цар Ивайло (1277-1280)

Паметник на цар Ивайло в център на Ивайловград; 2011 г.

Паметник на цар Ивайло в център на Ивайловград; 2011 г.

Византийските историци нари­чат цар Ивайло, Лахана – името е от гръцки произход (означава зеленчук, зеле, в някои случаи и кисело зеле) и е по-скоро прозвище.

Съвременният му византийски историк Георги Пахимер го на­рича още „Кордокувас“. Този загадъчен термин (с който на последък наивно и преднамерено се спекулира) бе разшифрован благодарение на едно щастливо хрумване на руския учен И. Срезневски, който предложи зад словосъчетанието „Кордо­кувас“ да се прочете българската дума „бърдоква“, осакатена от гръцкото перо. Думата „бърдоква“ също като гръцката „ла­хана“ означава салата, маруля. Няма съмнение, че това не може да бъде истинското име на народния цар, а представля­ва прякор, който му бил приписан от аристокрацията заради това, че тъкмо марулята и зелето били обикновената му хра­на: той се хранел „само с хляб и диви зеленчуци“. С името Лахана той би останал в историята ни, ако проф. К. Иречек не бе имал щастието да попадне на т.нар. „Свърлижки листо­ве“. В бележка към страниците на ръкописа се съобщава, че евангелието било завършено през 1278-1279 г. в дните на „цар Иваила“, когато гърците обсаждали Търново. И тъй като от други източници е известно, че през 1278-1279 г. Търново би­ло под скиптъра на народния цар, излиза, че той носел хуба­вото и звучно име Ивайло.

За произхода на Ивайло знаем твърде малко: той бил „от пастирски род“, „живеел скромно и бедно“ и „пасял свине сре­щу заплащане“. Тези случайни бележки, промъкнали се в пи­санията на византийските историци (придружени задължител­но от язвителни и обидни бележки), свидетелствуват, че Ивай­ло принадлежал към най-унизените слоеве на народа ни, обре­чени да преживяват с цената на непрекъснат труд и унижения. За родното му място съществуват редица предположения – всички имат този недостатък, че не са подкрепени от конк­ретни указания на изворите, а се основават изключително на доводи, почерпани от т.нар. местен патриотизъм. Единственото, което знаем със сигурност, е това, че „родните му поля“ се намирали в Североизточна България – по-точно в предпланините на Провадийския балкан. Не случайно по тези места Ивайло имал най-верните си привърженици и там спечелил най-големите си победи.

Дълго време преди името му да стане известно по цялата българска земя, Ивайло бил познат на съселяните си с това, „че си въобразявал големи работи“. Както уточнява Георги Пахимер, „големите работи“ били свързани с призиви „за бунт и управление на народа“. Проповедите на свинепаса, макар и да разпалвали въображението на заобикалящите го, били пос­рещнати с присмех и подигравки.

Скоро след това в поведението на Ивайло се забелязала странна промяна – той се отдал на постоянни молитви, пре­карвал много време замислен, разказвал за явявания на све­ти и чакал бог да му даде знак за действие. Някои изследо­ватели са склонни да приемат, че Ивайло изпаднал в състо­яние на религиозна екзалтация, която до голяма степен пре­допределила вярата му в някаква мистична предопределеност. Всъщност мистицизмът в поведението на Ивайло бил повече или по-малко престорен – той стигнал до него, след като раз­брал, че в проповедите му липсва онзи елемент, без който в онази епоха не било възможно никакво голямо начинание. Ивайло се убедил, че „революционизирането“ на инертната сел­ска маса е възможно само с цената на изключителни средства. В този смисъл разказите му за пророчествата и светиите представлявали своего рода част от идеологическата подготов­ка на въстанието. Ако беше обратното, т.е. ако Ивайло дейс­твително бил в плен на дълбоко религиозния дух на епохата, той би започнал своята проповед с „божествените слова“, а не с призивите за бунт и управление на народа, както било в действителност. Излиза следователно, че мистицизмът в пове­дението на народния вожд е издалеко пресметнато действие, което трябвало да придаде на аргументацията му въздействи­ето на „божествено откровение“ и да я направи действена и неотразима.

