цар Фердинант (1887-1918)

Цар на българите

Цар на българите

Присъствието на цар Фердинант в нашата ис­тория може да бъде отнесено в позитивен и в негативен план с философията на едно писмо, написано от Ричард Хенри Лий до Едмънд Рандолф на 16 октомври 1787 г., когато се обсъж­дат последните варианти на Американската конституция.

Там срещаме предупреждението: „Да кажеш, че следва да се подк­репя дори и лошо управление само поради страх от анархия, означава да кажеш, че следва да се самоубием поради страх от смъртта!“ С такава необходимост, а и с него се оправдаваме за всичко при безутешните провали в новата ни история. Трудно ще посочим историк, който да не го е посочвал като причина за националните ни нещастия. Добрите думи за него са малко и в повечето случаи неубедителни. Но и нашата собствена от­говорност за това, което ни се случи при него, не става по- малко. Твърдят, не без основание, че още от 1883 г. той пог­леждал към разклатения български престол. Тогава подобни погледи още не вещаят придошлата развръзка. Неизвестният за българите до август 1887 г. Фердинанд прояви суетната храб­рост да заеме опасния пост на неодобряван от Русия български княз. Суетна, но все пак храброст. Храброст, но несравнима с тази на неговия предшественик в България. Странно. Безкрайни­те ласкателства, с които по-късно раболепно го обсипваше част от българския политически елит, не включваха добродетелта „храброст“. Вероятно затова тази дързост бе обяснявана с на­месата на амбициозната му майка Клементина, внучка на „кра- ля-гражданин“ Луи Филип. Този същият крал, дошъл на власт след Юлската революция през 1830 г., се разхождал с чадър в градината Люксембург, за да демонстрира съчувствие към прос­толюдието, което пази своите дрешки при дъжд. Оттогава Фер­динанд носи белезите на особен генетичен код, комбиниращ презрението към онези, които стоят под титлата „барон“, с популистките прищевки на един ориентализиран Орлеан. Та нали в жилите му течеше и кръвта на Филип Егалите – арис­тократа, сменил името си, гласувал за смъртното наказание на Луи XVI, а после делово екзекутиран от якобинците. Вече цар.

При пристигането си в Париж той се ръкува с машиниста на локомотива. „И вашият ли господар владее съвременната де­магогия?“ – питат придружаващия царя български премиер. „Не, той само добре познава слабостите на френската демокрация!“ – бил елегантният отговор към републиканската тълпа. Ако Фердинанд Сакс-Кобург Готски бе завършил царската си кари­ера през 1911 г. , той несъмнено щеше да бъде записан с положителен баланс в новата българска история. Нещо повече. Може би неговите портрети щяха да стоят в училищните ко­ридори ако не заедно, то близко до тези на нашите възрожден­ци, а едва ли щеше да има голям град без булевард с неговото име. Но не стана така въпреки толкова обнадеждаващото силно начало!

Веднага след неговото безславно и тихо напускане от цар­ската гара в Казичене мнозина автори пробват перо в обвини­телни филипики срещу него – кога жлъчни, кога снизходител­ни. Но винаги съпътствани с изобилие от обвинителен матери­ал. Документален или измислен, но в повечето случаи убедите­лен. Най-напред тази акция започват политиците. Като в сти­хотворението на Вазов за Левски те сочеха: „Фанете тогоз“, онзи, който вече се разхождаше в мрачен размисъл за жребия си в парка Кобург. Но те просто пренасочваха пръста на об

винението, за да го отклонят от себе си. А времето на истината идваше.

Всичко, което може да се каже за него, се приемаше катто лъжа и истина. Дамгосващи епитети, твърде различни от онези, раздавани по пищни балове и след победоносни атаки на българското оръжие, полетяха към далечния му дворец. И обратното. Рано напусналият ни проф. Милчо Лалков остави блестящ анализ на противоположните „прокобургова“ и „антикобургова“ линии в историческата литератури, където са посоче­ни и мотивациите за това разграничение. А писанията в този контрастен спектър продължават. Те носят елементите не тол­кова на спокойния научен подход, а по-скоро прожектират страс­тите на преднамерено и предварително отношение спрямо мо­нархията – „За или Против“. Но нека признаем, че всичко хубаво, написано от авторите на линията „про“, в огромната си част се дължи не на делата на Фердинанд, а на неговия син. Нека посочим накратко една логическа зависимост в истори­ите на модерните монархии. Както един триумфиращ монарх още не носи историческо тържество на монархията, така и един провалил се цар още не може да бъде използуван като главен аргумент за историческото отрицание на монархическа­та институция.

Едно ясно определение обаче остава непроменимо. Той не бе особено привлекателна, но бе забележителна фигура в мо­нархическата история на Европа, поставян често наравно с най- забележителните й представители от своето време. Той стоеше редом с императори, президенти, крале и кайзери като равен с равни. Той можеше да си позволи да отмине с пренебрежение протегнатата ръка на бивш британски посланик у нас, и то на бал в Лондон. Съюзническите ни отношения с Германия не го задължаваха да скрива резервите си спрямо кайзер Вилхелм II. При срещите си с монарсите на Великите сили той никога не се държеше като „малък“. А това все пак означаваше не само личностна суетна тръпка, но и име за тогавашна България, още скептично приеманата гостенка в живота на модерна Ев­ропа. Българските Кобурги носят в София пъстър спектър и разнородна фамилна смесица от аристократическото потомство на европейския политически елит. Това още не е нито повод за упрек, нито причина за безусловно признание на историчес­ко благородство. Но несъмнено нещо от още неугасналия бля­сък на монархическата институция, ограничена, но непобедена, е останало у тях и е донесено в България. Въпреки че до Фердинанд Кобургите имат само маргинално личностно участие в историята на монархическа Европа, но са носители на монархическата идея, поувяхнала, но още жизнена.

Ние често забравяме, че модерната монархия идва там, където са преодолени средновековният провинциализъм, клерикалното и гражданското невежество, затворените в стопанско и културно отношение общества, примитивната самоизолация на ориенталското наследство. Подобни явления от българското патриархално общество бяха сериозна пречка за нашата модер­низация, съпроводена с демократични процеси и националнообединителни движения. Те вероятно можеха да бъдат преодолени и без монархията, въпреки че в балкански периметър нямаме подобно потвърждение. Но тъкмо чрез нея темповете, мащаби­те и цената на това усилие, особено в дипломатически план, бяха реализирани в по-широк мащаб, с повече стабилност и с по-малко усилия.

През септември 1908 г. в една прочувствена декларация от хълма Царевец Фердинанд възстанови титлата „цар“, за да напомни, че я е имало дълго преди да се е чуло за московс­ките царе. Без това да е само негова заслуга, не можем да не отбележим, че това последно освобождаване от турците е осъ­ществено чрез него. Ние свалихме тогава последния фес от робската психика на ослушване, оглеждане и опасения. Нещо повече. Това историческо дело бе неговият най-продължителен звезден миг, защото славата от 1912 г. продължи така кратко. Но отчуждеността между него и народа му не можа да бъде забравена и в най-добрите часове на България. Самият той бе балканският монарх с най-„синя“ кръв. От столетия Кобургите минават за генеалогичната „конюшня“ в европейската монар­хическа традиция. Те често допълват инцидентни липси при прекъсване на наследствено начало или снабдяват със „синя“ кръв чрез бракове и други династически съчетания изчерпани или залинели аристократически фамилии. Така и принц Ферди­нанд Карл Леополд Мария Сакс-Кобург Готски идва от много стар аристократичен род. Неговият аристократичен статут е за­писан още при Каролингите. По майчина линия е внук на френ­ския крал от Орлеанската династия Луи-Филип, а по баща е роднина на белгийския крал, германския император, английс­ката кралица и редица други европейски монарси. Той се нари­чаше френски принц, а се обръщаше към кралица Виктория с „лельо“, въпреки че тя не му прости никога убийството на Стамболов.

