Царица Анна (Анисия) е съпруга последователно на владетелите Калоян (1196/1197-1207) и Борил (ок. 1211-1218)
Представена от хрониста Георги Акрополит (1217-1282) като „скитка“, което изследователите тълкуват като куманка по съображението, че така той назовава основно куманите. Не е изключено обаче тя да произхожда от средите на друга племенна общност, водила активен военно-политически живот в придунавските райони в края на XII и в началото на XIII в., например русите бродници, които изпъкват като реален фактор наред с куманите и често действат съвместно с тях.
Обявяването от отделни автори на съпругата на цар Калоян за дъщеря на куманския вожд Коча, за сестра на пълководеца Манастър, за леля на селджукския султан Гийас ад-Дин Кай-Хусрав I (1192—1196, 1206-1211), която му осигурява парични средства, за да отвоюва престола в Коня, са самонадеяни импровизации, както впрочем и на- зоваването й с антропонимите Целгуба, Зибасни, Мария. Името на царицата не е засвидетелствано в изворите. Има основания да се допуска, че с оглед на женитбата й с цар Калоян тя приема християнството и номинанта Анна.
Възрастта на българската господарка може да се определи приблизително съобразно обичайното право, регламентиращо границите на детинството, прехода към моминство и годността за съпружество: 13-14 г. като условие за сключване на брак и 18 г. за достигане на пълнолетие и освобождаване от родителската или настойническата опека22. Рождението на царицата по тези критерии трябва да се търси в интервала 1179-1184 г.
Единственото известие за съпружеския живот на българското царско семейство оставя Алберих (първата половина на XIII в.). Около 1241 г. френският монах оповестява разказа на един фландърски свещеник, който твърдял, че е посетил Търновград: „Той именно разправял, че съпругата на Йоаниций (Калоян), докато мъжът й се намирал на друго място, изпратила на латинския император Бодуен I (Балдуин Фландърски) в затвора лю- бовно писмо, предлагайки му да го освободи от пленничество, ако пожелае да я вземе за съпруга и да я отведе със себе си в Константинопол. Когато императорът отблъснал това предложение и не му обърнал никакво внимание, тя се оплакала на мъжа си, че императорът се опитал да я прелъсти и й обещал да я отведе със себе си в Константинопол и да я короняса за императрица, ако го освободи от пленничество. И така, късно през една нощ, когато Йоаниций бил пиян, наредил да доведат императора и да го убият“.
Самият Алберих пристъпва към сюжета с уговорката „не предавам потвърдени данни“. Закономерно изследователите се отнасят предпазливо към този текст. Още Константин Иречек констатира, че разказът „много напомня библейската история на Йосиф с жената на Петефрий (Потифар)“. Не е нужно да бъде търсен отговор дори на най-закономерния въпрос, на какъв език „скитка- та“ се обръща, при това писмено, към затворника, щом даже в дворцовата канцелария никой не владее латински или френски, както личи от кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий III (1198-1216). Доказателства за подобно деяние няма. Много повече – няма и логика! Защото българската господарка носи короната на проспериращо царство, на първенстваща държавна формация в Европейския изток, съпруга е на победителя на ромеи, латини, сърби, унгарци, и майка на престолонаследника, докато Бодуен I (1204-1205) е разгромен, низложен, унизен, окован, обречен. Ако в представената диспозиция някой е без корона и може да бленува престола в Константинопол, това е затворникът.
Каквито и слабости да е имала подобно на всяко човешко същество, тази жена едва ли е била лишена от искрица разум и прагматичност, от чувство и съзнание за лично и владетелско достойнство, за дълг и отговорност, щом вече девет години е царувала рамо да рамо с Калоян. Специално той пък надали би преглътнал изневяра и би продължил да съжителства до смъртта си след две години с осквернила мъжката, семейната и владетелската му чест изменница.
Един отшелник от графство Ено, Фландрия, двайсетина години след погубването на Бодуен I в Търновград се обявява за самия латински император и съчинителства „как чрез посредничеството на някакво момиче, на което бил обещал да се ожени за него, успял да избяга от затвора на българския крал“25. Не е изключено информаторът на Алберих да възпроизвежда тази или подобна мистификация на друг самозванец.