По всичко изглежда, че въстанието имало продължителна подготовка и още в началото Ивайло сполучил да привлече хора, предани на идеите му. Когато един ден обявил, че е получил знак за действие, сподвижниците му се разпръснали по цялата българска земя, „като разпространявали името на свинепаса, че му е даден знак от бога за бъдещ управител. Едновременно с говоренето те убеждавали и всекидневно се присъединявали все повече хора“. Това били агитаторите ни движението, с чиято помощ Ивайло успял да увлече целим народ, т.е. той имал на разположение хора, които не сами можели да въртят меч, но и били способни да предадат на призивите му достатъчно убедителна сила. Движението, възглавявано от Ивайло, приело характера на истинска селска война, която имала открит класов характер. Днес е много труд но да очертаем политическите и социалните идеали на българите от XIII век, но по всичко личи, че селяните се вдигнали на бунт, запленени от убеждението, че Ивайло е „добрият цар“, т.е. онзи идеален владетел, който „ще възвиси бедните и ще принизи богатите“ и ще осъществи мечтаната социална хармония.

Селската война в България започнала през пролетта или най-късно през лятото на 1277 г. Ивайло се „облякъл по-добре – пише Георги Пахимер, – наметнал връхна дреха, препасал меч, яхнал кон и смело се впуснал в дела, далеч по-големи от неговите възможности“. Последната забележка на византийс­кия историк едва ли е оправдана – с действията си Ивайло неведнъж показал, че притежава изключителни качества и е способен не само да увлича хората с магнетичната сила на словото си, но и да печели победа след победа.

През лятото на 1277 г. Ивайло трябвало да мери сили не само с болярите, но и с татарските нашественици, които неп­рекъснато разорявали българските земи и „всеки ден правели имуществото на мизийците (т.е. на българите) мизийска пляч­ка“. Първият сблъсък с тях му донесъл голяма слава – той разгромил една скитаща се из страната татарска фаланга. При следващата среща с татарите победата отново била на негова страна и така „за малко време се прославил, тъй като не минавало ден, в който да не притежава повече от предишните, а при нападенията действувал смело“. Онова, което дотогава изглеждало невъзможно даже за войската на цар Константин Асен, Ивайло сторил в съвсем кратък срок и очистил напълно страната от татарските разбойници – есента на 1277 г. Наро­дът навсякъде го акламирал като цар, а областите една след друга минавали под неговата власт.

Широкият размах на движението и шумните победи на Ивайло възбудили духовете не само в България. Император Михаил VIII Палеолог следял внимателно събитията на север едно, заради класовия характер на движението, и второ, заради опасенията, че ако Ивайло застане начело в България, съдбата на Византия би могла да стане друга. Сам Михаил VIII Палеолог говорел на приближените си, че Ивайло „пос­тепенно щял да стигне до такава голяма сила, че и на роме­ите след време ще бъде мъчно да го надвият“. Императорът напуснал столицата и се отправил към Одрин, откъдето вни­мателно следял развитието на събитията в България. Тук го застигнала още по-обезпокояваща новина – цар Константин Асен, който дълго време не смеел да предприеме някакви дейс- твия срещу въстаниците, накрая събрал остатъка от предишното си мъжество и тръгнал на поход срещу Ивайло. Малката му армия се движела бавно, тъй като царят страдал от болки в крака и се придвижвал на колесница като „ненужен товар“. Ивайло нападнал изненадващо царската армия и спечелил пълна победа – приближените на Константин Асен били избити, а останалите се присъединили към войската на селския цар. В това сражение Ивайло лично погубил Константин Асен като „жертвено животно“ – той оправдал постъпката си с твърде­нието, че в битката царят не направил нищо достойно, за да защити своята чест – краят на 1277 г.

