на европейската преса, то след август 1887 г. под „български въпрос“ се разбира признаването за законен избора на българския княз. Всичко това отклонява истинското съдържание на българския въпрос. Той се свежда (като външнополитическа програма) до „събирането“ на българските земи в единна национална държава съгласно етническите индикации, посочени още по времето на учредяването на Екзархията през 1870 г.

Цар Фердинанд (2), кайзер Вилхелм II (1) и фелдмаршал Август фон Макензен (3) на военен парад в Ниш, януари 1916 г.
Това изкуствено „забавяне“ в българското етнотериториално единство оказва негативни последствия за темпото на консолидация на българския елемент извън границите на Княжеството. Но то оказва отрицателно въздействие и върху партийно-полигическия климат вътре в него. Въздействие, което ще стане една от гибелните причини за по-далечните ни начинания. В страната е развихрена патологическа партийна ненавист, която при васалния статут на държавата предоставя безброй възможности за всякаква намеса от близо и далеч. Можем да разберем как във въображението на младия владетел и бивш австрийски офицер тлее амбицията да приеме тези предизвикателства и да изгради силна държава чрез основите на стабилна и уважавана в света династия, с брачни връзки и сватбени проекти, които биха засилили влиянието и стойността на самата България. Иначе не би било възможно да бъде. Бързаме да отбележим, че при умереност в решенията и действията неговите намерения биха оформили здрава база за доброто бъдеще на младата държава. Самото му идване в България по това време изисква не само амбиция да управлява, но и готовност да поеме риск с неизвестни размери. От всички вероятни и приемливи кандидатури за неудобния български трон към юли 1886 г. условно възможна остава само личността на Фердинанд. Защо става така? Защото няма друг! По това време смъртността между коронованите особи по неестествен път е показателно по-висока, отколкото всред останалите простосмъртни.
В началото Княз Фердинанд има ситуационния шанс да прояви качества при благоприятна реакция от страна на своите поданици. Той навлиза в нашата история в един много интересен момент, когато нацията се намира в подем, а съзиданието и оптимизмът неизменно съпътстват партийните страсти и политически изпитания. В Двореца българите търсят не само спасение срещу посегателствата спрямо тяхната нова държава, но и съзидателното излъчване на координирана система за европеизация на страната. При неговото управление България отбелязва най-динамичен напредък в политическо, стопанско и културно отношение за целия Балкански полуостров. В самия край на XIX век и началото на XX тя е безспорен лидер сред балканските държави, бързо скъсява историческата дистанция и уверено върви към достигането на нормалните европейски стандарти. До навечерието на Първата световна война сериозни автори установяват наличието на „българофилия“ в държави като Англия и Франция, традиционно свързани с Гърция и Румъния. Важна историческа заслуга на Фердинанд I е, че съумява да схване тази тенденция, да насърчи процесите на модернизация. Неговите приноси в обновлението и напредъка на България обхващат широк периметър от нововъведения, които за мнозина са били тогава само царски каприз, но са останали за българските поколения. Голям любител на ботаниката и орнитологията, той колекционира видове от българската природа и създава първата в България зоологическа градина. Но има и нещо друго, което често застава между сприхавия му характер и търпеливото изчакване.
Той е аристократ с мания за монархически перспективи, разпрострени като амбиция към най-далечни и престижни фамилни дворове в Европа. Ако българите все още страдаха от комплекс за малоценност в европейски контекст, в него това бе заместено от чувство за превъзходство над много монарси от по-голям държавнически ранг. Този династически максимализъм в известни отношения влиза в противоречие с относително тесните коридори на реализация, които малкото балканско княжество, обременено от патриархални традиции, може да му предложи. Трябва да имаме предвид и амалгамираната генеалогия на втория български монарх, която като че ли завинаги изключва проявите на чист патриотизъм към каквато и да е национална кауза. Новият княз е „гражданин на света“ по възпитание и манталитет не само като преплетени монархически родства. Фердинанд I завинаги остава един аристократически космополит на българския трон, въпреки искреното му желание да направи чрез себе си България по-значителна.
Един от големите проблеми пред българската историография, а защо не и националната ни психография, е оценката на т. нар. „личен режим на Фердинанд“. Тук рядко се срещаме с такъв подход в анализите, при който да има връзка между предпоставка и следствие, където резултатите да не предхождат причините. Колко лесно е да отдадем появата на този „личен режим“ изцяло на историческата съвест на първия Кобург. Нека не забравяме, че дори и след падането на Ст. Стамболов парламентарният ритъм и функция в страна е основан върху доста ограниченото влияние на това, което наричаме мнозинство от населението. Съпоставен с нарастващата централизация на държавата, с непрекъснатата намеса на чужди сили, този факт носи по-достоверно обяснение за повишеното влияние на царя. Никой не отрича неговия активен „принос“ в установяването на личния режим. Но той получаваше непрекъснати улеснения. Затова в значителна степен този режим не е резултат само на безконтролните лични амбиции на Фердинанд. Той е продукт от особеностите на българското развитие след Освобождението, когато следваше да бъдат едновременно достигнати няколко политически цели – национално обединение, стопанска модернизация, политическа демократизация и държавна централизация. Към тези високи върхове българското общество и държава вървяха едновременно и затова се задъхваха по пътя. Може би и поради това не достигнаха до нито един от тях. Заложен ли е конфликтът между монарха и Народното събрание в природата на Търновската конституция? Блестящите анализи на проф. Стефан Баламезов и съвременните изследвания на правните историци ни водят повече към утвърдителния знак на този въпрос!. Нека напомним, че при целия си демократизъм в сравнителен план тази конституция не обявява народа за суверен. Широките прерогативи и властовите пълномощия на монарха не влизат във формално противоречие с нейните текстове и тъкмо това удобство го превръща в централна фигура в държавнополитическия живот. Той практически ръководи външната политика, след като от негово име се сключват договорите и е представител на държавата в нейните отношения с чужди страни. Той назначава и уволнява министрите, които са отговорни пред него за своето управление. Съдилищата правораздават от негово име, войниците се кълнат във вярност на него. Според чл. 136 от Конституцията „членовете на Народното събрание не могат да се събират на сесии, без да бъдат свикани от Княза“. Но според друг член той може да разпуска събранието и назначава нови избори, когато си поиска, сиреч когато е в негов интерес да става това. Тези неясноти са причина дълго да се тълкува смисълът на думите в Конституцията за това, каква държава е България. Върху смисъла на определението „Конституционна монархия“ и „народно представителство“ като преобладаваща характеристика на Третото българско царство спорят и днес видни български юристи.