Данните от всички останали извори очертават съвсем различна версия за края на Бодуен I от версията на Алберих. Хронистът Никита Хониат (ок. 1155-1213), император Анри д’Ено (1206-1216), маршал Вилардуен (ок. 1148 – ок. 1218) и др. уверяват, че Бодуен I е убит заедно с други пленници – ромеи и латини, за които няма сведения да са били обект на любовните страсти на царицата и да са поддържали интимни епистоларни контакти с нея. Повод за гнева на цар Калоян и за масовата гибел на пленници са отмятането на византийците от споразумението им с него и коалирането с кръстоносците през лятото на 1205 г.26 Явно не става въпрос за роман на царицата с императора, а реципрочна реакция на проявеното коварство! Съответно поради безпочвеност трябва да бъдат отхвърлени твърденията за морална нечистота и духовна нищета на българската господарка, които уронват нейната чест и памет.
Подозренията за съучастие на царицата в съзаклятие за ликвидирането на нейния съпруг и квалификациите от рода на „от всички добродетели тя най-малко ценяла съпружеската вярност“27 са също така неоснователни и откровено нелепи, защото заговор не е имало нито под стените на Солун, нито в българската престолнина, а в никакъв писмен извор не се открива дори най-завоалирано загатване за неин помисъл или намерение да погуби царствения си съпруг.
От брака с цар Калоян царицата ражда син с евентуално име Василий (млад цар от 1204 г., титулярен държавен глава от септември-октомври 1207 докъм края на 1210 г.), който е естественият правоприемник на баща си, но все още малолетен при кон- чината му през 1207 г. Съблюдаването и отстояването на наследствени владетелски права на Василий се концентрират върху вдовстващата царица майка. Стига се до неин брак с Борил, който временно разрешава сложния казус във върховното управление на държавата28.
Въпросът за датирането на тази женитба не е разискван специално. Априори се приема, че бракосъчетанието е извършено едва ли не веднага след като цар Калоян издъхва, и в тази прибързаност се съзира знак за умисъл, съпричастие и вина на двамата за предполагаемото убийство на държавния глава. А всъщност от степента на осветляването на този въпрос произтичат редица изводи за обстоятелствата, атмосферата и събитията във върховото ниво на централното българско управление.
Според средновековната норма вдовицата не е имала право на друг брак, докато не изтече пълна година от смъртта на съпруга й. При нарушаване на задължителния траур тя е била лишавана от наследствени права и от дяла от имуществото на покойния й мъж29. Това показва, че бракът на овдовялата царица с Борил може да бъде хронологизиран най-рано през есента на 1208 г.
Съгласно канона женитби между родственици по сватовство до VI степен, каквито са царицата и Борил, не се допускат и не се благославят, ала не се знае с положителност дали тази забрана не отпада след прекратяването на брака, който ги е сродил, както се получава с кончината на цар Калоян30. Не е известно и отношението на Българската църква по казуса в конкретния случай. Пълното пренебрежение на Борил към примас Василий (1186 – ок. 1234) през следващите години може да нотира отказ на отценачалника да узакони този брачен съюз и след изтичането на едногодишния траур, но е еднакво възможно брачноправната забрана да е преодоляна по презумпцията „поради необходимост“, тоест в полза на интересите на държавното управление.
През годината на траур носител на върховния владетелски титул е синът на цар Калоян. Малолетието му обаче създава условия за инициатива на най- напористите родственици, които подхващат разгорещени разпри, заплитат интриги и повеждат дворцови битки. Успява Борил, изглежда, с решителната подкрепа на царицата майка и на нейните съплемен- ници – влиятелните „скитски“ вождове. Каквито и да са причината и цената за възхода му, срещу Борил не съществува абсолютно никакво обстоятелство, уличаващо го в заговорничене за отстраняването на цар Калоян.