За далечните генетични корени на неговия произход съ­ществуват всевъзможни теории. Но произходът не доказва нас­ледството от неговото пребиваване в българското историческо битие. Защото като историческа категория наследството като траен резултат е винаги по-важно от произхода. Яркото при­съствие на цар Фердинанд в българската история навежда до размисли, които никога няма да остареят. Какво тръгна накри­во в нашата история след толкова забележително и обнадежда­ващо начало? Той самият като че ли символизира онзи внеза­пен срив, който винаги е последвал във времената на нашето кратко историческо величие. Той позна тръпките и на „Осан- на!“ и най-вече на „Разпни го!“ в своето българско царство. Нито един значим исторически акт в неговата история не ми­на без активното, кога задкулисно, кога флагрантно, съучастие на Фердинанд. Но нима неговият живот, слава и разруха не съвпадаха със съдбата на самата България? С него тя изживя своето държавническо детство, юношество, окрилена младост и вледеняващо разочарование. От онези, които още с връхли­тането си изглеждат грудно поправими. Понякога неговата съдба ни навежда на мисълта, че той бе царят-държава. Не в онзи абсолютистичен дух, който ни напомня фразата на „краля-слън- це“ Луи XIV, а като надежди, възход и пропастен край.

Именно така и народите, държавите понякога дори конти­нентите често напомнят, а и възпроизвеждат съдбата на отдел­ните човеци. Точно като тях те се раждат, съзря ват, постигат успехи и търпят поражения, и ако нямат историческия шанс да се възпроизведат, слизат ( понякога незаслужено ) от истори­ческата сцена. Всяка младост на една държава е белязана с оптимизъм, надежди и очаквания. Но ако за провала на своите надежди човек може да упреква само себе си, за краха на на­ционалните идеали отговорността обикновено носи цяло поко­ление. Понякога обаче вината може да бъде персонифицирана, за да отекне по-силно драмата от загубеното. Тя винаги е свър­зана с мъчителната предпоставка за „несбъднатото дело“, за това какво можехме да бъдем и какво сме! Дали той не бе тази удобна за трагическите ни времена обяснителна и изкупи­телна жертва? Дали с основателно или преувеличено старание ние сочим него, за да не сочим себе си като обяснение за всичко, което не се простира само до „съюзници-разбойници“? Съвсем доскоро мнозина историци отговаряха на упреците спря­мо нашето поведение с готовия отговор – това са само „цар Фердинанд и българската буржоазия“! Ние нямаме нищо общо с тях! Разбира се, днес ни е останало от тази фраза само „цар Фердинанд“! Но един Клемансо през 1919 г. не споделяше то­ва мнение. Както и Чърчил през 1944 година. И не само те! Трябваше да има някаква „добра“ причина за това! И следва­ше да се посочи личност, която да концентрира, побере и сим­волизира злата и незаслужена участ на няколко поколения. Чес­то пъти този жесток избор е несправедлив, но затова пък е винаги траен.

В историята на нова България тази непривлекателна роля и извинително удобство на нашето безсилие е отредена на вто­рия владетел на Третата българска държава – Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакс-Кобург Готски – Ферди­нанд. На 2 август 1887 г. новоизбраният от Великото народно събрание държавен глана княз Фердинанд тържествено полага клетва. Макар и непризнаван от никого, трибутарното княжес­тво България вече има държавен глава. Този акт е представен като висша мъдрост и велика победа на тогавашните управни­ци, но тревогата от неизвестността не е напуснала никого. Ре­гентът Стефан Стамболов с агресивна яснота заявява: „При времена тежки, смутни и бурни ние поехме властта, предадена нам от бившия княз… Нашата единствена цел беше да отблъс­нем домогванията на една чужда държава върху нашата неза­висимост…“ Въпросната „чужда държава“ е Русия на Алексан­дър III. В отговор на това на 7 август руското правителство отправя нота до силите, за да ги уведоми, че смята този избор за незаконен. Малко по-късно Русия ескалира крайната си по­зиция. Тя уведомява всички сили в системата на „европейския концерт“, че „окончателно“ решава да смята княз Фердинанд за узурпатор, стоящ вън от закона. Поради това и действията, насочени лично против него, „не могат да се смятат за осъди­телни и наказуеми“. Това е открито поощрение към съпротива срещу Фердинанд вътре в страната. Под натиска на Русия Пор­тата, съгласно Берлинския договор, отказва да признае новия княз за български монарх. България е отново във формално безкняжие и отново бивша Източна Румелия е без Главен уп­равител. А тъкмо тя е в сюзеренните си права да обяви княза за законен или да го потвърди и одобри. Но руско-турските отношения след войната през 1877-1878 г. приемат друг курс и сега Цариград е много по-внимателен спрямо руските предуп­реждения. Последват изрични нареждания на руския диплома­тически агент в Букурещ Хитрово да оказва съдействие на всич­ки лица, склонни да вземат участие в отстраняването на Фер­динанд. Така се потвърждават думите на княз Александър Ба­тенберг, че причината за руската намеса и България е не лич­ността на българския княз, а фактът, че престолът на българ­ските царе е зает от владетел с воля да бди за независимостта на страната. Наричат го суетен, авантюристичен. Несъмнено е така. Но намирам, че е необходимо качество много по-силно от авантюризъм, за да заемеш един престол, който вещаеше всякакви заплахи, включително и смъртна. Едно писмо в архи­ва на Гр. Начович откровено, макар и некрасиво, свидетелства и за българската позиция: „Не остана друг освен Фердинанд“ – споделят българските регенти. Нима другите многобройни кандидати не са достойни за това овакантено място, включи­телно известният Валдемар Датски, шведският крал Густаф Адолф, румънският Карол, нашият Алеко паша, та дори до султана и победеният крал Милан! Те просто не са посмели да бъдат на неговото място. А той се реши въпреки всичко. Не, този избор не бе брак по любов, той бе брак по необходимост. Княз Фердинанд стана български владетел просто поради лип­са на друг.

Няма съмнение, че той носи голяма историческа вина пред България, а фаталните териториални нещастия, понесени от бъл­гарите при неговото управление, в много отношения остават непоправими. Но това не бе естествена и логическа обреченост. Нека припомним обстоятелствата, при които той застана на кормилото на разлюляния държавен кораб. Ненавижданият от Русия Княз Александър си е отишъл, но страната е контро­лирана от антируското Регентство. България е адмирирана за проявите на самостоятелност и съпротива, нейните представи­тели са приети на най-високо държавническо ниво, пресата от­разява техните визити и пр. Но на тричленната българска де­легация, тръгнала да „търси“ княз в Средна и Западна Европа в края на 1886 г. и началото на 1887 г., бе изрично казано, че никой няма да подкрепи българите при един открит конфликт с Русия. Това на практика означаваше скритото признаване на нейните специални права и интереси в България. Тази откро­веност и своеобразна порядъчност на тогавашните антируски сили в Европа е една от последните прояви от епохата на класическата дипломация. Тя свидетелства, че България може да има успех и съдействие от страна на франция и Англия само ако не се превърне в антируски фактор в Югоизточна Европа. И това става във времена на крайно изострената фаза в англо-руските отношения заради Афганистан и Индия и при още неосъществения в договорен вид руско-френски съюз от 1892 година.

Когато на 30 юли 1887 г. новоизбраният княз Фердинанд стъпва на българска територия при видинското пристанище, никой не подозира, че този човек иде стане злата съдба за България. Защото, без да е обичан, той бе посрещнат с дълго­очаквано облекчение.

