Втора съпруга на латинския император Анри д’Ено

Втора съпруга на латинския император Анри д’Ено (1206-1216)

За нейния произход се поддържат две мнения в изворите и в историографията. Според едното е дъщеря на цар Борил (ок. 1211-1218), според друго­то – на цар Калоян (1196/1197-1207). Второто е осо­бено популярно сред широката общественост след романа на Фани Попова-Мутафова „Дъщерята на Калояна“ (1936 г.).

Рицарят Робер дьо Клари (края на XII – начало­то на XIII в.), най-обстойният източник на информа­ция за принцесата, я определя като ,,une belle fille“ на цар Борил. Изразът буквално означава „една хубава дъщеря“, както го възприема още Константин Иречек, а не „доведена“ или „приведена“ дъщеря спо­ред Борислав Примов, Ани Данчева-Василева и др.

Алберих (първата половина на XIII в.) пише, че Борил дава „дъщеря си за жена на константинопол- ския император“. Според Фр. Пипин (XIV в.) им­ператор Анри „приел дъщерята на влашкия цар за съпруга“; същото поддържат Андреа Дандуло (XIV в.) – „взе за съпруга дъщерята на техния владетел“, и Ернул (края на XII – началото на XIII в.) – „дъщеря­та на императора на Влахия“. Тримата имат предвид актуалния за момента български владетел, чиято ло­ялност е осигурена чрез династическия брак, сиреч Борил.

В своята римувана хроника на Франция Филип Муске (XIII в.) и авторът на т.нар. Анонимна старофренска хроника от XIII в. (1278-1281 г.), отъжде­ствяван с Бодуен дАвезн, съобщават, че император Анри се оженва за дъщерята на Йоан (Йоанис). Ко­ментаторите на двата текста уточняват, че под този номинант всъщност е визиран Борил. Въпреки то­ва някои от тях обявяват за баща на принцесата цар Калоян.

Тази постановка е наложена за първи път от Шарл Дюканж (1610-1688). На базата на информа­цията на Ф. Муске той съчинява, че съпругата на император Анри, макар да му е дадена от Борил, е дъщеря на неговия предшественик.

К. Иречек не възприема тази теза – за него баща на принцесата е Борил. Геновева Цанкова-Петкова първоначално поддържа, че латинска императрица става приведената дъщеря на Борил, впоследствие се коригира – „дъщерята на Борил“. Тя изтъква с осно­вание, че името на този владетел е останало непозна­то за авторите на споменатите хроники и затова те го смесват с добре известния им Калоян-Йоанис. Бележката е правомерна, защото в хрониките иден­тичността на Йоан (Йоанис) с Борил е релефно изра­зена – бащата на принцесата е представен като дейст­ващия в момента на сключването на брака български господар, оженен на свой ред за племенница на им­ператор Анри, което може да се отнесе единствено до Борил, тъй като цар Калоян тогава вече не е бил жив, пък и съпругата му е „скитка“.

Васил Златарски прави опит да подкрепи тезата за бащинството на цар Калоян с разсъждения за въз­растта на принцесата. Той преценява, че през 1213 г., когато според него е сключен нейният брак, Борил може да е имал дъщеря „най-много на 6 години“, а от съобщенията на Робер дьо Клари не личи царки­нята да е малолетна: „Затова ние мислим, че тя е била приведена дъщеря на Борила от куманката, жената Калоянова“.

Действително Робер дьо Клари акцентира на ху­бостта на българката, което е по-оправдано при офор­мена девойка. Липсва обаче каквато и да е податка, че тя е родена от вдовицата на цар Калоян.

Много по-възможно е принцесата да се ражда от по-ранен брак на Борил. През 1214 г. друга него­ва дъщеря, сгодена за принц Бейла IV (1235-1270), също не е квалифицирана като невръстно дете и с оглед на деветгодишната възраст на унгарския престолонаследник може да се допусне, че му е би­ла почти връстница. Това изисква рождението и на двете да бъде отнесено преди брака на баща им с вдовстващата царица, сключен най-рано през есен­та на 1208 г., защото потомство от него той може да е имал чак след юни 1209 г. А това означава през 1213 г. почти четирийсетгодишният отдавна вдов­стваш; император Анри, величан като латинския нов Арес, да се е оженил за четиригодишно момиченце, бъдещият крал на Унгария пък да е бил сгоден за още по-малката й сестричка. Съмненията за съучас­тие на съпругата на константинополския владетел в неговото отравяне през 1216 г. едва ли биха въз­никнали сред съвременниците, осведомени за ней­ната възраст, ако тя е била дете. Всичко това дава

основания да се мисли, че при сключването на своя брак принцесата не е била невръстно момиченце и не може да е дъщеря на бившата съпруга на цар Ка­лоян.