Едва ли царицата се омъжва за сестриника на покойния й съпруг под напора на лични чувства. Тя е политическа фигура. Не сантименти, а кауза, интереси и обществени фактори моделират избора и цялостното й поведение. Зад нея в темпорален план е линията на цар Калоян, която трябва да продължи общият им син, а настоящето я провокира и задължава с отговорностите на владетелка и майка.
Логично погледнато, още приживе на съпруга й Борил изпъква като негов фаворит. Факт е, че „скитите“ го подкрепят при първите му политически изяви, чрез които той се доказва като продължител на делото на покойния си вуйчо. Тази подкрепа засвидетелства също, че смяната на върха на управлението на царството се осъществява без особени сътресения – Алберих съобщава: „Наследил го в Търново неговият роднина на име Борил“31. Очевидно в българския двор не се формира силна опозиционна групировка срещу Борил – опълчват се само Алексий Слав (неизв. – ок. 1230) и Стрез (неизв. – ок. 1214), но по лични мотиви: на първия е отнета земя, вторият е репресиран поради съмнения в лоялността му и в стремеж към короната32.
Макар да не е известно точно как е бил разплетен управленският възел след смъртта на цар Калоян, изтъкнатото предоставя основания да се предполага, че позициите на Борил са го представили като естествен настойник на малолетния син на вуйчо му и фактически управител на царството. Във Византия за подобни случаи са предвидени няколко решения, предпочитанието към някое от които зависи от силната личност и могъществото на действащите лица, както и от подреждането на различните сили в двореца и в столицата: определяне на настойничество от представители на висшите обществени слоеве; упражняване на властта от майката императрица самостоятелно или със специална комисия, посочена от покойния васи- левс или от първите граждани на Константинопол, както и от конкретен настоятел, избран приживе от предишния император33.
В някои извори е отразено, че впоследствие Борил превишава правомощията си. Робер дьо Клари (втората половина на XII – началото на XIII в.) бележи, че той поема властта в България не веднага, а наскоро след кончината на цар Калоян34. Император Анри д’Ено твърди в писмо от 13 януари 1212 г., че е „заграбил владетелската титла и знаците на владетелското достойнство у българския народ, над който чрез насилие беше застанал начело“35. Заставането начело и заграбването на царската титла и инсиг- ниите са разграничени. Епистолографът всъщност маркира етапите в придвижването на Борил към короната – заставането начело на управлението като настойник и последвалото усвояване на върховната власт. Тъй като през февруари 1211 г. в качеството на държавен глава той свиква църковен събор, промяната на българския престол трябва да се отнесе към предидущите няколко месеца. Няма данни за насилствено отстраняване на младия цар. Може да се предполага, че той е починал от болест или при някакъв битов инцидент най-късно в края на 1210 г.
Като ориентир за отношенията в първото семейство на България може да послужи Синодикът на Българската православна църква (БПЦ). В него се отдава „вечна памет“ на царица Елена, съпругата на Иван Асен I (съцар 1186-1195), на царица Анна, наречена Анисия, на друга Анна, благочестива царица на Иван Асен II (1218-1241) и т.н. Както допуска Иван Дуйчев, Анна-Анисия вероятно е идентична със съпругата на царете Калоян и Борил. В тази връзка Пламен Павлов пише: „Борил се развел и взел за съпруга една племенница на латинския император Анри I Фландърски. Куманката, благодарение на която (независимо от това, дали тя е имала отношение към убийството на Калоян или не) Борил станал легитимен владетел и чието присъствие в двореца в известен смисъл гарантирало съюзните задължения на куманските панове, била изпратена в манастир“36.
Въпросният развод и замонашването на царицата наскоро след кончината на царстващия й син е възможно да са следствия и израз на поврат във взаимоотношения между Борил и нейните съплеменници. Другата възможност – разводът да предизвиква преориентацията на „скитите“ спрямо царя и България – изглежда по-непълноценна, понеже политическите взаимовръзки между две сили, поддържани почти четвърт век, са по-значими от статуса, интересите и съдбата на една личност, макар и тя да е царица. От пролетта или ранното лято на 1211 г. до края на управлението на Борил през 1218 г. „скитите“ не се споменават в изворите като съюзници на българския владетел и дори подпомагат Иван Асен II в опитите му да го детронира37.