Отминала е цяла година – от август 1886 до август 1887, когато България е управлявана от тричленно Регентство и пра­вителство, обявени за незаконни, „филите“ и „фобите“ са до­вели страната до състояние на студена гражданска война. Рус­ката дипломация предизвиква скъсване в руско-българските дип­ломатически отношения още през ноември 1886 г., сърбите тър­сят реванш за поражението от войната през 1885 г., а Турция има перфектен юридически претекст да възстанови статуквото в бивша Източна Румелия. Вече съществуващият като полити­чески термин „български въпрос“ е обременен с допълнителни взривоопасни натрупвания. Ако през 1881-1883 г. това означава възстановяване на Конституцията, през 1885 г. – признаване на Съединението, ако по време на Регенгството 1886-1887 г. той се покрива с понятието „българска криза“, години наред неслязло от страниците на европейската преса, то след август 1887 г. под „български въпрос“ се разбира признаването за законен избора на българския княз. Всичко това отклонява истинското съдържание на българския въпрос. Той се свежда (като външ­нополитическа програма) до „събирането“ на българските земи в единна национална държава съгласно етническите индика­ции, посочени още по времето на учредяването на Екзархията през 1870 г.

Цар Фердинанд (2), кайзер Вилхелм II (1) и фелдмаршал Август фон Макензен (3) на военен парад в Ниш, януари 1916 г.

Цар Фердинанд (2), кайзер Вилхелм II (1) и фелдмаршал Август фон Макензен (3) на военен парад в Ниш, януари 1916 г.

Това изкуствено „забавяне“ в българското етнотериториално единство оказва негативни последствия за темпото на кон­солидация на българския елемент извън границите на Княжес­твото. Но то оказва отрицателно въздействие и върху партийно-полигическия климат вътре в него. Въздействие, което ще стане една от гибелните причини за по-далечните ни начина­ния. В страната е развихрена патологическа партийна нена­вист, която при васалния статут на държавата предоставя без­брой възможности за всякаква намеса от близо и далеч. Можем да разберем как във въображението на младия владетел и бивш австрийски офицер тлее амбицията да приеме тези предизвика­телства и да изгради силна държава чрез основите на стабилна и уважавана в света династия, с брачни връзки и сватбени проекти, които биха засилили влиянието и стойността на сама­та България. Иначе не би било възможно да бъде. Бързаме да отбележим, че при умереност в решенията и действията него­вите намерения биха оформили здрава база за доброто бъдеще на младата държава. Самото му идване в България по това време изисква не само амбиция да управлява, но и готовност да поеме риск с неизвестни размери. От всички вероятни и приемливи кандидатури за неудобния български трон към юли 1886 г. условно възможна остава само личността на Ферди­нанд. Защо става така? Защото няма друг! По това време смър­тността между коронованите особи по неестествен път е пока­зателно по-висока, отколкото всред останалите простосмъртни.

В началото Княз Фердинанд има ситуационния шанс да прояви качества при благоприятна реакция от страна на своите поданици. Той навлиза в нашата история в един много интере­сен момент, когато нацията се намира в подем, а съзиданието и оптимизмът неизменно съпътстват партийните страсти и по­литически изпитания. В Двореца българите търсят не само спа­сение срещу посегателствата спрямо тяхната нова държава, но и съзидателното излъчване на координирана система за евро­пеизация на страната. При неговото управление България отбе­лязва най-динамичен напредък в политическо, стопанско и културно отношение за целия Балкански полуостров. В самия край на XIX век и началото на XX тя е безспорен лидер сред бал­канските държави, бързо скъсява историческата дистанция и уверено върви към достигането на нормалните европейски стан­дарти. До навечерието на Първата световна война сериозни автори установяват наличието на „българофилия“ в държави като Англия и Франция, традиционно свързани с Гърция и Румъния. Важна историческа заслуга на Фердинанд I е, че съ­умява да схване тази тенденция, да насърчи процесите на мо­дернизация. Неговите приноси в обновлението и напредъка на България обхващат широк периметър от нововъведения, които за мнозина са били тогава само царски каприз, но са останали за българските поколения. Голям любител на ботаниката и ор­нитологията, той колекционира видове от българската природа и създава първата в България зоологическа градина. Но има и нещо друго, което често застава между сприхавия му характер и търпеливото изчакване.

Той е аристократ с мания за монархически перспективи, разпрострени като амбиция към най-далечни и престижни фа­милни дворове в Европа. Ако българите все още страдаха от комплекс за малоценност в европейски контекст, в него това бе заместено от чувство за превъзходство над много монарси от по-голям държавнически ранг. Този династически максима­лизъм в известни отношения влиза в противоречие с относително тесните коридори на реализация, които малкото балкан­ско княжество, обременено от патриархални традиции, може да му предложи. Трябва да имаме предвид и амалгамираната ге­неалогия на втория български монарх, която като че ли зави­наги изключва проявите на чист патриотизъм към каквато и да е национална кауза. Новият княз е „гражданин на света“ по възпитание и манталитет не само като преплетени монархи­чески родства. Фердинанд I завинаги остава един аристократи­чески космополит на българския трон, въпреки искреното му желание да направи чрез себе си България по-значителна.

Един от големите проблеми пред българската историогра­фия, а защо не и националната ни психография, е оценката на т. нар. „личен режим на Фердинанд“. Тук рядко се срещаме с такъв подход в анализите, при който да има връзка между предпоставка и следствие, където резултатите да не предхож­дат причините. Колко лесно е да отдадем появата на този „ли­чен режим“ изцяло на историческата съвест на първия Кобург. Нека не забравяме, че дори и след падането на Ст. Стамболов парламентарният ритъм и функция в страна е основан върху доста ограниченото влияние на това, което наричаме мнозин­ство от населението. Съпоставен с нарастващата централиза­ция на държавата, с непрекъснатата намеса на чужди сили, този факт носи по-достоверно обяснение за повишеното вли­яние на царя. Никой не отрича неговия активен „принос“ в установяването на личния режим. Но той получаваше непре­къснати улеснения. Затова в значителна степен този режим не е резултат само на безконтролните лични амбиции на Ферди­нанд. Той е продукт от особеностите на българското развитие след Освобождението, когато следваше да бъдат едновременно достигнати няколко политически цели – национално обедине­ние, стопанска модернизация, политическа демократизация и държавна централизация. Към тези високи върхове българско­то общество и държава вървяха едновременно и затова се за­дъхваха по пътя. Може би и поради това не достигнаха до нито един от тях. Заложен ли е конфликтът между монарха и Народното събрание в природата на Търновската конституция? Блестящите анализи на проф. Стефан Баламезов и съвремен­ните изследвания на правните историци ни водят повече към утвърдителния знак на този въпрос!. Нека напомним, че при целия си демократизъм в сравнителен план тази конституция не обявява народа за суверен. Широките прерогативи и властовите пълномощия на монарха не влизат във формално противоречие с нейните текстове и тъкмо това удобство го превръща в централна фигура в държавнополитическия живот. Той практически ръководи външната политика, след като от негово име се сключват договорите и е представител на държавата в нейните отношения с чужди страни. Той назначава и уволнява министрите, които са отговорни пред него за своето управле­ние. Съдилищата правораздават от негово име, войниците се кълнат във вярност на него. Според чл. 136 от Конституцията „членовете на Народното събрание не могат да се събират на сесии, без да бъдат свикани от Княза“. Но според друг член той може да разпуска събранието и назначава нови избори, когато си поиска, сиреч когато е в негов интерес да става това. Тези неясноти са причина дълго да се тълкува смисълът на думите в Конституцията за това, каква държава е България. Върху смисъла на определението „Конституционна монархия“ и „народно представителство“ като преобладаваща характерис­тика на Третото българско царство спорят и днес видни бъл­гарски юристи.