След този триумф Ивайло държал здраво в ръцете си цялата страна и започнал завладяването на укрепените градове, които без съпротива се предавали и го обявявали за цар. „С всеки изминат ден той ставал все по-силен и успешно напред­нал… и си присвоил всички места около столицата още при първия удар“ – само Търново останал под властта на царица Мария.

Смъртта на Константин Асен хвърлила в паника визан­тийския император, който се надявал да се възползува от меж­дуособицата и да наложи влиянието си в България. Ако се вярва на твърдението на византийските историци, Михаил VIII Палеолог мислел да направи Ивайло свой зет (да го ожени за дъщеря си), при условие че се „окажел достоен за царството па българите“ (!). Скоро обаче шпионите осведомили импера­тора за истинския характер на селската война в България – станало ясно, че там се води жестока класова битка, която можела да има крайно неприятни последици даже за самата Византия. Страшната вест мигновено променила плановете на император Михаил VIII и той се заел час по-скоро да ликви­дира въстанието. Скоро бил намерен и подходящ кандидат за българския престол – оказало се, че „най-достоен“ за корона­та на българите бил Иван, синът на Мицо, който живеел отдавна във Византия и преживявал с дарената му от императора прония. Към този незначителен човек било засвидетелствувано изключително внимание – оженили го за императорската дъщеря, обявили го за цар на българите и му дали името на великия Иван Асен II. Към България потеглили императорски пратеници, които трябвало да убедят царица Мария да отстъпи доброволно престола на „императорските деца“. А сам Ми­хаил VIII Палеолог с „демагогски обещания“ призовавал бъл­гарите да приемат византийския поставеник. Същевременно ни север настъпвали ромейски войски, които трябвало да наложат Иван Асен III за цар на българите.

Скоро станало ясно, че плановете на Михаил VIII Палеолог били на път да се провалят, тъй като царица Мария предприела действия, които не били предвидени в Константи­нопол. Неочаквано за всички тя изпратила пратеници при Ивайло, като му предложила заедно с ръката си и короната на българите. Византийските историци коментират нашироко постъпката на царица Мария, която „пренебрегнала законните си задължения към починалия“ си съпруг. Властолюбивият и характер, ненавистта към вуйчо й Михаил VIII и желанието да запази на всяка цена престола за сина си Михаил подтик­нали Мария към действия, които били в разрез с етичните норми на епохата. В началото тя крояла планове да сключи мир с Ивайло, ако той се съгласи да я остави да управлява сама българите. Когато се убедила, че е „невъзможно този, който се стреми към същата власт, да сключи мир с тази, която има тази власт“, Мария не без съжаление се съгласила „да се предостави напълно на свинепаса, да му отвори вратите на престолния град, да се омъжи за него и да заживее като царица с цар“ – при условие че Ивайло ще гарантира наследствените права на сина й Михаил.

Византийските историци са крайно пристрастни, когато описват поведението на Ивайло пред пратениците на царица Мария: „възгордял се, започнал да важничи, като заявявал, че тя бърза да му предаде властта, преди той да я спечели с меч и твърде силната си войска“. За верни ще трябва да признаем последните му думи, тъй като селската войска стояла в под­стъпите на Търново и падането на столицата изглеждало пред­стоящо. Но Ивайло не играел на „високомерие и гордост“, тъй като на негова страна била не само силата, но и съзнанието, че за първи път в историята на средновекоина Бълга­рия народ и владетел вървели заедно в името на една толкова голяма и справедлива идея. В крайна сметка Ивайло приел предложението на царица Мария („заради мира и от желание да не се пролива кръв в междуособна война“). Решението му Пило повлияно и от враждебните действия, които започнал им­ператор Михаил VIII Палеолог. Едва ли са го измъчвали скру­пулите, че сподвижниците му биха го обвинили за „женолюбец и почитател на женските спални“. Съмненията относно предприетата от него стъпка произтичали от това, че бракът му с царицата поставял на изпитание целите на въстанието, че влизането му в Търново ставало чрез компромис, който можел да се изтълкува превратно, в смисъл че е измамил надеждите на разбунтувалия се народ. Същевременно той си давал сметка, че трябва да се „предпазва от покварените нрави на тези, които ще го приемат“ – Ивайло не хранел никакви илюзии относно моралния облик на царица Мария и нейното обкръжение.

