царица Анна (Анисия)

Царица Анна (Анисия) е съпруга последователно на владетелите Калоян (1196/1197-1207) и Борил (ок. 1211-1218)

Представена от хрониста Георги Акрополит (1217-1282) като „скитка“, което изследователите тълкуват като куманка по съображението, че така той назовава основно куманите. Не е изключено обаче тя да произхожда от средите на друга племенна общ­ност, водила активен военно-политически живот в придунавските райони в края на XII и в началото на XIII в., например русите бродници, които изпъкват като реален фактор наред с куманите и често дейст­ват съвместно с тях.

Обявяването от отделни автори на съпруга­та на цар Калоян за дъщеря на куманския вожд Коча, за сестра на пълководеца Манастър, за леля на селджукския султан Гийас ад-Дин Кай-Хусрав I (1192—1196, 1206-1211), която му осигурява па­рични средства, за да отвоюва престола в Коня, са самонадеяни импровизации, както впрочем и на- зоваването й с антропонимите Целгуба, Зибасни, Мария. Името на царицата не е засвидетелствано в изворите. Има основания да се допуска, че с оглед на женитбата й с цар Калоян тя приема християн­ството и номинанта Анна.

Възрастта на българската господарка може да се определи приблизително съобразно обичайното право, регламентиращо границите на детинството, прехода към моминство и годността за съпружество: 13-14 г. като условие за сключване на брак и 18 г. за достигане на пълнолетие и освобождаване от роди­телската или настойническата опека22. Рождението на царицата по тези критерии трябва да се търси в интервала 1179-1184 г.

Единственото известие за съпружеския живот на българското царско семейство оставя Алберих (първата половина на XIII в.). Около 1241 г. френ­ският монах оповестява разказа на един фландърски свещеник, който твърдял, че е посетил Търновград: „Той именно разправял, че съпругата на Йоаниций (Калоян), докато мъжът й се намирал на друго място, изпратила на латинския импера­тор Бодуен I (Балдуин Фландърски) в затвора лю- бовно писмо, предлагайки му да го освободи от пленничество, ако пожелае да я вземе за съпруга и да я отведе със себе си в Константинопол. Когато императорът отблъснал това предложение и не му обърнал никакво внимание, тя се оплакала на мъ­жа си, че императорът се опитал да я прелъсти и й обещал да я отведе със себе си в Константинопол и да я короняса за императрица, ако го освободи от пленничество. И така, късно през една нощ, когато Йоаниций бил пиян, наредил да доведат императо­ра и да го убият“.

Самият Алберих пристъпва към сюжета с уго­ворката „не предавам потвърдени данни“. Законо­мерно изследователите се отнасят предпазливо към този текст. Още Константин Иречек констатира, че разказът „много напомня библейската история на Йосиф с жената на Петефрий (Потифар)“. Не е нужно да бъде търсен отговор дори на най-закономерния въпрос, на какъв език „скитка- та“ се обръща, при това писмено, към затворни­ка, щом даже в дворцовата канцелария никой не владее латински или френски, както личи от ко­респонденцията на цар Калоян с папа Инокентий III (1198-1216). Доказателства за подобно деяние няма. Много повече – няма и логика! Защото бъл­гарската господарка носи короната на проспериращо царство, на първенстваща държавна формация в Европейския изток, съпруга е на победителя на ромеи, латини, сърби, унгарци, и майка на престо­лонаследника, докато Бодуен I (1204-1205) е раз­громен, низложен, унизен, окован, обречен. Ако в представената диспозиция някой е без корона и може да бленува престола в Константинопол, това е затворникът.

Каквито и слабости да е имала подобно на всяко човешко същество, тази жена едва ли е била лишена от искрица разум и прагматичност, от чувство и съз­нание за лично и владетелско достойнство, за дълг и отговорност, щом вече девет години е царувала рамо да рамо с Калоян. Специално той пък надали би прег­лътнал изневяра и би продължил да съжителства до смъртта си след две години с осквернила мъжката, семейната и владетелската му чест изменница.

Един отшелник от графство Ено, Фландрия, двайсетина години след погубването на Бодуен I в Търновград се обявява за самия латински импера­тор и съчинителства „как чрез посредничеството на някакво момиче, на което бил обещал да се ожени за него, успял да избяга от затвора на българския крал“25. Не е изключено информаторът на Алберих да възпроизвежда тази или подобна мистификация на друг самозванец.