Всичко това се осъществяваше като конкретна практика до 1908 г. под зоркото наблюдение и честата намеса на Великите сили – право, юридически регламентирано от Берлинския договор. Тенденцията да се засили ролята на монархическия институт, да се наложи той извън рамките на конституционната монархия се проявяват в историческото развитие на повечето балкански държави. Нека не забравяме, че тъкмо по времето на „личния режим“ забелязваме една временна, но многозначителна тенденция в политическата история на Европа. С оглед на приближаващите се военно-политически стълкновения, значението на монарсите, включително и в Англия, се засилва. Монарсите не възвръщат предреволюционната си власт, но преживяват кратка реабилитация на своето място, участие и стойност в подготовката за предстоящата война. Всички те приемат военни паради, носят военни униформи, срещите на междудържавно равнище имат стойност само ако присъстват и те. Не, лебедовата песен на монархическия авторитаризъм не бе само руски случай.
Драмата на монархическата власт в България бе, че това временно явление в европейската политическа обстановка съвпадаше с нейното начало. Като формално неангажиран и стабилизиращ фактор, монархът често получава ситуационни възможности да манипулира парламента и най-вече правителство то. Фердинанд прилага тази европейска новост с перфидни балкано-византийски методи, отлично и бързо усвоени от него за кратко време. Той обещава назначения и постове, позиция и улеснения по въпроси, които не са в неговите правомощия. Той преговаря и заблуждава. Той противопоставя, ласкае и ругае, често пъти по маджарски. Той познава пороците на своите министри и ги използува по неподражаем начин. Позволява си да разпуска институции и дори да затваря университет. Но мал цина от приближените му дръзват да поставят под критика и съмнения тези похвати. Тъкмо по такъв начин той си осигурява главна роля в управлението на държавата и утвърждава реномето си на владетел, от когото зависи крайното решение. В такъв план би трябвало да бъде поставено тълкуването на показателния факт, че след Стамболов нито едно правителство не изкарва мандата си докрай и всички те идват или си отиват по волята на княза. Вина само на коварния Фердинанд ли е тази отблъскваща статистика? Нима властната кралица Виктория не е ненавиждала Гладстон и обичала Дизраели, но е била принуждавана много по-често да назначава за премиер на Великобритания либерала? При Фердинанд не стоеше този въпрос. Както и при предшественика му, той не бе стриктно конституционно задължен да се съобразява със срокове, мандати, процедури и резултати от избори. При толкова написани страници от вещи изследователи взаимоотношенията между Фердинанд и местната политическа среда още не са анализирани като поощрителен и ускорителен фактор за неговите безцеремонни намеси и амбициозни кроежи. А тези взаимоотношения можеха да възприемат друга, по-благоприятна като историческа перспектива насока.
Защото той наследява от предшественика си едно почтително отношение спрямо държавния глава въпреки детронацията и абдикацията, въпреки че в продължение на столетия българите са принудени да гледат на държавата като на чужда и враждебна институция. Но споменатите неясноти и неточности в Търновската конституция са използувани от него по един неподражаем и непознат в нашата нова история начин. При непрестанното редуване на правителства и при политически живот, доминиран от партии, най-вече на котерийна основа, личният режим дава алтернатива за комбинативна намеса в рамките на конституцията и за обуздаване на безпринципните посегателства към средствата на властта. Една преднамерена, игнорирана или тенденциозно премълчавана заслуга на Фердинанд е, че докато в съседните балкански страни политическите преврати, често съпътствани от кървава разправа по върховете, са всекидневие, в България политическата сцена е стабилна, макар и напрегната. Той носеше непоколебима власт, която след Стамболов си позволи да оспори само Стамболийски. Рядко някой друг, дори и измежду най-авторитетните ни интелектуалци, патриоти и политически демократи, си позволяваше този дързък лукс.
Тук неизбежно навлизаме в един принципен въпрос, който не може с лека ръка да бъде заобикалян просто защото е неудобен с оглед на крайните ни представи за цар Фердинанд. Ако приемем признавания напредък на България до Балканските войни, отбелязван от Теодор Рузвелт, ако посочваме, че тя стремително „дръпва“ в сравнение с останалите си съседи, имащи като предимство една историческа дистанция от около 50 г., тогава може ли тези постижения да бъдат констатирани вън от участието на държавния глава в политическия живот на страната? Не може при изтъкване на успехи той да бъде игнориран, а за обяснение на погромите единствено той да е абсолютизиран като участие и вина. Такава преднамерена, тенденциозно подбрана и несправедлива селекция не прави чест на нито една зряла историографска школа. А не прави чест и на който и да е народ, обясняващ всичко само с една личност, та била тя и личността на царя.
