царица „Смилцена“

Свързани статии

царица Драгана

царица Кира Мария

царица Анна

Съпруга на цар Смилец (1292-1298)

Рожденото й име не е известно. „Смилцена“ я нарича хронистът Георги Пахимер (1242 – ок. 1310). Гъркиня. Дъщеря на севастократор Константин Палеолог, чичо на император Андроник II Палеолог (1282-1328). Родена е към 1267-1270 г. Омъжена за болярина Смилец към 1287 г., когато той отказва да признае върховенството на цар Георги Тертер I (1280-1292), сближава се с ромейските управници и подпомогнат от тях, се противопоставя на българ­ския владетел.

След смъртта на цар Смилец в края на 1298 г. „Смилцена“ оглавява регентството, което управля­ва вместо малолетния й син Иван (Йоан) IV, роден в интервала 1288-1290 г.

В специализираната литература на вдовстващата царица се приписва „върхът на политическото паде­ние в българското средновековие“ заради готов­ността й да отдаде в зестра на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321) Българското царство, ако той се ожени за нея.

Тази тежка присъда е изречена заради сведени­ето, че през декември 1298 г. византийското упра­вление изпраща дипломата Теодор Метохит (1260- 1332) в Сърбия да преговаря за съюз между крал­ството и империята, скрепен с династически брак. В писмо от март 1299 г. до приятеля си Никифор Хумнос, личен секретар и най-доверено лице на ва- силевса Андроник II Палеолог, имперският прате­ник споделя, че в двора на крал Стефан Милутин му се налага да парира усилията на озовалия се там почти едновременно с него посланик на българска­та царица, която също предлага на сръбския владе­тел женитба.

През XIII в. семейно-брачната материя е строго регламентирана. Надживялата партньора си съпру­га трябва да спазва задължителен траур една година, през която не може да встъпва в нов брак, иначе би­ва подложена на обществено осъждение и епитимии (запрещения) и лишавана от наследствени права.

Както се изразява Т. Метохит, в началото на 1299 г. българската царица е „попаднала недавна в злочестина и отскоро жалееща вдовица“. Визан­тийският дипломат маркира, че тя все още жалее Сми­лец и постановеният от каноничното и от обичайното право едногодишен траур по повод на неговата смърт не е приключил. Това личи и от факта, че за да заздрави позициите си в комплицираната ситуация в България в края на 1298 г., царицата не се омъжва за завърна­лия се в страната Алдимир (Елтимир; неизв. – ок. 1305) Тертер, а обвързва с него непълнолетната си дъщеря Мария (ок. 1287-1355). В този аспект вдовстващата българска господарка не е можела да преговаря за свой брак със Стефан Милутин.

Освен това мислимо ли е регентката царица майка да не защитава интересите на своя син и да го лишава от короната, предоставяйки я на сръбския крал? И това, при положение че самият Стефан Ми­лутин е подписал през 1282 г. в Дежево договор по­дир смъртта му да бъде наследен не от собствените му синове Константин или Стефан, а от Владислав, син на брат му Стефан Драгутин (1276-1282). В тази връзка Пламен Павлов основателно напомня: „Нито в България, нито във Византия или в Сърбия през Средновековието не е имало практика на едно­временно управление на две или повече държави от едно лице или владетелска двойка, нещо, характерно единствено за Западна Европа“.

И други автори дават сведения за кампанията по сродяването на императорското семейство и Стефан Милутин. Според съвременника Георги Пахимер (1242 – ок. 1310), който уточнява „И ние бяхме там“, тоест в обкръжението на императора, инициативата за династическия брак е подета от Андроник II Пале­олог, въпреки че срещу него категорично се обявява патриархът Йоан XII Косма (1294-1303) – така василевсът разчита да обвърже сръбския владетел, който да прекрати честите си нападения върху имперските лиминални територии. „И наистина-твърди хронис­тът – той спечелва напълно чрез пратеничество кра­ля, когато този научил, че се сродява с императора чрез дъщеря му, а не чрез сестра му. Най-после бяха направени клетви и споразумения по този въпрос“. Никифор Григора (1295-1360) отдава почина за ус­тановените контакти на Стефан Милутин, който търсел по-знатно родство чрез брак: „Кралят много настоявал, като прибавял към искането си и немалки заплахи, императорът бил принуден да предложи на краля своята дъщеря Симонида“.