Данните от всички останали извори очертават съвсем различна версия за края на Бодуен I от вер­сията на Алберих. Хронистът Никита Хониат (ок. 1155-1213), император Анри д’Ено (1206-1216), мар­шал Вилардуен (ок. 1148 – ок. 1218) и др. уверяват, че Бодуен I е убит заедно с други пленници – ромеи и латини, за които няма сведения да са били обект на любовните страсти на царицата и да са поддържали интимни епистоларни контакти с нея. Повод за гне­ва на цар Калоян и за масовата гибел на пленници са отмятането на византийците от споразумението им с него и коалирането с кръстоносците през лятото на 1205 г.26 Явно не става въпрос за роман на царицата с императора, а реципрочна реакция на проявеното коварство! Съответно поради безпочвеност трябва да бъдат отхвърлени твърденията за морална нечис­тота и духовна нищета на българската господарка, които уронват нейната чест и памет.

Подозренията за съучастие на царицата в съзак­лятие за ликвидирането на нейния съпруг и квали­фикациите от рода на „от всички добродетели тя най-малко ценяла съпружеската вярност“27 са също така неоснователни и откровено нелепи, защото за­говор не е имало нито под стените на Солун, нито в българската престолнина, а в никакъв писмен извор не се открива дори най-завоалирано загатване за не­ин помисъл или намерение да погуби царствения си съпруг.

От брака с цар Калоян царицата ражда син с евентуално име Василий (млад цар от 1204 г., титу­лярен държавен глава от септември-октомври 1207 докъм края на 1210 г.), който е естественият правоп­риемник на баща си, но все още малолетен при кон- чината му през 1207 г. Съблюдаването и отстоява­нето на наследствени владетелски права на Василий се концентрират върху вдовстващата царица майка. Стига се до неин брак с Борил, който временно раз­решава сложния казус във върховното управление на държавата28.

Въпросът за датирането на тази женитба не е разискван специално. Априори се приема, че бра­косъчетанието е извършено едва ли не веднага след като цар Калоян издъхва, и в тази прибързаност се съзира знак за умисъл, съпричастие и вина на двама­та за предполагаемото убийство на държавния гла­ва. А всъщност от степента на осветляването на този въпрос произтичат редица изводи за обстоятелства­та, атмосферата и събитията във върховото ниво на централното българско управление.

Според средновековната норма вдовицата не е имала право на друг брак, докато не изтече пълна година от смъртта на съпруга й. При нарушаване на задължителния траур тя е била лишавана от наслед­ствени права и от дяла от имуществото на покойния й мъж29. Това показва, че бракът на овдовялата цари­ца с Борил може да бъде хронологизиран най-рано през есента на 1208 г.

Съгласно канона женитби между родственици по сватовство до VI степен, каквито са царицата и Борил, не се допускат и не се благославят, ала не се знае с положителност дали тази забрана не отпада след прекратяването на брака, който ги е сродил, както се получава с кончината на цар Калоян30. Не е известно и отношението на Българската църква по казуса в конкретния случай. Пълното пренебреже­ние на Борил към примас Василий (1186 – ок. 1234) през следващите години може да нотира отказ на отценачалника да узакони този брачен съюз и след изтичането на едногодишния траур, но е еднакво възможно брачноправната забрана да е преодоляна по презумпцията „поради необходимост“, тоест в полза на интересите на държавното управление.

През годината на траур носител на върховния владетелски титул е синът на цар Калоян. Малолетието му обаче създава условия за инициатива на най- напористите родственици, които подхващат разго­рещени разпри, заплитат интриги и повеждат двор­цови битки. Успява Борил, изглежда, с решителната подкрепа на царицата майка и на нейните съплемен- ници – влиятелните „скитски“ вождове. Каквито и да са причината и цената за възхода му, срещу Борил не съществува абсолютно никакво обстоятелство, уличаващо го в заговорничене за отстраняването на цар Калоян.