Всичко това се осъществяваше като конкретна практика до 1908 г. под зоркото наблюдение и честата намеса на Великите сили – право, юридически регламентирано от Берлинския дого­вор. Тенденцията да се засили ролята на монархическия инсти­тут, да се наложи той извън рамките на конституционната мо­нархия се проявяват в историческото развитие на повечето бал­кански държави. Нека не забравяме, че тъкмо по времето на „личния режим“ забелязваме една временна, но многозначител­на тенденция в политическата история на Европа. С оглед на приближаващите се военно-политически стълкновения, значе­нието на монарсите, включително и в Англия, се засилва. Мо­нарсите не възвръщат предреволюционната си власт, но пре­живяват кратка реабилитация на своето място, участие и стойност в подготовката за предстоящата война. Всички те при­емат военни паради, носят военни униформи, срещите на меж­дудържавно равнище имат стойност само ако присъстват и те. Не, лебедовата песен на монархическия авторитаризъм не бе само руски случай.

Драмата на монархическата власт в България бе, че това временно явление в европейската политическа обстановка съв­падаше с нейното начало. Като формално неангажиран и стабилизиращ фактор, монархът често получава ситуационни възможности да манипулира парламента и най-вече правителство то. Фердинанд прилага тази европейска новост с перфидни балкано-византийски методи, отлично и бързо усвоени от него за кратко време. Той обещава назначения и постове, позиция и улеснения по въпроси, които не са в неговите правомощия. Той преговаря и заблуждава. Той противопоставя, ласкае и ру­гае, често пъти по маджарски. Той познава пороците на своите министри и ги използува по неподражаем начин. Позволява си да разпуска институции и дори да затваря университет. Но мал ­цина от приближените му дръзват да поставят под критика и съмнения тези похвати. Тъкмо по такъв начин той си осигуря­ва главна роля в управлението на държавата и утвърждава ре­номето си на владетел, от когото зависи крайното решение. В такъв план би трябвало да бъде поставено тълкуването на по­казателния факт, че след Стамболов нито едно правителство не изкарва мандата си докрай и всички те идват или си отиват по волята на княза. Вина само на коварния Фердинанд ли е тази отблъскваща статистика? Нима властната кралица Викто­рия не е ненавиждала Гладстон и обичала Дизраели, но е била принуждавана много по-често да назначава за премиер на Ве­ликобритания либерала? При Фердинанд не стоеше този въп­рос. Както и при предшественика му, той не бе стриктно конституционно задължен да се съобразява със срокове, мандати, процедури и резултати от избори. При толкова написани стра­ници от вещи изследователи взаимоотношенията между Ферди­нанд и местната политическа среда още не са анализирани ка­то поощрителен и ускорителен фактор за неговите безцеремонни намеси и амбициозни кроежи. А тези взаимоотношения мо­жеха да възприемат друга, по-благоприятна като историческа перспектива насока.

Защото той наследява от предшественика си едно почти­телно отношение спрямо държавния глава въпреки детронацията и абдикацията, въпреки че в продължение на столетия бъл­гарите са принудени да гледат на държавата като на чужда и враждебна институция. Но споменатите неясноти и неточности в Търновската конституция са използувани от него по един неподражаем и непознат в нашата нова история начин. При непрестанното редуване на правителства и при политически жи­вот, доминиран от партии, най-вече на котерийна основа, лич­ният режим дава алтернатива за комбинативна намеса в рам­ките на конституцията и за обуздаване на безпринципните по­сегателства към средствата на властта. Една преднамерена, игнорирана или тенденциозно премълчавана заслуга на Ферди­нанд е, че докато в съседните балкански страни политическите преврати, често съпътствани от кървава разправа по върховете, са всекидневие, в България политическата сцена е стабилна, макар и напрегната. Той носеше непоколебима власт, която след Стамболов си позволи да оспори само Стамболийски. Рядко някой друг, дори и измежду най-авторитетните ни интелектуал­ци, патриоти и политически демократи, си позволяваше този дързък лукс.

Тук неизбежно навлизаме в един принципен въпрос, който не може с лека ръка да бъде заобикалян просто защото е неудобен с оглед на крайните ни представи за цар Фердинанд. Ако приемем признавания напредък на България до Балканс­ките войни, отбелязван от Теодор Рузвелт, ако посочваме, че тя стремително „дръпва“ в сравнение с останалите си съседи, имащи като предимство една историческа дистанция от около 50 г., тогава може ли тези постижения да бъдат констатирани вън от участието на държавния глава в политическия живот на страната? Не може при изтъкване на успехи той да бъде игно­риран, а за обяснение на погромите единствено той да е абсолютизиран като участие и вина. Такава преднамерена, тенден­циозно подбрана и несправедлива селекция не прави чест на нито една зряла историографска школа. А не прави чест и на който и да е народ, обясняващ всичко само с една личност, та била тя и личността на царя.

Ако историците често отправят към него упрек, това се дължи на суровата истина, че и при най-добронамерената рав­носметка на позитиви и негативи безспорно надделяват послед­ните. Ние срамежливо отминаваме констатацията, че съдбонос­ните решения между 1911 и 1915 г. не са капризни прояви на неговата мания за величие, а естествено продължение на него­вото поведение след падането на Стамболов. Всичките послед­вали насмешки за неговите портрети в мантии на византийски василевси, легендите за златни каляски, с които искал да влезе в Цариград, цялата му мания да бъде велик цар изобщо вли­заха в крещяща несъвместимост с традициите и добродетелите на българското общество. Но те не бяха толкова чужди на значителна част от тогавашната българска партокрация, която освен освобождението на „братята отвъд Рила“ търсеше мате­риални и кариеристични реализации в договори, спогодби, подялби, зони на влияние, търговски коридори и войни.

Поради това такова поведение бе не само допускано, но и култивирано и поощрявано от българската гражданска и поли тическа среда. Тя го приемаше за естествено само за да се докопа до властта или само за да се избегнат безредия като в другите балкански страни. Но именно това българско „спокойствие“ и този условен „стабилитет“, генерирани и подхранвани от авторитаризъм, се огънаха при първото сериозно препятст­вие. Те не стояха на висотата на онези големи надежди и онази мисия, която историята възлагаше на България в Източните Балкани! Защото приспиваха с измамния си порядък способ­ността на българите да оценят правилно възможностите на другите и своите собствени. Победите през 1885 и 1908 г. бяха отучили българите от политически реализъм. Тази несъобразе­на с обективните реалности психоза в онези времена е добре пресъздадена в спомените на проф. Г. Кацаров. Той описва как тогава е разпространено схващането, че България „не може“ без Солун, „не може“ без Одрин, „не може“ без тази или друга територия, пристанище, коридор. Естествено, че тези искания имаха етническо, историческо и морално оправдание. Естествено, че те отразяваха нашия дял в разгрома на Турция и храбростта на нашата армия. Естествено, че те се простираха само до български земи и в много редки случаи пренебрегваха или изопачаваха обективните етнически реалности в тази част на Балканите.

Но тези повече или по-слабо основателни искания не бяха съобразени с политиката на възможното, което е единственият критерий за траен политико-исторически резултат. Такъв триумфализъм правеше не само лоша услуга, но и лоша чест на святата кауза на българското обединение. Тогава доблсстната кръв на армията, нейната слава и страдания са пропилени от бездарието и късогледството на дипломацията. Вероятно сами­ят Фердинанд е споделял тогава онзи вопъл, произнесен от Екзарх Йосиф: „Ах, къде е сега Стамболов!“ Тези несъответс­твия в общата външнополитическа програма и акция бяха на­лагани от Фердинанд, но споделяни от мнозина влиятелни по­литици, включително и от страна на част от българското об­ществено мнение. Затова на Фердинанд не му беше толкова трудно на манипулира министри и депутати, журналисти и офи­цери. Той беше схванал отрано слабостите на българския поли­тически елит и като национален характер, и като ситуационни реакции според обстоятелствата, и като лекота на адаптацията към всяка нова власт.

