царица Теодора-Косара

Съпруга на княза на най-южните сръбски жули Зета (Дукля), Требине и Захлумие Иван Владимир (неизв. – 1016)

Дъщеря е на цар Самуил (997-1014).

Историята на Теодора-Косара (може би по-точно Косара-Теодора) и Иван Владимир е разказана в Дуклянския летопис, съставен от неизвестен свеще­ник през XII в. Пленен от цар Самуил през 998 г., кня­зът е затворен окован в Преспа. „Един ден – повест­вува летописецът – цар Самуиловата дъщеря на име Косара, трогната и въодушевена от Свети дух, отишла при баща си и поискала от него да слезе със слугините си и да умие главата и нозете на затворниците и плен­ниците. Това й било позволено от баща й. И тъй тя слязла и извършила добро. Между това, като забеля­зала Владимир и видяла, че той бил на вид хубав [кра­сив], смирен, кротък и скромен и че бил изпълнен с разум и мъдрост господня, тя се спряла и заговорила с него; неговата реч й се показала по-сладка от мед. Тогава тя не от плътска страст, а защото почувству­вала състрадание към неговата младост и красотата и защото чула, че той е княз и произлиза от царски род, полюбила го и като го приветствувала, излязла. След това, имайки желание да го освободи от веригите, тя отишла при царя и като се хвърлила в нозете му, каза­ла така: „Татко мой и господарю! Аз зная, че ти имаш намерение да ми дадеш мъж, както е обичай; тогава, ако е угодно на твоето величество, или ми дай княз Владимир за мъж, когото ти държиш във вериги, или знай, че по-скоро ще умра, отколкото, да получа [да се оженя за] друг мъж. Като чува това, царят, поне­же много обичал дъщеря си и знаел, че Владимир е от княжеско потекло, силно се зарадвал, съгласил се да изпълни просбата й и като изпратил веднага за Владимир, комуто, след като бил окъпан и облечен в княжески дрехи, заповядал да му се представи и гле­дайки го благосклонно и целувайки в присъствието на болярите от царството си, предал му дъщеря си за жена. След като била отпразнувана сватбата на дъще­ря му по царския обичай, царят възвел Владимир за княз, върнал му земята и княжеството на отците му и цялата драчка земя“. Още Васил Златарски изтък­ва: „Колкото и романтично житието да ни представя женитбата на Косара с Владимир, няма съмнение, че тук имаме един политически брак, чрез който Са­муил искал да привърже към себе си владетелите на сръбските земи като свои васали, та по тоя начин да парализира там всяко византийско влияние, от една страна, а, от друга, да има винаги в тях свои съюзни­ци против ромейския император“.

В специализираната историческа литература се приема, че князът остава докрай верен на цар Самуил, изглежда, под влиянието на енергичната си съпруга. Ала може да се поддържа и полярно становище, ко­ето се базира на някои многозначителни аспекти на събитията след кончината на българския владетел и убийството на неговия сръбски зет от племенника му цар Иван Владислав (1015-1018).

Като мотиви за ликвидирането на княз Иван Владимир се изтъкват родово отмъщение, завист, подозрителност, политическо съперничество и пр. Всички те са неприемливи, понеже между родовете на Иван Владислав и Иван Владимир няма кръвна вражда; сръбският княз не разполага със сили, ресур­си и потенциал да съперничи на господаря на Бълга­рия, а и не е човек на действието – според писмените извори, които са все от небългарски произход, доми­нантите в характера, манталитета и политическото му поведение са кротостта, смирението и миролюбието. Освен това, колкото даровит и обаятелен да е владетелят на Зета, той все пак е чужденец и българи­те не биха го допуснали до своя престол, поверяван само на лица от техния царски род.