Едва ли царицата се омъжва за сестриника на покойния й съпруг под напора на лични чувства. Тя е политическа фигура. Не сантименти, а кауза, интереси и обществени фактори моделират избо­ра и цялостното й поведение. Зад нея в темпора­лен план е линията на цар Калоян, която трябва да продължи общият им син, а настоящето я прово­кира и задължава с отговорностите на владетелка и майка.

Логично погледнато, още приживе на съпруга й Борил изпъква като негов фаворит. Факт е, че „скитите“ го подкрепят при първите му политически изяви, чрез които той се доказва като продължител на делото на по­койния си вуйчо. Тази подкрепа засвидетелства също, че смяната на върха на управлението на царството се осъществява без особени сътресения – Алберих съоб­щава: „Наследил го в Търново неговият роднина на име Борил“31. Очевидно в българския двор не се формира силна опозиционна групировка срещу Борил – опълчват се само Алексий Слав (неизв. – ок. 1230) и Стрез (неизв. – ок. 1214), но по лични мотиви: на първия е отнета земя, вторият е репресиран поради съмнения в лоялността му и в стремеж към короната32.

Макар да не е известно точно как е бил раз­плетен управленският възел след смъртта на цар Калоян, изтъкнатото предоставя основания да се предполага, че позициите на Борил са го предста­вили като естествен настойник на малолетния син на вуйчо му и фактически управител на царство­то. Във Византия за подобни случаи са предвидени няколко решения, предпочитанието към някое от които зависи от силната личност и могъществото на действащите лица, както и от подреждането на различните сили в двореца и в столицата: опреде­ляне на настойничество от представители на ви­сшите обществени слоеве; упражняване на властта от майката императрица самостоятелно или със специална комисия, посочена от покойния васи- левс или от първите граждани на Константинопол, както и от конкретен настоятел, избран приживе от предишния император33.

В някои извори е отразено, че впоследствие Бо­рил превишава правомощията си. Робер дьо Клари (втората половина на XII – началото на XIII в.) бе­лежи, че той поема властта в България не веднага, а наскоро след кончината на цар Калоян34. Император Анри д’Ено твърди в писмо от 13 януари 1212 г., че е „заграбил владетелската титла и знаците на владе­телското достойнство у българския народ, над който чрез насилие беше застанал начело“35. Заставането начело и заграбването на царската титла и инсиг- ниите са разграничени. Епистолографът всъщност маркира етапите в придвижването на Борил към ко­роната – заставането начело на управлението като настойник и последвалото усвояване на върховната власт. Тъй като през февруари 1211 г. в качеството на държавен глава той свиква църковен събор, промя­ната на българския престол трябва да се отнесе към предидущите няколко месеца. Няма данни за насил­ствено отстраняване на младия цар. Може да се пред­полага, че той е починал от болест или при някакъв битов инцидент най-късно в края на 1210 г.

Като ориентир за отношенията в първото се­мейство на България може да послужи Синодикът на Българската православна църква (БПЦ). В него се отдава „вечна памет“ на царица Елена, съпругата на Иван Асен I (съцар 1186-1195), на царица Анна, наречена Анисия, на друга Анна, благочестива цари­ца на Иван Асен II (1218-1241) и т.н. Както допуска Иван Дуйчев, Анна-Анисия вероятно е идентична със съпругата на царете Калоян и Борил. В тази връз­ка Пламен Павлов пише: „Борил се развел и взел за съпруга една племенница на латинския император Анри I Фландърски. Куманката, благодарение на ко­ято (независимо от това, дали тя е имала отношение към убийството на Калоян или не) Борил станал ле­гитимен владетел и чието присъствие в двореца в из­вестен смисъл гарантирало съюзните задължения на куманските панове, била изпратена в манастир“36.

Въпросният развод и замонашването на цари­цата наскоро след кончината на царстващия й син е възможно да са следствия и израз на поврат във вза­имоотношения между Борил и нейните съплеменници. Другата възможност – разводът да предизвиква преориентацията на „скитите“ спрямо царя и Бъл­гария – изглежда по-непълноценна, понеже полити­ческите взаимовръзки между две сили, поддържани почти четвърт век, са по-значими от статуса, интере­сите и съдбата на една личност, макар и тя да е цари­ца. От пролетта или ранното лято на 1211 г. до края на управлението на Борил през 1218 г. „скитите“ не се споменават в изворите като съюзници на българския владетел и дори подпомагат Иван Асен II в опитите му да го детронира37.