He е необходимо толкова богато историческо въображение, за да предположим, че и да не бе законът от 1911 г. позволил (в нарушение на конституцията) на правителството и царя да водят тайни външнополитически преговори, Народното събра­ние пак щеше послушно да одобри онова, което тайно бе пред­приел българският монарх. Защото у нас вече беше установена традиция в това отношение. Изключенията само потвърждава­ха правилото. Може би само четири пъти – при освиркването му от студентите на 3 януари 1907 г., при твърденията, че Независимостта от 1908 г. е компрометирана чрез неговото утвърждаване за цар, и накрая след дръзките закани на Ал. Стамболийски през май 1914 г. и още по-страшна година след това, той вижда, че съществува и една „друга“ България. Но той бе свикнал на друго отношение. Дори и най-резервираният спрямо персоната на Фердинанд български политик от XIX век Петко Каравелов го упреква само заради проавстрийската му политика. Още в предизборната агитация през есента на 1894 г. във Видин е публикувано „възвание“, което декларира, че либералите каравелисти ще поддържат трона и династията на княз Фердинанд. А той още не бе признат от самата Русия! Това възвание е приподписано от цанковисти, радослависти, стамболовисти и от яркия представител на Каравелов – Найчо Цанов! През есента на същата година каравелистите не подк­репят инициативата на социалистите за закон, порицаващ кня­за и царстващата династия. Вероятно им се е видял прекалено „нихилистичен“! Когато Фердинанд се „одобрява“ с Русия, стамболовистите заявяват, че „най-голямото зло, което сме напра­вили, е, че доведохме Фердинанд в България, оженихме го и го закрепихме на престола“! Закъсняла реплика на приписвана­та или действителна фраза, казана от умиращия Стамболов от­носно единствената му вина. Но когато в началото на XX век идва на власт вторият стамболовистки кабинет, народнолибералите имат ласкаво отношение към княза, готвещ се да стане цар! Това е един банализиран мотив в политическия спектър на българските политически формации. Стига се дори до парадоксалната зависимост, че пропагандата на каравелистите, со­циалистите и радославистите против Фердинанд намалява тяхното влияние сред българската общественост. Този процес ге­нерира необратима перспектива в партийната политика до края на Първата световна война.

Между 9 юни и 9 юли 1911 г. заседава Петото велико народно събрание с председател Стоян Данев и то се произна­ся по промените в конституцията, засягащи 14 члена. Съвсем между другото минава същественото изменение на чл. 17, което авторизира царя да сключва чрез, забележете, „своето“ пра­вителство международни актове и договори. Не че нямаше опо­зиция спрямо такава брутална промяна. Тя обаче бе безсилна сред общия вой на одобрение. Затова и самият цар рядко си прави труда да ги забележи, твърде надменен, за да попита за какво всъщност е цялата тази врява. Той се наслаждаваше на клетви за вярност и на уверения за безусловно покорство. За­щото множеството антиправителствени прояви на българската общественост практически не само не бяха насочени срещу не­го, но и улесняваха неговите задкулисни игри! Да, той също бе наричан „дете“ – разглезеното дете на българския политически небосклон! Но разглезен и от самите българи. Активното зако­нодателство, което предприемат особено двата стамболовистки кабинета в края на XIX и началото на XX век, осъществява правен опит да се заздравят правните, стопанските, общински­те, образователните и отбранителни основи на държавните структури и функции, поставени още при П. Каравелов и княз Александър. Но те с нищо не забавят темпото на авторитаризация и системата на фаворитизъм, които царят установява въп­реки всичките конституционни и правови гаранции и принципи на българската демокрация.

Той държеше под контрол армията, а това е най-важната индикация за влиянието на един монарх. Понякога лансираше в нейния команден състав не много способни, а предани по царедворски принцип хора. Но общо взето духът на армията бе висок – онзи дух и онази боеспособност, която будеше комп­лекси на страх и малоценност сред армиите на нашите съседи. Фердинанд има всепризнати заслуги за нейното устройство, снабдяване, ръководство и модернизация. В нейно лице той виж­да главно средство за постигане на националното обединение. В плановете си за външнополитическо могъщество на Бълга­рия, гледана до 1913 г. като най-важния фактор на Балканите, Фердинанд залага преди всичко на армията, в която капитани­те победители от войната през 1885 г. бяха или емигрирали в Русия, или екзекутирани заради бунтовете в Русе и Силистра през пролетта на 1887 г. или – станали вече генерали. След решаването на „емигрантския въпрос“ в края на века, повечето от офицерите-емигранти се връщат в Родината, за да служа т в армията. Царят и способните му генерали моделираха такава армия, която, обновена и обучена, подплатена със свещена не­навист към поробителите „другите българи“, бе готова за нови подвизи. Балканските ни съседи вече имаха комплекс от нея. Фердинанд постоянно модернизираше тази армия, знаейки как­во й предстои. В това си прозрение той стана новият и с по- широк замах „Батенберг“ в българското армейско строителст­во. Тъкмо в тази сфера Князът осъществява и първата прием­ственост в модернизацията на новата българска държава, при която онова, което е построено от предишни личности, партии и поколения, не се отрича и унищожава, а утвърждава и раз­вива. Как бе постигната тази особена неравномерност, когато толкова успехи вървяха паралелно с ембрионите на бъдещи гран­диозни глупости? Нека отново се върнем малко назад в тогавашното време.

Цар Фердинанд при обявяването на независимостта на България

Цар Фердинанд при обявяването на независимостта на България

Текат неспокойно първите седем колкото опасни, толкова и съзидателни, колкото бляскави, толкова и мъчителни години от монархическия дебют на новия княз. Никой от дипломати­ческите представители не се среща официално с него, вътре в страната немалко политически авторитети го наричат узурпа­тор, а тя е осеяна от бунтове и съзаклятия, руската диплома­ция прави всичко възможно, за да го принуди на напусне, подобно на предшественика си, българския престол. Но новият княз, само с пет години по-възрастен от княз Александър, не се поддава на обездвижителната слабост на обречените молби. Той чака. Той търпи патронизацията на Стамболов, пренебре­жението на дипломатите, шегите на европейската журналисти­ка. Заради една вестникарска карикатура с надпис на френски език „Кралят се забавлява!“ България екстернира Гастон Шадурн – известен журналист, кореспондент на в. „Таймс“. Това е случай, когато България нарушава режима на капитулациите, наложен според Берлинския договор, забраняващ й да гони чуж­денци без одобрението на Великите сили. Фердинанд безучас­тно стои зад тази дръзка постъпка, макар че тя го засяга пря­ко. Той стоически понася удари и приема подкрепа. Фердинанд вгражда бавно и методично своите принципи, подходи и стан­дарти, като не ги налага открито, а очаква да ги потърсят другите. Той е любезен с едни, високомерен с други, груб с трети, необичайно ласкателен към четвърти. Сприхаво и безп­ричинно сменя предпочитанията си и показва, че никой не е абониран за неговото благоразположение. От министри, гене­рали и дипломати до придворни дами. Но винаги има наум резервно решение и резервни служители. Той много добре знае цената си. Защото, ако той бе станал княз, а после цар благо­дарение на българите, то поне до края на века самите българи разбираха, че нямат друг избор. Да се върне от България, за него би било неудача, а за България – пряка опасност. Той приличаше на онзи дух, който, излязъл от бутилката по бъл­гарска воля, вече никога не можеше да бъде набързо прибран и върнат. Приел опасности през август 1887 г., князът вече можеше да създава сам опасности. Не само за тези, които бяха свързали своята партийна кариера с тогавашния външнополи­тически курс на страната.