Ако историците често отправят към него упрек, това се дължи на суровата истина, че и при най-добронамерената равносметка на позитиви и негативи безспорно надделяват последните. Ние срамежливо отминаваме констатацията, че съдбоносните решения между 1911 и 1915 г. не са капризни прояви на неговата мания за величие, а естествено продължение на неговото поведение след падането на Стамболов. Всичките последвали насмешки за неговите портрети в мантии на византийски василевси, легендите за златни каляски, с които искал да влезе в Цариград, цялата му мания да бъде велик цар изобщо влизаха в крещяща несъвместимост с традициите и добродетелите на българското общество. Но те не бяха толкова чужди на значителна част от тогавашната българска партокрация, която освен освобождението на „братята отвъд Рила“ търсеше материални и кариеристични реализации в договори, спогодби, подялби, зони на влияние, търговски коридори и войни.
Поради това такова поведение бе не само допускано, но и култивирано и поощрявано от българската гражданска и поли тическа среда. Тя го приемаше за естествено само за да се докопа до властта или само за да се избегнат безредия като в другите балкански страни. Но именно това българско „спокойствие“ и този условен „стабилитет“, генерирани и подхранвани от авторитаризъм, се огънаха при първото сериозно препятствие. Те не стояха на висотата на онези големи надежди и онази мисия, която историята възлагаше на България в Източните Балкани! Защото приспиваха с измамния си порядък способността на българите да оценят правилно възможностите на другите и своите собствени. Победите през 1885 и 1908 г. бяха отучили българите от политически реализъм. Тази несъобразена с обективните реалности психоза в онези времена е добре пресъздадена в спомените на проф. Г. Кацаров. Той описва как тогава е разпространено схващането, че България „не може“ без Солун, „не може“ без Одрин, „не може“ без тази или друга територия, пристанище, коридор. Естествено, че тези искания имаха етническо, историческо и морално оправдание. Естествено, че те отразяваха нашия дял в разгрома на Турция и храбростта на нашата армия. Естествено, че те се простираха само до български земи и в много редки случаи пренебрегваха или изопачаваха обективните етнически реалности в тази част на Балканите.
Но тези повече или по-слабо основателни искания не бяха съобразени с политиката на възможното, което е единственият критерий за траен политико-исторически резултат. Такъв триумфализъм правеше не само лоша услуга, но и лоша чест на святата кауза на българското обединение. Тогава доблсстната кръв на армията, нейната слава и страдания са пропилени от бездарието и късогледството на дипломацията. Вероятно самият Фердинанд е споделял тогава онзи вопъл, произнесен от Екзарх Йосиф: „Ах, къде е сега Стамболов!“ Тези несъответствия в общата външнополитическа програма и акция бяха налагани от Фердинанд, но споделяни от мнозина влиятелни политици, включително и от страна на част от българското обществено мнение. Затова на Фердинанд не му беше толкова трудно на манипулира министри и депутати, журналисти и офицери. Той беше схванал отрано слабостите на българския политически елит и като национален характер, и като ситуационни реакции според обстоятелствата, и като лекота на адаптацията към всяка нова власт.
He е необходимо толкова богато историческо въображение, за да предположим, че и да не бе законът от 1911 г. позволил (в нарушение на конституцията) на правителството и царя да водят тайни външнополитически преговори, Народното събрание пак щеше послушно да одобри онова, което тайно бе предприел българският монарх. Защото у нас вече беше установена традиция в това отношение. Изключенията само потвърждаваха правилото. Може би само четири пъти – при освиркването му от студентите на 3 януари 1907 г., при твърденията, че Независимостта от 1908 г. е компрометирана чрез неговото утвърждаване за цар, и накрая след дръзките закани на Ал. Стамболийски през май 1914 г. и още по-страшна година след това, той вижда, че съществува и една „друга“ България. Но той бе свикнал на друго отношение. Дори и най-резервираният спрямо персоната на Фердинанд български политик от XIX век Петко Каравелов го упреква само заради проавстрийската му политика. Още в предизборната агитация през есента на 1894 г. във Видин е публикувано „възвание“, което декларира, че либералите каравелисти ще поддържат трона и династията на княз Фердинанд. А той още не бе признат от самата Русия! Това възвание е приподписано от цанковисти, радослависти, стамболовисти и от яркия представител на Каравелов – Найчо Цанов! През есента на същата година каравелистите не подкрепят инициативата на социалистите за закон, порицаващ княза и царстващата династия. Вероятно им се е видял прекалено „нихилистичен“! Когато Фердинанд се „одобрява“ с Русия, стамболовистите заявяват, че „най-голямото зло, което сме направили, е, че доведохме Фердинанд в България, оженихме го и го закрепихме на престола“! Закъсняла реплика на приписваната или действителна фраза, казана от умиращия Стамболов относно единствената му вина. Но когато в началото на XX век идва на власт вторият стамболовистки кабинет, народнолибералите имат ласкаво отношение към княза, готвещ се да стане цар! Това е един банализиран мотив в политическия спектър на българските политически формации. Стига се дори до парадоксалната зависимост, че пропагандата на каравелистите, социалистите и радославистите против Фердинанд намалява тяхното влияние сред българската общественост. Този процес генерира необратима перспектива в партийната политика до края на Първата световна война.