Авторът на Дуклянския летопис посочва, че цар Иван Владислав, още щом поема властта през август 1015 г., „изпратил вестители до княз Владимир, за да го повикат при него“. Не са известни нито мотиви­те за поканата, нито тяхната формулировка. Знайно е обаче, че князът отказва и се съгласява на среща едва след продължителни уговорки и множество га­ранции за безопасността му. Нежеланието на Иван Владимир да уважи поканата обикновено се интер­претира като притеснение да не го сполети съдбата на детронирания и умъртвен от Иван Владислав син на Самуил – цар Гаврил Радомир (1014-1015). Това без съмнение е вярно. Ала не бива да се подминава въпросът, защо, ако съвестта му е чиста, дуклянски- ят княз изпада в крайна тревожност и отказва да се яви пред държавния глава на България, неговия фактически сюзерен, който е в правото си да позове всеки свой васал, когато намери за потребно. От дру­га страна, той и без подкана е бил длъжен да засвиде­телства лоялността си към новия български господар още през 1015 г., но явно не го е сторил, а когато му се предоставя втора възможност, не се възползва и от нея, та се налага владетелските дворове да си раз­менят дипломатически мисии начело със съпругата на княза Теодора-Косара и с патриарха на България. Поведението на Иван Владимир подхожда на човек с гузна съвест, който съзнателно отлага да даде сметка за своите действия, разчитайки на подкрепа от трета сила – вероятно Византия. За негово нещастие внима­нието на император Василий II (976-1025) от есента на 1015 г. изцяло е било фокусирано на Изток, бъл­гарският цар получава простор и възможности за ак­тивизиране, а една от първите му задачи е да се подси­гури откъм Зета и да настъпи срещу Драч (Дирахиум, дн. Дурасо, Албания) на Адриатическо море – „главната опора на Византия отвъд югозападната граница на тогавашна България“.

В хрониката на Йоан Скилица (XI в.) се съдър­жа следният пасаж: „докато Владимир, който бил женен за Самуилова дъщеря [Теодора], справедлив, миролюбив и добродетелен човек, владеел Тривалия и земите в самата околност на Сервия, в Дирахиум царувало спокойствие. Но след като Гаврил бил убит от Иван Владислав, Владимир се доверил на клетви­те, които Иван му предал посредством Давид, архиепископа на България [Йоан архиерея], предал се и наскоро бил убит. Тогава там настанал голям смут и безредие, защото Иван често пъти чрез военачални­ци или пък сам всячески се стремял отново да заеме града“. От тези редове проличава, че Иван Влади­мир е миролюбив спрямо Византия и не безпокои нейната основна стратегическа база на Адриатиче­ското крайбрежие, принуден е да се предаде на цар Иван Владислав, а веднага след смъртта му българите нарушават безметежното статукво, изгодно за импе­рията, и се опитват да превземат пристанищния град крепост. От тях следва едничък извод, формулиран от Пламен Павлов така: „Очевидно поведението на Иван Владимир е било преценявано от българското правителство като акт на измяна“.

Нужно е и допълнение – дуклянският княз се компрометира не с инцидентна проява, а с цялостната си политическа линия, тъй като още през 90-те години на X в. е в активно общение с византийския василевс на антибългарска основа. По една или друга причина царете Самуил и Гаврил Радомир не предприемат решителни действия против сръбския си сродник. Не е изключено първоначално и цар Иван Владислав да е бил склонен да прости двусмис­леното политическо поведение на Иван Владимир, понеже склонява да преговаря и му посвещава сери­озно внимание. Капризниченето и протакането на княза обаче го убеждават, че не може да разчита на него поради неизлечимата му склонност да лавира. Да бъде амнистиран такъв неблагонадежден съсед преди кампанията против Драч, от която в момента е зависела съдбата на държавата, се оказва недопус­тимо. Трябвало е да се действа бързо, енергично и радикално, преди империята да разреши проблемите си на Изток и да насочи силите си срещу България. И цар Иван Владислав поема отговорността за отстра­няването на оня, който може да попречи на постига­нето на насрещната българска цел. На 22 май 1016 г. разплатата е въздадена.

„А съпругата на блажения Владимир – разказва дуклянският летописец – го оплаквала много дни на­ред с изобилни сълзи, които с думи не е възможно. да се опишат. Царят, като виждал чудесата, които ста­вали там от бога, обхванат бил от страх и позволил на братовчедката си да вземе тялото на мъжа си и да го погребе там, дето тя иска. Тогава Косара взела тялото на блажения Владимир и го занесла в място, нарече­но Крайна [Шкодренското езеро], дето се намирал неговият дворец, и го положила в църквата пресве- та Дева Мария“. Наскоро Теодора-Косара приема монашески образ и завършва живота си при същата църква. Там е и погребана – до покойния й съпруг.

Теодора-Косара и княз Иван Владимир имат дъ­щеря, която е съпруга на зетския княз Стефан Вои­слав (1040-1050) и баба на един от водачите на бъл­гарското антиромейско движение през 1072 г. – Кон­стантин Бодин, обявен за цар под владетелското име цар Петър III.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Top