Настъпва часът на компромиси и жертви. Как ли се е почувствала изисканата Пармска херцогиня, крехката Мария- Луиза, когато е следвало да се изпълни конституционният прин­цип Ст. Стамболов да присъства при прерязването на пъпната връв на престолонаследника? Вероятно би спестил това изпи­тание на княгинята, но се е ръководил от чувство за приемс­твеност, законност и държавност. Затова тъкмо той енергично подкрепя първите стъпки на новия княз във все още метежна­та следрегентска България. По-късно онези, които правеха съ­щото, бяха мотивирани много повече от кариеристичен им­пулс, отколкото от грозящите опасности за още васалното кня­жество, ако отново останеше без княз. Колко голяма е разли­ката между отношенията Фердинанд-Стамболов и останалите. Защо скриваме крещящия факт, че „личният режим“ започва, когато „диктаторът“ си отива? Неговото отсъствие на българ­ския политически небосклон бе еднакво нещастие и за Бълга­рия, и за княза, станал след 1908 г. цар. До края на управле­нието си той не разбра, че му трябва Стамболов и по-малко чиновници като Рачо Петров.

Много страници са изписани за сътрудничеството, взаимо­отношенията и накрая дебелашките нападки и конфликти меж­ду Стамболов и Фердинанд. В тях всеки „избира“ това, което му е удобно по предубеждение. Нека употребим в този случай антиисторическото „ако…“. Можем само да предположим, че ако княз Александър имаше навремето подобна личност до се­бе си, то едва ли би си заминал от София така угнетително и безславно. Приписват на Стамболов предсмъртно признание, че най-голямата му грешка е, че довел Фердинанд в България. Ако това признание е вярно, допускам, че то е изречено изця­ло по личностна и ситуационна мотивация. Могъщият тогава регент много добре знаеше, че повече не можеше да се чака и че нямаше кой да бъде алтернатива на Фердинанд. Иначе самият той не би защитавал така последователно и твърдо персоната на княза, въпреки че незабавно е съзрял неговите слабости, които постепенно са се вграждали не само в дворцо­вия протокол, но и в природата на българските политически елити. Тук той надминава себе си и своята природа на мани­фестиран егоцентрик. Той е разбрал, че Фердинанд не е оби­чан много от българите, но за него държавността е била по­вече от персонални симпатии и близост. Точно в такъв мо­мент ние го виждаме надскочил себе си в името на България. Нашите неостамболовисти още не са забелязали това негово благородно и мъжествено самоотрицание.

Но защитата на Стамболов спрямо персоната на Княза има своя цена – неговите права и прерогативи са ограничени не само според Конституцията, но и поради властната натура на българския премиер, който не винаги се съобразява с волята и предпочитанията на новия господар. От споровете за обръще­нието към него до взетите без консултации с Двореца важни външнополитически решения усещаме предпоставките за близ­ка неприязън и открит конфликт. Често този период е окачес­твяван като „режим на Стамболов“. Може би тъкмо тогава започва онази драматична особеност в българския политически живот, при която Народното събрание придобива спомагателно значение, съпоставена със силата на изпълнителната власт. Без да е само български случай, това нарушение в конституцион­ния ритъм в страната ще ни струва скъпо в една по-далечна историческа перспектива.

Ако приемането на отговорност и решителност пред лице­то на пряка опасност означава режим, то наистина тогава на България й бе необходим режим. С малко историческо въобра­жение можем да си представим конкретиката на тези опаснос­ти. Дори и да омаловажаваме методите на вътрешната опози­ция, предизвикала ответни репресивни мерки, драмата остава. Ако никой не признаваше българския княз, то тогава кой спо­ред Топханенския акт от април 1886 г. е главен управител на Източна Румелия, която все още формално не бе органическа част от Българското княжество? Князът разбира, че диктаторската методика на Стамболов е и в негов личен интерес, ма­кар че е насочена към отстраняването на поводи за промени отвън на партийнополитическото и гражданското състояние на българското общество. Изразът от началото на Великата френ­ска революция от 1789 г. „Отечеството е в опасност!“ може спокойно да бъде приложен и потвърден за българските реал­ности и перспективи от тогавашните времена.

Така между 1887 и 1894 г. протича времето на своеобраз­ната българизация на Фердинанд – процес и адаптация с нееднозначна равносметка. „Пазен“ от своя могъщ министър-пред­седател, той успява да понесе изпитанията на едно князуване (категоризирано като незаконно от всички Велики сили), да се запознае с бита, психологията, традициите и особеностите на българския народ. Сътрудничеството със Стамболов, пропито от явно и скрито съперничество, играе значителна роля в по­литическата и държавната школа на Фердинанд. Той се учи от Стамболов и и положителен, и в отрицателен смисъл. Имити­ра го и в същото време дори и в благодарствения адрес при оставката на Стамболов твърди, че постиженията на бившия премиер са осъществени „под Мой надзор“. В същото време необичайно добре възприема и оползотворява отрицателните елементи в българския национален характер. Те са ловко из­ползвани в партийните интриги и комбинации сред политичес­кия елит – твърде критичен в опозиция и твърде сервилен, когато му се предостави властта. Тук се приближаваме до най- чувствителния пункт в нашата модерна историческа съдба.

Външната политика, в която след 1894 г. Фердинанд пос­тепенно се налага като почти едноличен авторитет, пораженията от тази дворцова игра са сравнително най-слаби. Достатъчно умен, реалист и прозорлив, той възприема лансираната от Сте­фан Стамболов теза, че подкрепата от страна на която и да било велика сила ще се определя от представите за вътрешен стабилитет и външнополитическа независимост на България. Фердинанд поддържа балансирана външнополитическа линия в сложната обстановка на границата между двата века. Това оз­начава, че нейният потенциал следва да се определя не от това с кого е в съюз, а какво може да направи само в стопанско, политическо и военно отношение. България трябва да бъде зна­чима най-напред „навътре“ за себе си, а после да получи стра­тегическа стойност в кроените политически съюзи и коалиции. Тази изглеждаща елементарно днес максима освобождава стра­ната от предварителни обвързвания и я пласира в позицията на една малка балканска „блестяща изолация“ поне до 1911 г.

Князът споделя идеята за предварителна стабилизация на българското дело в Македония и Одринско, преди да се пред­приеме обединителна акция – мъдро прозрение на Стамболов, което в известна степен му струваше и главата. Естествено продължение на тази теза бе отказът за дележ на Македония – принцип, който най-добре свидетелства за етническите реал­ности като разпределение и предпочитания в източната част на Балканския полуостров. Големият проблем след трагическия край на Илинденско-Преображенското въстание и обявяването на независимостта през 1908 г. е сериозното разминаване меж­ду оперетъчния оптимизъм не само на Фердинанд, но и на цялата българска общественост и реалното съотношение на си­ лите в Европа и на Балканите. След 1885 г. българите бяха манифестирали неподозирана воля, прозорливост и мощ, които тревожеха нейните потенциални съперници. Техните постиже­ния послужиха като сериозен предупредителен сигнал за оста­налите балкански страни за общ фронт срещу доскоро слабата България. Фердинанд разбира основната задача на българската дипломация за онова време – национал но обединение. Но заед­но с повечето политически дейци у нас той не дооценява по- далечната опасност България да се окаже единствен обект на балканска коалиция, независимо от общите интереси срещу об­щия враг – Турция. Тази перспектива бе кошмарът на Стамбо­лов, поради което той поддържаше лоялни отношения с Пор­тата. Отдавна са изминали времената, когато България изжи­вяваше драматично и опасно еволюцията – от покровител към съюзник в своето външнополитическо поведение. Преодолява­нето на „българската криза“ от 1886-1894 г. дава кратък отдих за по-ускорено държавно и обществено съзидателство. Правят се опити по линията на стопанския протекционизъм, поощря­ват се традиционни и нови производителни способи, развива се образователната, просветителската и читалищната система, съ­общенията, транспорта, благоустройството. Започва одържавя­ването на железопътната собственост. Модернизират се дунав­ски и черноморски пристанища. Създава се Българското параходно дружество.