Влизането на Ивайло в Търново станало от позиция на силата. Достойни за възхищение са думите му, че „той дава милост, а не получава такава“ – същевременно те звучали като предупреждение към търновската аристокрация. През про­летта на 1278 г., акламиран от целия народ, Ивайло „взел знаците на царското достойнство“.

България била обединена под властта на народния цар, но с това проблемите на страната далеч не били ликвидирани. Византийският император Михаил VIII Палеолог не се прими­рил с положението и изпращал непрекъснато войски, които трябвало да наложат на българския престол неговото протеже Иван Асен III. Същевременно дипломацията му се постарала татарите да възобновят нашествията си в България. Като връх па всичко на изпитание били поставени и отношенията на Ивайло с царица Мария. „Заобиколен от война и ласкателст­ва“, народният цар се озовал в изключително тежко положе­ние. Няма съмнение, че най-много проблеми му създавала вът­решната опозиция – болярството нито за момент не се прими­рило с властта на народния цар. Опитът на Ивайло да прив­лече „българските първенци“ срещнал мълчаливата им съпро­тива. Скоро Ивайло „намразил нежностите на жена си, често се карал с Мария и я биел“ — византийските историци обясня­ват действията му с неговата „варварска“ природа. Всъщност това представлявало по-скоро демонстрация, т.е. Ивайло се ста­раел да убеди народа, че не се е продал на аристокрацията и не е забравил, че благодарение на народа и неговата воля е..

Тъй като станало ясно, че „не е възможно да сключи примирие с татарите, нито пък по някакъв начин да се подчини на императора“, Ивайло бил заставен да воюва. В началото той сполучил да отхвърли татарите зад Дунав, но далеч повече били проблемите, които му създавали византийските войски – те нападали на широк фронт (от Черно море до Шипченския проход). В една поема на гръцки език подробно са описани походите на византийския военачалник Михаил Глава Tapханиот, който оглавявал кампанията срещу Ивайло. Прехвалените пълководчески способности на Михаил Глава не довели до победа на ромейското оръжие: упорита съпротива му били оказана по крепостите на Стара планина, където се отличили Ивайловите войводи Момчил, Куман, Дамян, Кънчо и Стан А когато начело на българските войски заставал сам Ивайло, победата била винаги на негова страна. Византийските историци признават, че никой не бил в състояние да се противопос­тави на „смелите му нападения, които винаги излизали успешни“. Борбата се водела със страшно ожесточение – „нищо ху­баво не очаквал онзи, който бил заловен жив, защото да се падне в ръцете на Лахана (Ивайло) било равносилно на смърт поради крайната му жестокост“. Затова византийските войски влизали в сражения с Ивайло „малодушни поради представата за очакващите ги ужаси, ако бъдат пленени“. Лятото и есента на 1278 г. преминали под знака на Ивайловите победи – въпреки огромните усилия византийските войски не постигнали надмощие.

След като Ивайло стабилизирал положението на юг, той трябвало да се заеме с татарите, които нападали непрекъснато от север. Този път войната се оказала трудна и продължител­на. За разлика от миналите години, когато Ивайло имал ра­бота със скитащи за грабеж татарски дружини, сега насреща му стоели елитни войски от Ногай. Татарите взели надмощие и Ивайло се затворил в крепостта на Дръсгър, където бил обсаждан цели три месеца. Този неуспех довел до измяната на търновската аристокрация – при вестта за поражението (пус­нат бил слух, че Ивайло е убит) болярите отворили вратите на столицата пред византийските войски начело с Иван Асен III, който бил обявен за български цар – началото на 1279 г. Царица Мария, бременна от Ивайло, била изпратена в Константинопол заедно със сина си Михаил.