Според обичайното право в България и във Ви­зантия минимумът за встъпване в брак за девойката са 13-14 години, а за навършване на пълнолетие – 18 години. В съответствие с този регламент рождението на царкинята следва да се търси в такъв интервал от 5 години спрямо датата на нейната женитба. Кога е отпразнувана тя?

Единственото сигурно темпорално указание за времето на българско-латинския династически брак е писмото на император Анри до всички приятели в Европа от 13 януари 1212 г. В него той се хвали, че е удържал победи над четиримата главни и най-мощ- ни неприятели на империята в Константинопол – Теодор I Ласкарис (1204-1222), Борил, Михаил I Ан­гел Комнин Дука (1204-1215) и Стрез (неизв. – ок. 1214), но не загатва даже за миролюбиви контакти с българската страна. Явно те трябва да бъдат отне­сени към времето след написването на писмото.

Данните от изворите навеждат А. Данчева-Васи- лева на обобщението: „След края на 1211 г. цар Борил прекъсва активната си, но нерезултатна политика срещу Латинската империя“. Тази качествена про­мяна във външнополитическия курс на поведение на българския владетел, който дотогава непрестанно се конфронтира с рицарите, не може да бъде обясне­на просто с военен неуспех през 1213 г., за какъвто впрочем няма никакви известия, с нежелание или с нерешителност. Тя е резултат на трезв и компетентен анализ на геополитическата конфигурация и израз на адекватна реакция спрямо сравнително негатив­ния за царството развой на българско-латинските отношения през 1208-1211 г., разрива със „скитите“ и превеса на кръстоносците срещу едничкия серио­зен партньор на България – Никея, след битката при р. Риндак (дн. Коджачай, Турция) на 15 октомври 1211 г. Трябва да се очаква, че новото разположение на силите, установено към края на същата година и описано от император Анри, е своевременно закре­пено и кодифицирано със съответни дипломатиче­ски инициативи, една от които вероятно е династи­ческият брак. Както личи от писмовните откровения на кръстоносния водач, в Константинопол са преко­мерно загрижени за отстояване на постигнатото и се нуждаят от всякаква подкрепа от всекиго. Затова българско-латинските политически взаимоотноше­ния са скрепени с династически брак. Изворите уве­ряват, че император Анри сключва мир с българския цар след събитията около Солун и победата му над него – визирани са походът на латинския владетел от началото на 1211 г. срещу Солунското кралство и последвалите успехи на рицарите над българите.

Съветниците на императора, които неведнъж са демонстрирали крайна надменност към чужденците, този път съветват твърде резервирания към затопля­не на отношенията с България владетел да отстъпи с аргумента, че българите са „най-силният и най-стра­шен народ на империята и на земята“.

Тази убеденост на Константинополския елит в потенциала на България не кореспондира с нейната индиферентност през следващите няколко години на юг от Стара планина. Логично е да се предпола­га, че ако не още през януари 1212 г., то поне през следващите месец-два управниците в Константино­пол са предприели преговори за българско-латинско сближение и са уговорили брака на дъщерята на цар Борил и император Анри.

Косвено указание за сезона на сватбената цере­мония е уточнението на Робер дьо Клари, че прикя- та на принцесата се озовава в столицата на рицарите без никакви повреди и поражения от калта по пътя, макар червеният копринен плат върху носещите я товарни животни да се влачи на три-четири крач­ки назад по земята. Това подхранва убеждението, че пътуването на царкинята към Константинопол е осъществено по всяка вероятност през ранната есен на 1212 г., а сватбата е отпразнувана съвсем наскоро след приключването му, но не по-късно от Колед­ните заговезни през ноември, откогато Църквата не позволява венчавки.

Златарски развива догадката на В. Г. Василевски, дали споменатият от Алберих папски легат, посетил Търновград през царуването на Борил, не е тъжде­ствен с албанския епископ Пелагий, пратен в Гърция през август 1213 г., и утвърждава: „Тоя кардинал е дохождал в България да уреди въпроса за полити­ческото сближение на българския цар с латинския император“. Б. Примов посочва неадекватността на тази идея: „Преди всичко липсва каквото и да е сведение за такава роля на римския първосвещеник. Сведението на Алберих говори само за изпращане на кардинал в България и нищо повече“.