От 1894 г. държавата поощрява с различни законодателни изобретения и методи вече 72 фабрики от местната промишле­ност. През 1911 г. подобен тип стопанско-производствени еди­ници стават 3027 с 15 886 души работна ръка. Отменянето на архаични данъчни задължения и ограничения открива широкия друм за стопанската инициатива. Износът на качествената бъл­гарска селскостопанска продукция се премества, въпреки сви­репата конкуренция, от стария Левант към пазарищата на Сред­на и дори Западна Европа. България, подобно на Норвегия, откъснала се през 1905 г. от Швеция, търси стопански пролуки в европейската пазарна конюнктура. Но за разлика от новата скандинавска държава последната по ред държава от XIX век има пo-слаби възможности като стопанска конюнктура. Малко след 1905 г. настъпва часът на скромен, но реален стопански подем, непознат у съседите. Вътрешният оборот на страната през 1911 г. е повишен три пъти в сравнение с този от 1887 г., а промишлената продукция през 1910 г. е четири пъти по-висока от тази през 1900 г. От три милиона население през 1893 г. Третото българско царство през 1912 г. вече брои близо 4.5 милиона поданици. Кой може да твърди, че всичко това е осъществено без съучастието на царя? Често пъти тези инициати­ви са негова лична идея.

При рекрутирането на новобранците през 1911 г. бъдещите войници са с най-висок образователен ценз в балкански (и не само там) географски параметри. До лятото на 1913 г. към Фердинанд едва ли може да се отправи крайното обвинение, че самоцелно решава дипломатическите проблеми на Бълга­рия. Но възходът на България главозамайва не само министри­те, произлезли, според неговите представи, от презираното „простолюдие“. Фердинанд постепенно култивира не само страстта си за мощ, но и мания за папска безпогрешност. Това, че има много раболепни царедворци, които безразсъдно го уверяват в това му предназначение, още съвсем не го оневиня­ва. Напротив. Той слушаше само онова, което искаше да чуе, а за тази работа в България послушници много… Именно вър­ху почвата, изградена и богато напоявана от тях, се развиват отрицателните черти и приумици на овластения допълнително и незаконно цар. В това отношение неговите амбиции рядко намират граници.

От 15 януари 1904 г. , когато по инициатива на Д. Петков е приет Закон за Особата, неговите претенции нарастват и в законодателен смисъл. Цивилната листа заедно с разходите за дворцовите служители честите кръстоствания през Европа, орнитоложката страст, изисканият вкус към скъпоценностите и лукса струват на българите в началото на XX век 2 милиона златни лева годишно. Но и те се оказват недостатъчни. Цар Фердинанд търси заеми – от Българска народна банка (3 ми­лиона лв. през 1911 г.), от руския император Николай II (3 милиона златни франка), от берлинската банка „Дисконто ге- зелшафт“ и пр. Той без особени колебания прибягва до лични политически заеми от други държави, депозирани в тайни смет­ки. Според историка Г. Марков присъединяването на България към Централните сили през 1915 г. е подкрепено от германски личен заем за българския владетел от общо 7 милиона герман­ски марки, в допълнение от 150 милионния държавен заем. По-късно германската страна поема задължението да осигури на българския цар подобаваща издръжка в случай на „небла­гоприятен изход на общото дело“. През 1921 г. германското правителство компенсира бившия цар с 26 милиона марки за понесените през войната имуществени щети. Това става в раз­гара на съдебните дела срещу българските министри, обвинени за „престъпното безумие“! Повечето от тях предприеха тези решения не толкова поради користолюбие или политически пре­дубеждения, а просто от глупост.

До края на своя дълъг живот Фердинанд получава неед­нократно помощи и заеми, както и ежегодна рента, които му позволяват да поддържа съответния стандарт в двореца в гр. Кобург. Разбира се, подобни взаимоотношения още не го пра­вят „агент“, обслужващ чужди интереси. Личните отношения между Фердинанд и германския кайзер Вилхелм II са неприяз­нени, докато добрите отношения между кайзера и Николай II не предотвратяват войната между Русия и Германия. Впрочем още при Луи XIV, който отпуска лична сума на Чарлз II Сгюърд такива взаимоотношения не се приемат за антидържавна дейност. И все пак, съпоставен с болките на българите след войната, с терзанията и измитанията на собствения му син, животът на Фердинанд по това време е наистина едно далечно надсмиване над българската история въпреки всичките му мелодраматични декларации колко милее за бившето си царство. Но да се върнем към текущата тогава политика.

Българският трагизъм се изразява в това, че провалът на политика Фердинанд става в решителния за националната ка­уза период след 1912 година. Неговата лична трагика обхваща и поглъща целия български народ. Пристрастен към европейс­ки етикети и дворцови комбинации, той не съумява да вникне в особеностите на балканския национализъм. Концентрирал уси­лията си да разбере и усвои балканските хитрости „отвътре“, той става лесна плячка на една преднамерена и изкусна хит­рост от страна на балканските съюзници „отвън“. Там негово­то изкуство да противопоставя и подвежда не проработва. Той можеше да надхитри д-р Константин Стоилов или Стоян Данев, можеше да употреби ген. Рачо Петров или Димитър Станчов, но не можеше да се справи с Венизелос, Братиану и Пашич. Там изкуството му свършваше или оставаше безпомощно, защото не се прилагаше спрямо зависими и послушни чинов­ници. Той носи главната отговорност за българо-сръбския до­говор и подялбата като път за решаване съдбата на Македо­ния, което завинаги обрича българската кауза. Как може да допуснеш да няма ясни териториални клаузи в договора с Гър­ция, как можеш да разчиташ на румънското джентълменство, как можеш да вярваш на арбитража на императора, след като неговият посланик Изволски открито бе заявил, че българите следва да „престанат да се смятат за най-важния народ на Бал­каните!“. А как можеш да допуснеш, че някой ще те пусне на триумфален марш с византийски одежди в Цариград? Но нима тези обвинения не мигат да се отправят и спрямо онези покор­ни министри, които в тези съдбоносни мигове са със и около него?

Неговата екстравагантна природа, личната самонадеяност и недооценката на редица конкретни обстоятелства поставят то­зи съдбоносен за бъдещето на нацията и държавата ни въпрос върху хазартната плоскост „всичко или нищо“. Така България навлиза в една опасна съюзническа система, в която тя е не­желан пришелец. Отколешните традиции на гръцко-сръбското сътрудничество срещу българите са лекомислено игнорирани, без да се разбира, че при сключването на Балканския съюз те само са оставени на заден план, но не и прекратени. Нима не бе ясно, че след 1885 г. и след 1908 г. на България се гледаше като на своеобразен център на балканската независимост, който следваше да бъде ако не унищожен, то отслабен? Кой, ако не Фердинанд следваше да вникне в тази коварна същност?

Алтернативните възражения на тези обвинения са извест­ни. Някои изследователи смятат, че през 1913 г. Фердинанд прави морално оправдан избор, като насочва българските щи­кове към Сърбия и Гърция. Двете държави вече имат сключен зад гърба на страната ни съюзен договор срещу нас. Провока­циите по линията на разграничение между победителите срещу Турция не спират, което стимулира за изпреварващата преван­тивна акция. Повелителната максима „атака или демобилиза­ция!“, изпращана от ген. Савов, реалистично отразява състо­янието на армията и опасната неизвестност, пред която бе из­правена нейната стратегическа позиция на фронта.