Между 9 юни и 9 юли 1911 г. заседава Петото велико народно събрание с председател Стоян Данев и то се произнася по промените в конституцията, засягащи 14 члена. Съвсем между другото минава същественото изменение на чл. 17, което авторизира царя да сключва чрез, забележете, „своето“ правителство международни актове и договори. Не че нямаше опозиция спрямо такава брутална промяна. Тя обаче бе безсилна сред общия вой на одобрение. Затова и самият цар рядко си прави труда да ги забележи, твърде надменен, за да попита за какво всъщност е цялата тази врява. Той се наслаждаваше на клетви за вярност и на уверения за безусловно покорство. Защото множеството антиправителствени прояви на българската общественост практически не само не бяха насочени срещу него, но и улесняваха неговите задкулисни игри! Да, той също бе наричан „дете“ – разглезеното дете на българския политически небосклон! Но разглезен и от самите българи. Активното законодателство, което предприемат особено двата стамболовистки кабинета в края на XIX и началото на XX век, осъществява правен опит да се заздравят правните, стопанските, общинските, образователните и отбранителни основи на държавните структури и функции, поставени още при П. Каравелов и княз Александър. Но те с нищо не забавят темпото на авторитаризация и системата на фаворитизъм, които царят установява въпреки всичките конституционни и правови гаранции и принципи на българската демокрация.
Той държеше под контрол армията, а това е най-важната индикация за влиянието на един монарх. Понякога лансираше в нейния команден състав не много способни, а предани по царедворски принцип хора. Но общо взето духът на армията бе висок – онзи дух и онази боеспособност, която будеше комплекси на страх и малоценност сред армиите на нашите съседи. Фердинанд има всепризнати заслуги за нейното устройство, снабдяване, ръководство и модернизация. В нейно лице той вижда главно средство за постигане на националното обединение. В плановете си за външнополитическо могъщество на България, гледана до 1913 г. като най-важния фактор на Балканите, Фердинанд залага преди всичко на армията, в която капитаните победители от войната през 1885 г. бяха или емигрирали в Русия, или екзекутирани заради бунтовете в Русе и Силистра през пролетта на 1887 г. или – станали вече генерали. След решаването на „емигрантския въпрос“ в края на века, повечето от офицерите-емигранти се връщат в Родината, за да служа т в армията. Царят и способните му генерали моделираха такава армия, която, обновена и обучена, подплатена със свещена ненавист към поробителите „другите българи“, бе готова за нови подвизи. Балканските ни съседи вече имаха комплекс от нея. Фердинанд постоянно модернизираше тази армия, знаейки какво й предстои. В това си прозрение той стана новият и с по- широк замах „Батенберг“ в българското армейско строителство. Тъкмо в тази сфера Князът осъществява и първата приемственост в модернизацията на новата българска държава, при която онова, което е построено от предишни личности, партии и поколения, не се отрича и унищожава, а утвърждава и развива. Как бе постигната тази особена неравномерност, когато толкова успехи вървяха паралелно с ембрионите на бъдещи грандиозни глупости? Нека отново се върнем малко назад в тогавашното време.
Текат неспокойно първите седем колкото опасни, толкова и съзидателни, колкото бляскави, толкова и мъчителни години от монархическия дебют на новия княз. Никой от дипломатическите представители не се среща официално с него, вътре в страната немалко политически авторитети го наричат узурпатор, а тя е осеяна от бунтове и съзаклятия, руската дипломация прави всичко възможно, за да го принуди на напусне, подобно на предшественика си, българския престол. Но новият княз, само с пет години по-възрастен от княз Александър, не се поддава на обездвижителната слабост на обречените молби. Той чака. Той търпи патронизацията на Стамболов, пренебрежението на дипломатите, шегите на европейската журналистика. Заради една вестникарска карикатура с надпис на френски език „Кралят се забавлява!“ България екстернира Гастон Шадурн – известен журналист, кореспондент на в. „Таймс“. Това е случай, когато България нарушава режима на капитулациите, наложен според Берлинския договор, забраняващ й да гони чужденци без одобрението на Великите сили. Фердинанд безучастно стои зад тази дръзка постъпка, макар че тя го засяга пряко. Той стоически понася удари и приема подкрепа. Фердинанд вгражда бавно и методично своите принципи, подходи и стандарти, като не ги налага открито, а очаква да ги потърсят другите. Той е любезен с едни, високомерен с други, груб с трети, необичайно ласкателен към четвърти. Сприхаво и безпричинно сменя предпочитанията си и показва, че никой не е абониран за неговото благоразположение. От министри, генерали и дипломати до придворни дами. Но винаги има наум резервно решение и резервни служители. Той много добре знае цената си. Защото, ако той бе станал княз, а после цар благодарение на българите, то поне до края на века самите българи разбираха, че нямат друг избор. Да се върне от България, за него би било неудача, а за България – пряка опасност. Той приличаше на онзи дух, който, излязъл от бутилката по българска воля, вече никога не можеше да бъде набързо прибран и върнат. Приел опасности през август 1887 г., князът вече можеше да създава сам опасности. Не само за тези, които бяха свързали своята партийна кариера с тогавашния външнополитически курс на страната.