През Средновековието в България проблемите на брака са от компетенциите на Църквата. „Тя, подчертава Магда Христодулова, изработила цялостна социално-етична система, която се превърнала в единствен правен статут за регулиране на семейно-брачните отношения“. Според тази система основания за разтрогване на брак могат да бъдат „съпружеска невярност, душевно заболяване, посегателство върху живота на един от съпрузите, проказа, импотентност, пиянство, изтезания на жената. Но наред с това съществуват и предпоставки, свързани с обществено-икономиче- ското състояние на средновековното българско общество, като например заговор против съпруга, ерес, дълго отсъствие на един от съпрузите, бягство от семейството“. Предвид на евентуалната причинно-следствена връзка между разрива със „скитите“ и развода може да се предположи, че изтъкнатият от Борил мотив за разтрогването на брака му с царицата би могъл да е „прикриване на заговорници“.
За единствено законен Църквата счита първия брак, а втория допуска по необходимост38, но след изтърпяването на определени запрещения (епитимия). Патриарх Евтимий (ок. 1375-1395) поучава, че на второбрачните свещеникът дава „подходяща епитимия, която им се полага – на едни две години, на други една, на трети и по-малко, на всеки един според силата му, и така ги присъединява към верните“. Според Василий Велики, епископ на Кесарея (330-379), запретителният срок за второбрачните са „постановените две години“. Ако спрямо Борил е приложена същата мярка, щом той в края на 1213 г. сключва нов брак, разводът му със „скитката“ следва да бъде отнесен най-късно в последните месеци на 1211 г. Може да се теоретизира, че след предполагаемата преждевременна смърт на приемника на цар Калоян Борил се провъзгласява за държавен глава, а по-късно денонсира съюзническите договорености със „скитите“ и се развежда с тяхната съплеменница.
Липсват податки за определяне на обителта, в която е въдворена низложената царица, както и за по-нататъшния й път на живота. Може да се очаква, ако доживява детронирането на Борил, при Иван Асен II да е била почетена с подобаващо внимание, да са й обезпечили сравнително спокойни дни, индикатор за което се явяват вписването й в Синодика на Българската православна църква и невключването на заменилата я като царица племенница на император Анри д’Ено там.
Откъсната от родната среда в ранна възраст, заложница на политически комбинации, които й отреждат участта да бъде „първа дама“ на едно царство в процес на консолидация и утвърждаване, неизвестната по име българска царица от „скитски“ произход е на българския трон приблизително 15 години. Съпруга на цар Калоян, майка и настойница на законния престолонаследник, тя носи кръста на високата отговорност за настоящето и бъдещето на царския син, в името на които избира съжителството с новия силен мъж в държавното управление – Борил. Съдено й е било да преживее още един главоломен поврат – преждевременната кончина на младия цар, развод, покалугеряване.
Историята мълчи за човешката драма зад кулисите на събитията. Историците я предполагат и възстановяват контурите й по откъслечни данни съ- образно със собствените си виждания, а когато те не са прецизирани, се създават превратни представи по прокрустово ложе, защото се доверяват на голослов- ни догадки, предчувствия и умопостроения.
Случаят с царицата от „скитско“ потекло е емблематичен пример, как с въображение се конструира и се конституира негативна визия за една историческа фигура – още от времето на К. Иречек, та чак до някои днешни изследователи. Това е крайно некоректна присъда за принцесата, чието девичество скрепява военно-политическо сътрудничество и гарантира солидна съюзническа боева помощ за особено важния за държавата интервал 1197-1211 г.; за жената и владетелка до „сияйния“ според квалификацията на папа Инокентий III цар Калоян; за майката, загубила без време царствения си син; за насилствено зачернената като монахиня зряла женска индивидуалност и личност. Ако това е своеобразен каприз на съдбата, дълг е на изследователите да го надмогнат и да възстановят образа на тази българска господарка не в лишения от основания и смисъл досегашен канон на негативизма, а без предпоставеност, непредубедено и обективно40.