Независимо от разминаванията в представянето на завръзката на събитията двамата хронисти дори не загатват за опит на българската царица да осуети сродяването на управляващите фамилии на импери­ята и на кралството чрез предложение да се омъжи за Стефан Милутин. Това е най-малкото странно, за­щото проект за обединяването на две съседни дър­жави, с които Византия дотогава се конфронтира, не е незначителна ексцентрична приумица – в перспек­тива той може да застраши самото съществуване на империята. И същевременно се затвърждава впечат­лението, че такъв проект всъщност не е имало.

От друга страна, като се споразумява с Андро­ник II Палеолог, Стефан Милутин не може да е очак­вал, искал и получил в зестра от Византия Северна Македония, която вече е бил отнел от България към 1283-1284 г., и вероятно настоява за отказ на импе­рията от претенции върху земите на север от тога- вашната сръбско-ромейска граница, което е призна­ване на статуквото, а в замяна е можел да предложи единствено преустановяване на експанзията в така желаните от него пригранични византийски владе­ния в Македония, тоест от съюза с Византия кралят не печели нито територии, нито царски титул, нито някакви други качествени облаги, даже се отказва от евентуални териториални придобивки, извоювани с оръжие, а се сдобива само с ненавършилата шест годинки императорска дъщеричка, която трябва да отглежда и да възпитава, „докато стигне законната възраст за брак, и след това да му стане съпруга“.

Оказва се, че почти 40-годишният Стефан Ми­лутин, амбициозен, решителен, действен, неробуващ на скрупули и с активно либидо мъж, който в собст­веното си кралство не може да се чувства застрахован от оспорване на властта му от амбициозни родстве­ници и от размирници, предпочита да се задоволи с този минимум и отхвърля предложенията на бъл­гарската царица, дама в разцвета на женствеността, да му предостави цяла България и лелеяното от него царско достойнство, а заедно с това и благоразполо­жението на съюзниците монголо-татари, безпоко­ящи постоянно и разорително Византия, от които самият крал е унизен през 1292 г.!

Изтъкнатото дотук обуславя убеждението, че текстът на Т. Метохит следва да бъде интерпретиран в различен от предложения от П. Ников ракурс. Пре­ди всичко писмото на византийския ерудит, което е единственият извор за българската дипломатическа мисия в сръбския кралски двор, не съдържа недву­смислена информация, че царицата майка предлага тъкмо своята ръка и престола в Търновград на Стефан Милутин. „Тя се старае – уверява Т. Метохит – както може, да спечели за себе си женитбата, като унищо­жава клетвите и спогодбите с нас. Тя бездруго му обе­щава, осигурява и възхвалява българското царство, на което тя е владетелка и което той непременно ще има чрез нея“.

Първото изречение разкрива, че царицата се стреми да убеди краля да предпочете българските предложения, направени от нейно име в качеството й на господарка на България; второто – че за целта тя прибягва до разнообразни прийоми, като не пести и изкусителните обещания. Изразът, че се зарича Сте­фан Милутин да има чрез нея Българското царство, трябва да се тълкува не в буквалния смисъл като притежание и готовност за отказ от суверенитета на държавата, а като уверение да го има на своя страна като съюзник. Възможно е, разбира се, да са отправе­ни обещания и за известни териториални отстъпки (или поне за признаване на владеенето на отнетите вече от България нейни области в Северна Македо­ния от краля), тъй като залогът е изключително кру­пен – осуетяването на сръбско-византийски съюз, който освен всичко друго ще е с откровено антибългарска насоченост. Т. Метохит набляга, че царицата „иска по всякакъв начин да разубеди Стефан Милу­тин от сближение с Византия и употребява всички средства за постигане на целта“.

Кралят също е допринесъл за разгарянето на ди­пломатическото противоборство и завишаването на обещанията, за да извлече максимум за ситуацията дивиденти. Той протака преговорите с двете страни, противопоставяйки съзнателно и открито емисари­те им.