Минали само няколко месеца и Ивайло успял да разкъса татарската обсада – неочаквано за всички войските му се пошили под стените на Търново. Това вещаело смъртна опас­ност за Иван Асен III и византийският император предприел спешни мерки в защита на своето протеже. През лятото на 1279 г. към България потеглила 10 000-дна армия начело с протовестиария Мурин. Ивайло нападнал ромеите, когато се установили на лагер в равнината при село Девня – сражението станало на 17 юли. Византийската армия била сразена, въпреки че Ивайло разполагал с много по-малко сили – това признават самите византийски историци. Част от ромеите намери­ли смъртта си по време на сражението, а пленниците били посечени по заповед на Ивайло.

Само месец по-късно император Михаил VIII Палеолог изпратил нова армия срещу Ивайло – тя наброявала 5000 човека под командуването на протовестиария Априн. Византийс­ките историци не уточняват мястото на сражението – те се задоволяват да отбележат, че Ивайло нападнал „някъде около Хемус“, т.е. в проходите на Източна Стара планина. Сражени­ето било продължително, но и този път редиците на ромеите не издържали. Нашествениците били разбити, а предводителят им бил посечен – 15 август 1279 г. В двете сражения Ивайло лично командувал малката си армия, „извършил големи подвизи и се сражавал с безумна смелост“.

Положението на Иван Асен III станало неудържимо – той трябвало да бяга от Търново, а тържествуващото болярство провъзгласило за цар Георги Тертер, един от най-могъщите феодални владетели в страната. Тези събития се отразили неб­лагоприятно върху по-нататъшния ход на въстанието. Народ­ният цар бил изправен пред обединените сили на феодалната класа, която в името на собственото си благополучие прояви­ла учудващо единство. От друга страна, бойният дух на въстаническата армия бил вече прекършен – разочаровани от про­дължителните войни, селяните започнали да напускат Ивайло.

Останал с малцина верни привърженици, Ивайло посте­пенно губел влияние. В края на 1280 г. съвсем изненадващо мой се озовал в стана на Ногай с молба да му съдействува да се върне на престола. Постъпката на народния цар, която не е лишена от драматизъм, е била предмет на противоречиви и пристрастни оценки – от твърдението, че представлявала „пре­дателство“ спрямо въстанието, до становището, че всичко трябва да се отдаде на неблагоприятното стечение на обстоятелс­твата. Тази неочаквана постъпка е резултат както от крайния неуспех на въстанието, така и от предварителното уреждане на взаимоотношенията между Ивайло и Златната орда – още през 1279 г. Ивайло поел васални задължения към Ногай. Поставени в контекста на тези взаимоотношения, действията на Ивайло не могат да предизвикат изненада, а са напълно естествени – в съответствие със съществуващата практика васалът (в случая Ивайло) потърсил помощта на своя сюзерен. Следователно бягството при татарите произтича от една предварителна договореност и не бива да се преценява като „акт на отчаянието“.

Отначало Ногай се отнесъл благосклонно към Ивайло и приел поднесените подаръци. Скоро със същата цел в татарския стан пристигнал и Иван Асен III. От името на император Михаил VIII Палеолог (който бил тъст на Ногай) той настоявал за „справедливост“ и защищавал претенциите си с доказателството, че произхожда от царския род на българите. При мисълта, че държи в ръцете си съдбите на двама ексцаре на българите, Ногай тънел в блаженство – той водел Ивайло и Иван Асен III навсякъде със себе си, обещавал им помощта си и ги принуждавал да „робуват на хрумванията му“. Възелът скоро бил разплетен с помощта на „тайните козни“ на Михаил VIII Палеолог. По време на един пир, при който Ивайло и съперникът му заемали почетните места от двете страни на Ногай, татарският повелител заповядал на приближените си да хванат Ивайло и произнесъл думите: „Този човек е враг на моя баща императора и изобщо не заслужава да живее, а трябва да бъде посечен.“ Присъдата била незабавно изпълнена – със забит в гърлото меч Ивайло издъхнал пред очите на присъствуващите.