Настъпва часът на компромиси и жертви. Как ли се е почувствала изисканата Пармска херцогиня, крехката Мария- Луиза, когато е следвало да се изпълни конституционният принцип Ст. Стамболов да присъства при прерязването на пъпната връв на престолонаследника? Вероятно би спестил това изпитание на княгинята, но се е ръководил от чувство за приемственост, законност и държавност. Затова тъкмо той енергично подкрепя първите стъпки на новия княз във все още метежната следрегентска България. По-късно онези, които правеха същото, бяха мотивирани много повече от кариеристичен импулс, отколкото от грозящите опасности за още васалното княжество, ако отново останеше без княз. Колко голяма е разликата между отношенията Фердинанд-Стамболов и останалите. Защо скриваме крещящия факт, че „личният режим“ започва, когато „диктаторът“ си отива? Неговото отсъствие на българския политически небосклон бе еднакво нещастие и за България, и за княза, станал след 1908 г. цар. До края на управлението си той не разбра, че му трябва Стамболов и по-малко чиновници като Рачо Петров.
Много страници са изписани за сътрудничеството, взаимоотношенията и накрая дебелашките нападки и конфликти между Стамболов и Фердинанд. В тях всеки „избира“ това, което му е удобно по предубеждение. Нека употребим в този случай антиисторическото „ако…“. Можем само да предположим, че ако княз Александър имаше навремето подобна личност до себе си, то едва ли би си заминал от София така угнетително и безславно. Приписват на Стамболов предсмъртно признание, че най-голямата му грешка е, че довел Фердинанд в България. Ако това признание е вярно, допускам, че то е изречено изцяло по личностна и ситуационна мотивация. Могъщият тогава регент много добре знаеше, че повече не можеше да се чака и че нямаше кой да бъде алтернатива на Фердинанд. Иначе самият той не би защитавал така последователно и твърдо персоната на княза, въпреки че незабавно е съзрял неговите слабости, които постепенно са се вграждали не само в дворцовия протокол, но и в природата на българските политически елити. Тук той надминава себе си и своята природа на манифестиран егоцентрик. Той е разбрал, че Фердинанд не е обичан много от българите, но за него държавността е била повече от персонални симпатии и близост. Точно в такъв момент ние го виждаме надскочил себе си в името на България. Нашите неостамболовисти още не са забелязали това негово благородно и мъжествено самоотрицание.
Но защитата на Стамболов спрямо персоната на Княза има своя цена – неговите права и прерогативи са ограничени не само според Конституцията, но и поради властната натура на българския премиер, който не винаги се съобразява с волята и предпочитанията на новия господар. От споровете за обръщението към него до взетите без консултации с Двореца важни външнополитически решения усещаме предпоставките за близка неприязън и открит конфликт. Често този период е окачествяван като „режим на Стамболов“. Може би тъкмо тогава започва онази драматична особеност в българския политически живот, при която Народното събрание придобива спомагателно значение, съпоставена със силата на изпълнителната власт. Без да е само български случай, това нарушение в конституционния ритъм в страната ще ни струва скъпо в една по-далечна историческа перспектива.
Ако приемането на отговорност и решителност пред лицето на пряка опасност означава режим, то наистина тогава на България й бе необходим режим. С малко историческо въображение можем да си представим конкретиката на тези опасности. Дори и да омаловажаваме методите на вътрешната опозиция, предизвикала ответни репресивни мерки, драмата остава. Ако никой не признаваше българския княз, то тогава кой според Топханенския акт от април 1886 г. е главен управител на Източна Румелия, която все още формално не бе органическа част от Българското княжество? Князът разбира, че диктаторската методика на Стамболов е и в негов личен интерес, макар че е насочена към отстраняването на поводи за промени отвън на партийнополитическото и гражданското състояние на българското общество. Изразът от началото на Великата френска революция от 1789 г. „Отечеството е в опасност!“ може спокойно да бъде приложен и потвърден за българските реалности и перспективи от тогавашните времена.
Така между 1887 и 1894 г. протича времето на своеобразната българизация на Фердинанд – процес и адаптация с нееднозначна равносметка. „Пазен“ от своя могъщ министър-председател, той успява да понесе изпитанията на едно князуване (категоризирано като незаконно от всички Велики сили), да се запознае с бита, психологията, традициите и особеностите на българския народ. Сътрудничеството със Стамболов, пропито от явно и скрито съперничество, играе значителна роля в политическата и държавната школа на Фердинанд. Той се учи от Стамболов и и положителен, и в отрицателен смисъл. Имитира го и в същото време дори и в благодарствения адрес при оставката на Стамболов твърди, че постиженията на бившия премиер са осъществени „под Мой надзор“. В същото време необичайно добре възприема и оползотворява отрицателните елементи в българския национален характер. Те са ловко използвани в партийните интриги и комбинации сред политическия елит – твърде критичен в опозиция и твърде сервилен, когато му се предостави властта. Тук се приближаваме до най- чувствителния пункт в нашата модерна историческа съдба.
Външната политика, в която след 1894 г. Фердинанд постепенно се налага като почти едноличен авторитет, пораженията от тази дворцова игра са сравнително най-слаби. Достатъчно умен, реалист и прозорлив, той възприема лансираната от Стефан Стамболов теза, че подкрепата от страна на която и да било велика сила ще се определя от представите за вътрешен стабилитет и външнополитическа независимост на България. Фердинанд поддържа балансирана външнополитическа линия в сложната обстановка на границата между двата века. Това означава, че нейният потенциал следва да се определя не от това с кого е в съюз, а какво може да направи само в стопанско, политическо и военно отношение. България трябва да бъде значима най-напред „навътре“ за себе си, а после да получи стратегическа стойност в кроените политически съюзи и коалиции. Тази изглеждаща елементарно днес максима освобождава страната от предварителни обвързвания и я пласира в позицията на една малка балканска „блестяща изолация“ поне до 1911 г.