През Средновековието в България проблемите на брака са от компетенциите на Църквата. „Тя, подчер­тава Магда Христодулова, изработила цялостна социално-етична система, която се превърнала в единствен правен статут за регулиране на семейно-брачните от­ношения“. Според тази система основания за разтрог­ване на брак могат да бъдат „съпружеска невярност, душевно заболяване, посегателство върху живота на един от съпрузите, проказа, импотентност, пиянство, изтезания на жената. Но наред с това съществуват и предпоставки, свързани с обществено-икономиче- ското състояние на средновековното българско об­щество, като например заговор против съпруга, ерес, дълго отсъствие на един от съпрузите, бягство от се­мейството“. Предвид на евентуалната причинно-след­ствена връзка между разрива със „скитите“ и развода може да се предположи, че изтъкнатият от Борил мо­тив за разтрогването на брака му с царицата би могъл да е „прикриване на заговорници“.

За единствено законен Църквата счита първия брак, а втория допуска по необходимост38, но след изтърпяването на определени запрещения (епитимия). Патриарх Евтимий (ок. 1375-1395) поучава, че на второбрачните свещеникът дава „подходя­ща епитимия, която им се полага – на едни две го­дини, на други една, на трети и по-малко, на все­ки един според силата му, и така ги присъединява към верните“. Според Василий Велики, епископ на Кесарея (330-379), запретителният срок за вто­робрачните са „постановените две години“. Ако спрямо Борил е приложена същата мярка, щом той в края на 1213 г. сключва нов брак, разводът му със „скитката“ следва да бъде отнесен най-късно в пос­ледните месеци на 1211 г. Може да се теоретизира, че след предполагаемата преждевременна смърт на приемника на цар Калоян Борил се провъзгласява за държавен глава, а по-късно денонсира съюзничес­ките договорености със „скитите“ и се развежда с тяхната съплеменница.

Липсват податки за определяне на обителта, в която е въдворена низложената царица, както и за по-нататъшния й път на живота. Може да се очак­ва, ако доживява детронирането на Борил, при Иван Асен II да е била почетена с подобаващо внимание, да са й обезпечили сравнително спокойни дни, инди­катор за което се явяват вписването й в Синодика на Българската православна църква и невключването на заменилата я като царица племенница на император Анри д’Ено там.

Откъсната от родната среда в ранна възраст, заложница на политически комбинации, които й отреждат участта да бъде „първа дама“ на едно цар­ство в процес на консолидация и утвърждаване, не­известната по име българска царица от „скитски“ произход е на българския трон приблизително 15 години. Съпруга на цар Калоян, майка и настойни­ца на законния престолонаследник, тя носи кръста на високата отговорност за настоящето и бъдещето на царския син, в името на които избира съжител­ството с новия силен мъж в държавното управле­ние – Борил. Съдено й е било да преживее още един главоломен поврат – преждевременната кончина на младия цар, развод, покалугеряване.

Историята мълчи за човешката драма зад ку­лисите на събитията. Историците я предполагат и възстановяват контурите й по откъслечни данни съ- образно със собствените си виждания, а когато те не са прецизирани, се създават превратни представи по прокрустово ложе, защото се доверяват на голослов- ни догадки, предчувствия и умопостроения.

Случаят с царицата от „скитско“ потекло е ем­блематичен пример, как с въображение се констру­ира и се конституира негативна визия за една исто­рическа фигура – още от времето на К. Иречек, та чак до някои днешни изследователи. Това е крайно некоректна присъда за принцесата, чието девичество скрепява военно-политическо сътрудничество и га­рантира солидна съюзническа боева помощ за осо­бено важния за държавата интервал 1197-1211 г.; за жената и владетелка до „сияйния“ според квалифика­цията на папа Инокентий III цар Калоян; за майката, загубила без време царствения си син; за насилствено зачернената като монахиня зряла женска индивиду­алност и личност. Ако това е своеобразен каприз на съдбата, дълг е на изследователите да го надмогнат и да възстановят образа на тази българска господарка не в лишения от основания и смисъл досегашен ка­нон на негативизма, а без предпоставеност, непредубедено и обективно40.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Top