Накрая естествено трябва да стигнем до оценката на Ивайловата личност – на съвременниците му и на по-късните поколения. За великото му дело притежаваме свидетелства, които произхождат от средите на неговите противници – те се надпреварват да изтъкват „варварската му природа“ и „крайна­та му жестокост“, като се стараят да внушат мисълта, че ста­ва дума „за недостоен за нищо човек“. Несъстоятелността на твърденията им е очевидна – човекът, който с помощта на народните маси сътворил най-великото дело в средновековна­та ни история, се радвал на изключителна популярност сред българите. Простото споменаване на името му било в състо­яние да възбуди духовете до краен предел: „Изглеждаше ся­каш самата вселена и земята са в движение. Тези, които не разбираха нищо друго освен от земеделие, копан или знаеха само да карат волове – хора овчари и селяни, – напускаха селата и имотите си и въоръжени само с криваци, се стичаха самоволно. Войници без оръжие, те образуваха безпорядъчни пружини, за които само името на Лахана (Ивайло) беше достатъчно, за да спечелят победата, където и да се появят. Така и късо време се събраха несметно число войници.“ Пасажът принадлежи на перото на византийския историк Георги Пахимер и се отнася до събития, станали през 1294 г., когато в Тракия се появил един Лъже-Ивайло. Няма съмнение обаче, че по същия начин се стичали българите и под знамената на Ивайло (подобно на „буен поток“) по време на селската война в България.

Историята е записала само 4 или 5 години от живота и делата на този забележителен българин и необикновен човек, който повече от всички бил съпричастен на стремленията на народния ни дух; довел всенародното дело до завършек, до който не стигнали и най-смелите мечти. Друг е въпросът, че Ивайло не разполагал с време и възможности да осъществи онези преобразувания, които предвиждала предварителната му програма.

В миналото Ивайло се разглеждаше като олицетворение на авантюристичното начало в историята ни, като човек, из­дигнат на престола от капризите на сляпото щастие. Днес с право го броим за пръв измежду най-забележителните бълга­ри, като народен герой и борец за социална справедливост. Невъзможно е да се измерят мащабите на великото му дело просто защото „феноменът Ивайло“ няма аналог нито в бъл­гарската, нито в европейската история. Смисълът на подвизи­те му може да бъде разбран единствено ако зад тях видим делото на цял един народ с вечните му стремежи за свобода и щастие.

Краят на селската война в България бележи финала на най-жестоката класова битка през средновековието и е без съм­нение най-драматичен. Тази оценка се отнася и до личната, човешка драма на Ивайло. Но трагизмът не бива да се отдава на обстоятелствата, каквито и да са били те. Трагизмът на Ивайло и на ръководеното от него въстание е предварително предопределен от невъзможността да се реализират на практи­ка политическите и социалните идеали на българите през XIII столетие.

 

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. Ивайло и Момчил – сравнителна характеристи­ка. – Български преглед, 5, 1899, № 7, 104-120; Златарски, В. Исто­рия на българския народ през средните векове. Т. 3, 1972, 544-575; Петров, П. Въстанието на Ивайло (1277-1280). – Годишник на Со фийския университет, фифЛ9, 1956, № 1, 173-260; Андреев, Й. Въс­танието на Ивайло – изследвания и проблеми. – Трудове на В11/ „Ки рил и Методий“, 17, 1980, № 3, 9-27; История на България. Т. 3, С, 1982, 277-290.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Top