Нашите съюзници флагрантно оспорват изконни историчес­ки и етнически права на своята съседка, някои от които договорно и предварително определени като български по етничес­ки състав и историческа принадлежност. Но пренебрегването на поведението на Румъния при такава евентуалност е непрос­тима глупост от страна на българските управляващи кръгове и особено на царя. Тя фактически решава катастрофалния край на войната от лятото на 1913 г., а Стамболов поставяше Румъ­ния на второ място след Турция като фактор за успеха на българската външна политика. Вината на Фердинанд е допъл­нена от неподходящия избор на момента и в липсата на точна представа за съотношението на силите, за дипломатическата и военната ситуация. Тук манията за армейска мощ и собствено величие има най-зрелищни и най-нещастни, като близки пос­ледствия, изяви. Безразсъдната атака срещу сърби и гърци – трескава и необмислена идея на Фердинанд, е точно това, ко­ето очакват и искат самите те. Този погрешен ход има за България стойността на първа национална катастрофа.

Дори и да бяхме успели да се сиравим с бившите си съюз­ници, което не бе невъзможно, уголемяването на България до този момент и по такъв начин едва ли би било допуснато от европейската дипломация. Въпреки че като крайна равносмет­ка и след 1913 г. печелим територии, само така можем да окачествим това поведение, което по-късно като колективни действия ще бъде окачествено като „престъпното безумие“. Бъл­гария загубва признати за нейни територии в Македония и Тра­кия и, както се оказва, завинаги трябва да се прости с осъщес­твяването на националните си идеали, за които работят две поколения дейци след Освобождението. Нейният облик е силно накърнен от това поведение, което е представено като грандоманско, коварно и непредсказуемо. Като при сбиване на деца, всички питат „кой започна пръв“. Европейската публицистика постепенно изоставя своя любимец България, която според ду­мите на Дора Дейвис беше се превърнала „във вестникарска знаменитост“. Тя губи част от уважението на европейската об­щественост въпреки признаваната основателност на нейните те­риториални стремления.

Малцина от онези приятели на България, които не криеха своя възторг от нейното развитие и поведение дотогава, добро­намерено вникват в причините и същността на тази българска реакция. Но тя е много повече стъпка на Фердинанд, отколкото на политическите ни елити. Отново, този път на наш полити­чески терен, светът наблюдава колко пагубен за страната, а и за самите владетели може да бъде ефектът от едноличните, пропити от маниакален максимализъм решения, несъобразени с реалностите на текущата политическа ситуация. Този полити­чески шлагер ще бъде основният исторически рецидив и в съд­бата на нациите там, където в периода между двете световни войни ще се установи тоталитарен режим. България попада в стратегически безизходна позиция.

Изборът на съюзник в Първата световна война, отговор­ността за който отново пада най-вече върху Фердинанд, е в известна степен предопределен. В светлината на Букурещския мирен договор от 1913 г. България става трудноудовлетворим съюзник – тя има претенции спрямо всички балкански страни без Турция. Оказва се, че е много по-лесно да се установят съюзнически отношения с останалите, отколкото със самата нея. В такава ситуация България е принудена да избира несп­раведливата страна за справедлива кауза. Това ще се окаже тъжен рефрен в политическата история по време на Втората световна война. Разбира се, участието на България в този во­енен конфликт е пореден опит да бъде решен българският на­ционален въпрос, но и този път средствата и моментът за не­говото решаване са неправилно избрани. Историческата отго­ворност за това отново пада върху Фердинанд. Оценявайки вли­янието му, не можем да не си зададем един важен въпрос. „Лисица“ ли, да употребим популярния израз на Стивън Констант, бе Фердинанд? От гледна точка на вътрешнопартийните и дворцовите манипулации отговорът е положителен. Но той не прояви тези свои качества в сферата на балканската и ев­ропейската политика в решителния час за българската обеди­нителна идея. Така лекотата, с която съумява да манипулира българския политически елит, му измени в сложната игра на междудържавните отношения. На 3 октомври 1918 г. 32-годиш- ното властване на Фердинанд I завършва с абдикацията му в полза на престолонаследника княз Борис Търновски. Той се превърна (заслужено, но преднамерено и преувеличено) в необ­ходимия грешник в обяснението на нашата нова историческа участ. Веднага го упрекваха онези, които бяха толкова критич­ни, в опозиция, и толкова раболепни, намиращи се на власт под негова опека. В последвалите след войната спомени, доку­ментални сборници, научноизследователски студии, обвинения и оправдания присъства един близък мотив – най-лесното обяс­нение или оправдание и за Иван Евстр. Гешов, и за Андрей Тошев, и за Васил Радославов, и за Стоян Данев бе Фердинанд – често пъти не със зла категоризация, но винаги в главната роля. Тази нарушена симетрия на отговорност понякога невол­но ни навежда на въпроса – може ли да има само един винов­ник за такава гигантска катастрофа, носеща всички белези на непоправим рецидивизъм? Колкото и страници да са написани на тази тема, вероятно няма да доживеем времето, когато ще има балансиран и изчерпателен отговор.

От своето уединение в Кобург Фердинанд не престава да следи събитията в България. В смутните години на Втората световна война той поддържа тесни връзки с отявлени германофили като генерал Жеков и водача на легионерите Иван Дочев. Фердинанд умира на 87-годишна възраст през 1948 г., ставайки свидетел не само на края на своята династия, но и на смъртта на двамата си сина – цар Борис III и принц Кирил. Някои автори обръщат внимание, че приел сравнително равнодугано смъртта на цар Борис, което отново потвърдило егоис­тичната му натура. Без да сме съдници в такива дела, не може да не отбележим, че той непрекъснато се интересувате от стра­ната, в която царуваше синът му, и страдаше от иначе основателната му забрана да я посети. Жестока съдба, подобна на жестокото наследство, което той непреднамерено, но трайно остави на България. „Това, което аз градих в продължение на тридесет години, Вие го разрушихте за три години!“ – дръзко го обвинява още през 1915 г. Екзарх Йосиф. Същият, който даде нареждане да се отслужат благодарствени молебени за победата на руското оръжие в началната фаза на Първата све­товна войни. Следва да се позамислим върху тези правдиви думи. Но не само като извинително за нас обяснение. Защото, колкото и да е злодей или невежа една историческа личност, тя никога не следва да бъде поставяна в такава роля и пози­ция, при която може да анулира многогодишни постижения на един цял народ. Защото, ако е така, самите тези постижения губят не само перспектива, но и реалните си стойности. Това би следвало да бъдат едни от малкото морални поуки и пози­тиви от яркото присъствие на цар Фердинанд в българската история. Едно последствие обаче виси над главите ни като не­умолима вече историческа предопределеност. При неговото ца­руване бяха наложени суровите условия, пред които изглеждат загубени големите надежди за териториалното и етнокултурно единство на българския народ! За онова, което с такава вяра нашите герои-мъченици, книжовници и държавници бяха дали ум, талант и живот. Неговото 31-годишно царуване завършва в съмнителна равносметка – от коронясване до абдикация Бълга­рия е уголемена с по-малко от 7000 кв. км. А за това загиват 200 000 души, без да споменаваме другите жертви и душевни рани. В послеслова на книгата от Иохим фон Кьонигльов за Фердинанд Български, написана преди повече от 30 години, срещаме наблюдението, че той се е старал да спечели благо­разположението на Ориента и Окцидента. Без да се съмняваме в неговите намерения, можем да твърдим, че той не познава­ше в достатъчна степен нито едното, нито другото. За разлика от много по-слабите от него други балкански монарси. Ако парафразираме един манифест от него за войната през 1913 г., можем да завършим с тъжната равносметка, че свитите знаме­на на нашите надежди „за по-добри времена“ бяха развети през 1915 г. за последен път и за него, и за нас! А също и с по­уката, че често в историята три години могат да надделеят над тридесет!

Бившият цар Фердинанд І в Германия, 1928 г.

Бившият цар Фердинанд І в Германия, 1928 г.

Общо
Име
цар Фердинант (1887-1918)
Описание
Присъствието на цар Фердинант в нашата ис­тория може да бъде отнесено в позитивен и в негативен план с философията на едно писмо
Автор

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Top