Князът споделя идеята за предварителна стабилизация на българското дело в Македония и Одринско, преди да се предприеме обединителна акция – мъдро прозрение на Стамболов, което в известна степен му струваше и главата. Естествено продължение на тази теза бе отказът за дележ на Македония – принцип, който най-добре свидетелства за етническите реалности като разпределение и предпочитания в източната част на Балканския полуостров. Големият проблем след трагическия край на Илинденско-Преображенското въстание и обявяването на независимостта през 1908 г. е сериозното разминаване между оперетъчния оптимизъм не само на Фердинанд, но и на цялата българска общественост и реалното съотношение на си лите в Европа и на Балканите. След 1885 г. българите бяха манифестирали неподозирана воля, прозорливост и мощ, които тревожеха нейните потенциални съперници. Техните постижения послужиха като сериозен предупредителен сигнал за останалите балкански страни за общ фронт срещу доскоро слабата България. Фердинанд разбира основната задача на българската дипломация за онова време – национал но обединение. Но заедно с повечето политически дейци у нас той не дооценява по- далечната опасност България да се окаже единствен обект на балканска коалиция, независимо от общите интереси срещу общия враг – Турция. Тази перспектива бе кошмарът на Стамболов, поради което той поддържаше лоялни отношения с Портата. Отдавна са изминали времената, когато България изживяваше драматично и опасно еволюцията – от покровител към съюзник в своето външнополитическо поведение. Преодоляването на „българската криза“ от 1886-1894 г. дава кратък отдих за по-ускорено държавно и обществено съзидателство. Правят се опити по линията на стопанския протекционизъм, поощряват се традиционни и нови производителни способи, развива се образователната, просветителската и читалищната система, съобщенията, транспорта, благоустройството. Започва одържавяването на железопътната собственост. Модернизират се дунавски и черноморски пристанища. Създава се Българското параходно дружество.
От 1894 г. държавата поощрява с различни законодателни изобретения и методи вече 72 фабрики от местната промишленост. През 1911 г. подобен тип стопанско-производствени единици стават 3027 с 15 886 души работна ръка. Отменянето на архаични данъчни задължения и ограничения открива широкия друм за стопанската инициатива. Износът на качествената българска селскостопанска продукция се премества, въпреки свирепата конкуренция, от стария Левант към пазарищата на Средна и дори Западна Европа. България, подобно на Норвегия, откъснала се през 1905 г. от Швеция, търси стопански пролуки в европейската пазарна конюнктура. Но за разлика от новата скандинавска държава последната по ред държава от XIX век има пo-слаби възможности като стопанска конюнктура. Малко след 1905 г. настъпва часът на скромен, но реален стопански подем, непознат у съседите. Вътрешният оборот на страната през 1911 г. е повишен три пъти в сравнение с този от 1887 г., а промишлената продукция през 1910 г. е четири пъти по-висока от тази през 1900 г. От три милиона население през 1893 г. Третото българско царство през 1912 г. вече брои близо 4.5 милиона поданици. Кой може да твърди, че всичко това е осъществено без съучастието на царя? Често пъти тези инициативи са негова лична идея.
При рекрутирането на новобранците през 1911 г. бъдещите войници са с най-висок образователен ценз в балкански (и не само там) географски параметри. До лятото на 1913 г. към Фердинанд едва ли може да се отправи крайното обвинение, че самоцелно решава дипломатическите проблеми на България. Но възходът на България главозамайва не само министрите, произлезли, според неговите представи, от презираното „простолюдие“. Фердинанд постепенно култивира не само страстта си за мощ, но и мания за папска безпогрешност. Това, че има много раболепни царедворци, които безразсъдно го уверяват в това му предназначение, още съвсем не го оневинява. Напротив. Той слушаше само онова, което искаше да чуе, а за тази работа в България послушници много… Именно върху почвата, изградена и богато напоявана от тях, се развиват отрицателните черти и приумици на овластения допълнително и незаконно цар. В това отношение неговите амбиции рядко намират граници.
От 15 януари 1904 г. , когато по инициатива на Д. Петков е приет Закон за Особата, неговите претенции нарастват и в законодателен смисъл. Цивилната листа заедно с разходите за дворцовите служители честите кръстоствания през Европа, орнитоложката страст, изисканият вкус към скъпоценностите и лукса струват на българите в началото на XX век 2 милиона златни лева годишно. Но и те се оказват недостатъчни. Цар Фердинанд търси заеми – от Българска народна банка (3 милиона лв. през 1911 г.), от руския император Николай II (3 милиона златни франка), от берлинската банка „Дисконто ге- зелшафт“ и пр. Той без особени колебания прибягва до лични политически заеми от други държави, депозирани в тайни сметки. Според историка Г. Марков присъединяването на България към Централните сили през 1915 г. е подкрепено от германски личен заем за българския владетел от общо 7 милиона германски марки, в допълнение от 150 милионния държавен заем. По-късно германската страна поема задължението да осигури на българския цар подобаваща издръжка в случай на „неблагоприятен изход на общото дело“. През 1921 г. германското правителство компенсира бившия цар с 26 милиона марки за понесените през войната имуществени щети. Това става в разгара на съдебните дела срещу българските министри, обвинени за „престъпното безумие“! Повечето от тях предприеха тези решения не толкова поради користолюбие или политически предубеждения, а просто от глупост.