Писмото на Т. Метохит разкрива, че българ­ските дипломати се озовават в кралския двор почти синхронно с ромейския пратеник. Явно управни­ците в Търновград трезво преценяват заплахата от съглашение между Сърбия и Византия, реакцията им е своевременна и енергична – епистолографът свидетелства, че множество лица от България едва ли не всеки ден пристигат при сръбския владетел и „спешно се занимават с тия дела“. За да неутрализи­ра българския напор и да си осигури преимущество, василевсът Андроник II Палеолог коригира първо­началния си замисъл – вместо сестра си Евдокия или друга някоя знатна ромейка след нейното несъгласие обрича на Стефан Милутин своята дъщеря: „След това — хроникира Г. Пахимер – императорът се от­каза от опита си със сестрата. Той реши, че кралят на Сърбия е твърде недостоен да се сроди с него чрез дъщеря му, но все пак е твърде силен, за да бъде пре­небрегнат. Страхувайки се от неуспеха, той реши да го ожени за дъщеря си. Тази дъщеричка беше много нежна, още ненавършила шест години, обичана от бащата, обичана извънредно много и от майката. За­това той искаше бракът да се състои, но не поради нужда, а по неволя“.

Фактът, че хронистът обяснява новото решение на василевса да пожертва бащинските си чувства към Симонида със страх от провал, означава само едно – бъл­гарските управници са действали адекватно, уместно и умело. Стефан Милутин обаче предпочита обвързване с империята. Не е изключено освен негативните емо­ции и последици, предизвикани от решителните про- тивосръбски действия на монголо-татарския беклярибек Ногай (ок. 1230 – 1299) през 1292 г. в подкрепа на видинския деспот Шишман (неизв. – преди 1308) и чрез него на българската страна, тъкмо афиширането от дипломатите на царицата майка на политическата близост между България и улуса на правнука на Чингис хан наред с верската неприязън към „триклетата ерес на татарския народ“ да мотивират избора на Стефан Милутин да се сближи с техния противник – христи­янска Византия.

Според П. Павлов на сръбския крал може би е била предложена ръката на царкиня Теодора (ок. 1290-1322). Действително българската царстваща фамилия се сродява със сръбското управляващо се­мейство чрез назованата принцеса – тя е омъжена за кралския син и бъдещ владетел Стефан Урош III Дечански (1321-1331).

Хронологията на този брак не е изяснена. Той е представен от архиепископ Данило II (1326-1337) сред събития в един 12-годишен интервал, поради което изследователите по косвени съображения го датират между 1298 и 1310 г.“ Като се отчете, че сръбският архиерей го регистрира след падането на Ногай през есента на 1299 г., а към средата на 1301 г. в България управлението поема Теодор Светослав (1301-1321), което обезсмисля сродяван ето на крал­ския двор с отстранените от върховната българска власт роднини на бившия цар Смилец, по-прием- ливо изглежда бракът на Теодора и Стефан Дечански да е уговорен в периода края на 1299 – първата половина на 1300 г., още преди явяването на сина и законен съвладетел на някогашния цар Георги Тер­тер I (1280-1292) в Търновград. Възможно е следо­вателно инициативата на българския пратеник, за когото пише Т. Метохит, да е именно за уреждане на тази сватба, а не на царицата майка със Стефан Милутин. Звучи логично именно това да е друга от причините за неуспеха на мисията: Андроник II Па­леолог предлага брак на самия крал, а царицата – на неговия син. Трябва да се напомни, че веднага след смъртта на цар Смилец вдовицата му предприема аналогичен ход за заздравяването на позициите си в управлението на България – по същото време (края на 1298 г.) тя омъжва за деспот Алдимир Тертер дъ­щеря си Мария, която е по-възрастна от Теодора и е естествено, макар и не задължително, да сключи брак преди по-малката си сестра.

По проблемите, свързани с българската дипло­матическа мисия в сръбския кралски двор в края на 1298 – началото на 1299 г., следователно може да се изведат няколко констатации:

1.  В отговор на поведените от Византия прегово­ри за съглашение със Сърбия, скрепено с брак на крал Стефан Милутин и императорската сестра Евдокия, българското правителство предприема решителна реципрочна дипломатическа акция, за да ги парира.
2.  Българската страна също предлага съюз, съ­проводен с женитба по всяка вероятност на по-мал- ката дъщеря на вдовстващата царица майка за крал­ския син Стефан Дечански. Бързата и точна реакция разколебава сръбския владетел, което принуждава император Андроник II Палеолог да му обрече не­връстната си дъщеричка Симонида. Отчаяният ход на василевса се увенчава с успех – Стефан Милутин приема неговото предложение, съпроводено и с дру­ги удовлетворителни за краля придобивки, Сърбия и Византия се споразумяват.