Вярно, Пелагий пристига в Константинопол, но едва в края на 1213 г., и за да уреди църковните про­блеми между ромеите и латинците – „за да проведе преговори за прекратяване на схизмата и за сключ­ване на уния“, тъй че мисията му няма предназ­начение да инициира българско-латински династи­чески брак, а хронологията й не може да служи за датиране на женитбата на българската царкиня с им­ператор Анри. Няма и данни, че Пелагий посещава Търновград.

Както става ясно от съчинението на Робер дьо Клари, починът за установяване на миротворческите контакти с българския владетел е на латинската знат в Константинопол: „Бароните посъветваха импера­тор Анри да изпрати пратеник при Бурус, който бе­ше цар на Влахия“. Преговорите протичат драматично: „Пратениците отидоха с голям страх в тази дива страна и като стигнаха там, онези искаха да ги убият. Пратениците говориха толкова много на този Бурус, щото той им отговори, че на драго сърце ще изпрати дъщеря си на императора“. Вижда се – не посред­ничеството на въображаем папски легат довежда до споразумяването на двете страни. Заслугата е на тех­ните собствени дипломати.

Наложително е да се подчертае – българският владетел преговаря не от позицията на слабия. При­емането на предложението на рицарския елит за мир не е капитулантски акт. То е резултат на обективна преценка на реалностите от страна на управници­те на България и стратегически важен и сполучлив ход на цар Борил и обкръжението му, тъй като от­ношенията между двете държави се регламентират на партньорска основа и през следващите години се поддържат в аспект на взаимозачитане, лоялност и сътрудничество.

Чрез сключването на договора с латинския импе­ратор Борил постига нормализиране на отношения­та на България и с католическа Унгария. Това извеж­да страната от състоянието на външнополитическа изолация веднага след смъртта на цар Калоян, оси­гурява условия за укрепване на българските позиции в невралгични и спорни със съседите териториални зони. Същевременно се осигуряват по-благоприят­ни обстоятелства и възможности за стабилизиране и във вътрешнополитически план, което позволява да бъдат отразявани начинанията на Иван Асен II (1218-1241) да овладее с помощта на чужденци престолнината и короната.

На 11 юни 1216 г. император Анри склопява очи. Внезапността на кончината му поражда подоз­рения, че е отровен. Според един от отразените в изворите слухове, разпространявани от съвремен­ници, латинският владетел е умъртвен от съпруга­та си. Ш. Дюканж разгръща своето въображение: „Може би тя била намразила и продължавала да из­питва омраза и отврат към Анри, смъртния враг на баща й“.

Отношенията между царствените съпрузи в Константинопол, изглежда, не са се отличавали със завидна хармония – императорът „умрял без почит­та на своята мила“, както е маркирано в един ва­риант на съчинението на Анри дьо Валансиен (XIIIв.), но и слухът, и догадката на френския ерудит не са подкрепени с доказателства. И противоречат на вся­каква логика. Преди всичко със сключването на до­говора и на династическия брак отношенията между България и Латинската империя се нормализират и до 11 юни 1216 г. нищо не ги помрачава. Второ, им­ператрицата не придружава съпруга си по време на експедицията му към Солун, за да устрои отравянето му, а липсва информация тя да е вербувала някого за умъртвяването му. Трето, смъртта на император Анри означава лишаване на вдовицата от короната, тъй като двамата нямат потомство, върху което да премине властта по наследство. Подозренията, че тя участва в отравянето на съпруга си, са безпочвени, произволни, обидни и осъдителни. Ако латинският владетел наистина е отровен, много по-вероятно из­глежда, както посочва още през 1867 г. Карл Хопф, злодеянието да е свързано с граф Оберто III Биандра- те, регент на малолетния солунски крал Деметрий I (1207-1224), и ломбардските барони в Солунското кралство, които по този начин се освобождават от омразния си сюзерен.

По-нататъшната съдба на латинската импера­трица от български произход не е известна. Възможно е да се завръща в България, където през 1216 г. продължава да царува нейният баща Борил.

Поради погрешното датиране на една грамота в 1213-1214 г., с която в качеството си на регентка в Константинопол някоя си Мария потвърждава при­вилегиите на пизанците в града, с нея бе отъждествя­вана и наричана с името й латинската императрица от българско потекло. Грамотата обаче е от 1228 г. и я издава Мария (регент 1228 г.), сестрата на импе­ратор Робер I (1221-1228). Съвременните изследователи са единодушни, че в никой извор българката не е назована с нейното лично име и то засега остава неизвестно.

 

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Top