До края на своя дълъг живот Фердинанд получава нееднократно помощи и заеми, както и ежегодна рента, които му позволяват да поддържа съответния стандарт в двореца в гр. Кобург. Разбира се, подобни взаимоотношения още не го правят „агент“, обслужващ чужди интереси. Личните отношения между Фердинанд и германския кайзер Вилхелм II са неприязнени, докато добрите отношения между кайзера и Николай II не предотвратяват войната между Русия и Германия. Впрочем още при Луи XIV, който отпуска лична сума на Чарлз II Сгюърд такива взаимоотношения не се приемат за антидържавна дейност. И все пак, съпоставен с болките на българите след войната, с терзанията и измитанията на собствения му син, животът на Фердинанд по това време е наистина едно далечно надсмиване над българската история въпреки всичките му мелодраматични декларации колко милее за бившето си царство. Но да се върнем към текущата тогава политика.
Българският трагизъм се изразява в това, че провалът на политика Фердинанд става в решителния за националната кауза период след 1912 година. Неговата лична трагика обхваща и поглъща целия български народ. Пристрастен към европейски етикети и дворцови комбинации, той не съумява да вникне в особеностите на балканския национализъм. Концентрирал усилията си да разбере и усвои балканските хитрости „отвътре“, той става лесна плячка на една преднамерена и изкусна хитрост от страна на балканските съюзници „отвън“. Там неговото изкуство да противопоставя и подвежда не проработва. Той можеше да надхитри д-р Константин Стоилов или Стоян Данев, можеше да употреби ген. Рачо Петров или Димитър Станчов, но не можеше да се справи с Венизелос, Братиану и Пашич. Там изкуството му свършваше или оставаше безпомощно, защото не се прилагаше спрямо зависими и послушни чиновници. Той носи главната отговорност за българо-сръбския договор и подялбата като път за решаване съдбата на Македония, което завинаги обрича българската кауза. Как може да допуснеш да няма ясни териториални клаузи в договора с Гърция, как можеш да разчиташ на румънското джентълменство, как можеш да вярваш на арбитража на императора, след като неговият посланик Изволски открито бе заявил, че българите следва да „престанат да се смятат за най-важния народ на Балканите!“. А как можеш да допуснеш, че някой ще те пусне на триумфален марш с византийски одежди в Цариград? Но нима тези обвинения не мигат да се отправят и спрямо онези покорни министри, които в тези съдбоносни мигове са със и около него?
Неговата екстравагантна природа, личната самонадеяност и недооценката на редица конкретни обстоятелства поставят този съдбоносен за бъдещето на нацията и държавата ни въпрос върху хазартната плоскост „всичко или нищо“. Така България навлиза в една опасна съюзническа система, в която тя е нежелан пришелец. Отколешните традиции на гръцко-сръбското сътрудничество срещу българите са лекомислено игнорирани, без да се разбира, че при сключването на Балканския съюз те само са оставени на заден план, но не и прекратени. Нима не бе ясно, че след 1885 г. и след 1908 г. на България се гледаше като на своеобразен център на балканската независимост, който следваше да бъде ако не унищожен, то отслабен? Кой, ако не Фердинанд следваше да вникне в тази коварна същност?
Алтернативните възражения на тези обвинения са известни. Някои изследователи смятат, че през 1913 г. Фердинанд прави морално оправдан избор, като насочва българските щикове към Сърбия и Гърция. Двете държави вече имат сключен зад гърба на страната ни съюзен договор срещу нас. Провокациите по линията на разграничение между победителите срещу Турция не спират, което стимулира за изпреварващата превантивна акция. Повелителната максима „атака или демобилизация!“, изпращана от ген. Савов, реалистично отразява състоянието на армията и опасната неизвестност, пред която бе изправена нейната стратегическа позиция на фронта.
Нашите съюзници флагрантно оспорват изконни исторически и етнически права на своята съседка, някои от които договорно и предварително определени като български по етнически състав и историческа принадлежност. Но пренебрегването на поведението на Румъния при такава евентуалност е непростима глупост от страна на българските управляващи кръгове и особено на царя. Тя фактически решава катастрофалния край на войната от лятото на 1913 г., а Стамболов поставяше Румъния на второ място след Турция като фактор за успеха на българската външна политика. Вината на Фердинанд е допълнена от неподходящия избор на момента и в липсата на точна представа за съотношението на силите, за дипломатическата и военната ситуация. Тук манията за армейска мощ и собствено величие има най-зрелищни и най-нещастни, като близки последствия, изяви. Безразсъдната атака срещу сърби и гърци – трескава и необмислена идея на Фердинанд, е точно това, което очакват и искат самите те. Този погрешен ход има за България стойността на първа национална катастрофа.
Дори и да бяхме успели да се сиравим с бившите си съюзници, което не бе невъзможно, уголемяването на България до този момент и по такъв начин едва ли би било допуснато от европейската дипломация. Въпреки че като крайна равносметка и след 1913 г. печелим територии, само така можем да окачествим това поведение, което по-късно като колективни действия ще бъде окачествено като „престъпното безумие“. България загубва признати за нейни територии в Македония и Тракия и, както се оказва, завинаги трябва да се прости с осъществяването на националните си идеали, за които работят две поколения дейци след Освобождението. Нейният облик е силно накърнен от това поведение, което е представено като грандоманско, коварно и непредсказуемо. Като при сбиване на деца, всички питат „кой започна пръв“. Европейската публицистика постепенно изоставя своя любимец България, която според думите на Дора Дейвис беше се превърнала „във вестникарска знаменитост“. Тя губи част от уважението на европейската общественост въпреки признаваната основателност на нейните териториални стремления.
