Името Мицо не се среща по друг повод в средновековната ни история.

Навремето това бе повод за дискусия относно истинското звучене на името на този владетел, като се предполагаше, че то било умалително от Димитър или Михаил. Тези предположения нямат реално ос­нование, тъй като формата Мицо (а не Мичо) е засвидетелстувана и в монетите на този цар. Мицо бил зет на цар Иван Асен VII, женен за дъщеря му Мария, родена от Ирина Комнина. Сродяването му с царското семейство е доказателство за високото му обществено положение – като център на родови­те му владения се сочат приморските градове Месемврия и Анхиало. Личността на Мицо изпъква в драматичните съби­тия, свързани с междуособицата в България през 1256 г., в която един след друг намерили смъртта си последните предс­тавители на Асеневци по мъжка линия. Трябвало по необходи­мост – уверява византийският историк Георги Пахимер – власт­та над българите да се прехвърли „по втория начин на плува­не“ върху Мицо, зетя на Иван Асен II. Той получил подкрепа­та на търновската аристокрация и се провъзгласил за цар – края на 1256 г. Категорично доказателство за коронясването му са сечените по този повод монети. Те имали чисто пропагандно предназначение – в същия смисъл трябва да се преце­нява фактът, че в тях царят носи фамилното име Асен.

Отначало изглеждало, че прехвърлянето на властта към съребрената линия на Асеневия род няма да срещне съпроти­ва. Но още след възцаряването си Мицо трябвало да се справя с враждебността на провинциалната аристокрация, която от­казвала на Асенсвите потомци правото сами да определят но­вия владетел, т.е. появили се опасни антидинастични тенден­ции, които подчертавали стремежите на феодалната класа към повече самостоятелност и свобода на действие.

Наскоро след коронясването си Мицо изпаднал в „пълно безсилие и неприятностите му ставали все по-големи“. Византийските историци обясняват проблемите му по най-елементарния начин – със завистта на болярството към новия цар. Всъщност причините трябва да се потърсят в неспособността на Мицо да се справи с опозицията и да успокои страната. Като връх на всичко той се увлякъл във война с Никейската империя, в която нямал никакви шансове за успех. Според Никифор Григора Мицо „постепенно губел уважение“, т.е. и онзи авторитет, който дължал не толкова на личните си ка­чества, колкото на принадлежността си към Асеневата фамилия. Започнали вълнения сред обикновения народ, защото „управлението на българите било лошо“ и селяните „отхвърляли нарежданията“ на новия цар. Лошото управление на Мицо ед­ва ли се изчерпвало само с проблемите, които му създавала политическата конюнктура. Рязко се е увеличило данъчното бреме над зависимото население – само по този начин можем да обясним съпротивата на народа срещу нарежданията на ца­ря. Поучен от това, претендентът за престола Константин Тих на първо място се постарал да привлече на своя страна „прос­тия народ“ – вероятно с обещанието, че ще подобри матери­алното му положение.

Заобиколен от врагове, ненавиждан от аристокрацията и презиран от народа, Мицо Асен трябвало да бяга от Търново – началото на 1257 г. Той успял да се укрепи в провинцията и дълго оспорвал властта на новия цар Константин Тих. Цен­тър на съпротивата му ще е бил Преслав, тъй като оттам произхождат повечето от монетите с монограма на Мицо Асен. Войната с Константин Асен преминала през много перипетии в началото Мицо имал надмощие и така притиснал Конс­тантин Асен, че той бил принуден да търси помощ от ромейс­кия гарнизон на Станимака. Постепенно обаче военното щас­тие минало на страната на търновския цар. А договорът между Константин Асен и никейския император през 1260 г. оконча­телно решил съдбата на Мицо – той бил изтласкан в крайб­режните области, където под властта му се подчинявала един­ствено крепостта Месемврия. Лишен от всякакви шансове, Мицо предложил на Михаил Палеолог да му предаде Месемврия в замяна на обещанието, че ще получи политическо убежище и равностойни владения в Мала Азия. Михаил Палеолог приел предложението и скоро след това (към края на пролетта на 1261 г.) Мицо заедно със семейството си избягал от България – през Странджа той се добрал до Мала Азия и оттам в Ни­коя. Императорът му дал земи в околностите на река Скамандър (около античната Троя), които трябвало да му служат за ежегодна издръжка.

Данните на изворите характеризират Мицо Асен като „ле­нива и изнежена“ личност – пълна противоположност на суровите и решителни мъже, които го заобикаляли.

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 3, С., 1972, 472-473; История на България. Т. 3, С., 1982, 271-274; Йорданов, И. Монети и монетообръщение в средновековна България (1081-1261). С., 1984, с. 91; Божилов, И. фамилията на Асеневци. С., 1985, с. 111.