Липсват сигурни данни и основания да бъде поддържана тезата на П. Ников, че вдовстващата българска царица майка предлага на Стефан Милу­тин да се омъжи за него и да му предостави в зестра България. Квалификацията, че мисията от края на 1298 – началото на 1299 г. в сръбския кралски двор е „върхът на политическото падение в Българското средновековие“, не може да бъде подкрепена с дово­ди и следва да не се поддържа. Въпреки че не постига целта си – осуетяването на съюза между Византия и Сърбия, българската дипломатическа инициатива при крал Стефан Милутин презентира господарката на България и нейното обкръжение като политици с усет, енергия и съзнание за отговорност, които не само не разиграват суверенитета на царството, но и своевременно и настойчиво се стараят да го защитят и да отстоят държавните и народностните интере­си. В такъв аспект представите за царицата, вдовица на цар Смилец, като егоцентрична персона, готова да размени българската независимост за удовлетво­ряването на собствените й властови амбиции и апе­тити, не може да бъде споделена. Показателно е, че главният неин опонент Т. Метохит в началото на 1299 г. признава личните й достойнства с квалифи­кациите „добрата тая и почтена и пресмела племен­ница на императора, владетелка на мизийците“¹⁰⁰, а десетилетия по-късно във византийското общество продължават да я величаят като „височайшата гос­подарка на българите“.

През лятото на 1301 г. в България се завръща Теодор Светослав, синът и съвладетел на бившия цар Георги Тертер I. Търновградските велможи и гражданството го приемат в престолнината и на практика династията Тертер се връща на престо­ла. Не е известно какво точно се случва с царицата майка, но през следващите години тя пребивава в Крън, където владее нейният зет деспот Алдимир, чичо на новия цар. През 1305 г. „Смилцена“ уговаря някакъв брак със съимператора Михаил IX Палео­лог (1295-1320). Не е изключено поредната брачна совалка на вдовицата на Смилец да има за цел раз­трогването на съюза между цар Теодор Светослав и деспот Алдимир и осигуряването на поддръжката на империята за противопоставяне на българския владетел и свалянето му от трона. За това свидетел­ства фактът, че когато съимператорът е разгромен от каталаните при Апри (дн. Инеджик, Турция) през юни 1305 г. и се оттегля в Димотика, тъщата на крънския управник се намира в Константино­пол, за да договаря с василевса обещан вече брак, по всяка вероятност на нейния син.

Цар Теодор Светослав узнава своевременно за уговорките между император Андроник II Палео­лог и вдовицата на Смилец. Става ясно, че деспот Алдимир му изменя. Царят обръща оръжие срещу своя чичо и отнема Ямбол и Лардея, които по-рано му е отстъпил. За неговите действия информира Г. Пахимер: „Светослав, влачейки и мъкнейки всич­ко, плячкосваше подвластните на Елтимир земи, като с нищо друго не се оправдаваше, освен дето го обвиняваше, че клони към императора“. Ан­гажиран с неутрализирането на каталаните, които разоряват Галиполския полуостров и простран­ството на юг от Марица, мъстейки за коварното убийство на своя водач Роже дьо Флор (4 април 1305 г.) и на разбунтувалите се наемници алани и туркопули, императорът не е в състояние да помог­не на крънския деспот и сам е заставен да измолва военна помощ от Генуа. Това предрешава съдбата на Алдимир – предполага се, че той е заловен и на­казан от своя племенник, тъй като повече не се спо­менава при митарствата на съпругата му и сина им из Византия и Сърбия.

„Смилцена“, изглежда, изчаква развръзката на драмата на зет си в Константинопол. Може би остава да живее там.

От брака си с цар Смилец тя ражда три деца: Иван (Йоан) Комнин Дука Ангел Врана Палеолог, който ца­рува в малолетие от края на 1298 до лятото на 1301 г., Мария (монахиня Марина) и Теодора.