Малцина от онези приятели на България, които не криеха своя възторг от нейното развитие и поведение дотогава, добронамерено вникват в причините и същността на тази българска реакция. Но тя е много повече стъпка на Фердинанд, отколкото на политическите ни елити. Отново, този път на наш политически терен, светът наблюдава колко пагубен за страната, а и за самите владетели може да бъде ефектът от едноличните, пропити от маниакален максимализъм решения, несъобразени с реалностите на текущата политическа ситуация. Този политически шлагер ще бъде основният исторически рецидив и в съдбата на нациите там, където в периода между двете световни войни ще се установи тоталитарен режим. България попада в стратегически безизходна позиция.
Изборът на съюзник в Първата световна война, отговорността за който отново пада най-вече върху Фердинанд, е в известна степен предопределен. В светлината на Букурещския мирен договор от 1913 г. България става трудноудовлетворим съюзник – тя има претенции спрямо всички балкански страни без Турция. Оказва се, че е много по-лесно да се установят съюзнически отношения с останалите, отколкото със самата нея. В такава ситуация България е принудена да избира несправедливата страна за справедлива кауза. Това ще се окаже тъжен рефрен в политическата история по време на Втората световна война. Разбира се, участието на България в този военен конфликт е пореден опит да бъде решен българският национален въпрос, но и този път средствата и моментът за неговото решаване са неправилно избрани. Историческата отговорност за това отново пада върху Фердинанд. Оценявайки влиянието му, не можем да не си зададем един важен въпрос. „Лисица“ ли, да употребим популярния израз на Стивън Констант, бе Фердинанд? От гледна точка на вътрешнопартийните и дворцовите манипулации отговорът е положителен. Но той не прояви тези свои качества в сферата на балканската и европейската политика в решителния час за българската обединителна идея. Така лекотата, с която съумява да манипулира българския политически елит, му измени в сложната игра на междудържавните отношения. На 3 октомври 1918 г. 32-годиш- ното властване на Фердинанд I завършва с абдикацията му в полза на престолонаследника княз Борис Търновски. Той се превърна (заслужено, но преднамерено и преувеличено) в необходимия грешник в обяснението на нашата нова историческа участ. Веднага го упрекваха онези, които бяха толкова критични, в опозиция, и толкова раболепни, намиращи се на власт под негова опека. В последвалите след войната спомени, документални сборници, научноизследователски студии, обвинения и оправдания присъства един близък мотив – най-лесното обяснение или оправдание и за Иван Евстр. Гешов, и за Андрей Тошев, и за Васил Радославов, и за Стоян Данев бе Фердинанд – често пъти не със зла категоризация, но винаги в главната роля. Тази нарушена симетрия на отговорност понякога неволно ни навежда на въпроса – може ли да има само един виновник за такава гигантска катастрофа, носеща всички белези на непоправим рецидивизъм? Колкото и страници да са написани на тази тема, вероятно няма да доживеем времето, когато ще има балансиран и изчерпателен отговор.
От своето уединение в Кобург Фердинанд не престава да следи събитията в България. В смутните години на Втората световна война той поддържа тесни връзки с отявлени германофили като генерал Жеков и водача на легионерите Иван Дочев. Фердинанд умира на 87-годишна възраст през 1948 г., ставайки свидетел не само на края на своята династия, но и на смъртта на двамата си сина – цар Борис III и принц Кирил. Някои автори обръщат внимание, че приел сравнително равнодугано смъртта на цар Борис, което отново потвърдило егоистичната му натура. Без да сме съдници в такива дела, не може да не отбележим, че той непрекъснато се интересувате от страната, в която царуваше синът му, и страдаше от иначе основателната му забрана да я посети. Жестока съдба, подобна на жестокото наследство, което той непреднамерено, но трайно остави на България. „Това, което аз градих в продължение на тридесет години, Вие го разрушихте за три години!“ – дръзко го обвинява още през 1915 г. Екзарх Йосиф. Същият, който даде нареждане да се отслужат благодарствени молебени за победата на руското оръжие в началната фаза на Първата световна войни. Следва да се позамислим върху тези правдиви думи. Но не само като извинително за нас обяснение. Защото, колкото и да е злодей или невежа една историческа личност, тя никога не следва да бъде поставяна в такава роля и позиция, при която може да анулира многогодишни постижения на един цял народ. Защото, ако е така, самите тези постижения губят не само перспектива, но и реалните си стойности. Това би следвало да бъдат едни от малкото морални поуки и позитиви от яркото присъствие на цар Фердинанд в българската история. Едно последствие обаче виси над главите ни като неумолима вече историческа предопределеност. При неговото царуване бяха наложени суровите условия, пред които изглеждат загубени големите надежди за териториалното и етнокултурно единство на българския народ! За онова, което с такава вяра нашите герои-мъченици, книжовници и държавници бяха дали ум, талант и живот. Неговото 31-годишно царуване завършва в съмнителна равносметка – от коронясване до абдикация България е уголемена с по-малко от 7000 кв. км. А за това загиват 200 000 души, без да споменаваме другите жертви и душевни рани. В послеслова на книгата от Иохим фон Кьонигльов за Фердинанд Български, написана преди повече от 30 години, срещаме наблюдението, че той се е старал да спечели благоразположението на Ориента и Окцидента. Без да се съмняваме в неговите намерения, можем да твърдим, че той не познаваше в достатъчна степен нито едното, нито другото. За разлика от много по-слабите от него други балкански монарси. Ако парафразираме един манифест от него за войната през 1913 г., можем да завършим с тъжната равносметка, че свитите знамена на нашите надежди „за по-добри времена“ бяха развети през 1915 г. за последен път и за него, и за нас! А също и с поуката, че често в историята три години могат да надделеят над тридесет!
