княз Александър Батенберг (1879-1886)

Портрет на Александър I

Портрет на Александър I

„ДЕТЕТО НА ЕВРОПА“ В БЪЛГАРСКИ ИЗПИТАНИЯ.

За него пишем най-много, защото е писано най-малко. 

Kняз Александър Батенберг е белязан с трагическия знак на мъ­чителни терзания, на внезапни обрати, на противоречиви реше­ния, на триумф и провали.

Той бе погубен не само от внезап­ната ненавист на една империя, погубила чрез ненавистта си към него освободителното си дело на Балканите. Той бе раз­късван от постоянни терзания относно държавната уредба на страната, която историята и случаят му повери да управлява. Тази постоянна противоречивост неизменно съпътства жизне­ния и историческия път и на тримата владетели на онази дър­жава, която с емоционална гордост определяме като възкръс­нала през 1878 г. България. В тяхната дейност няма непокла­тими истини и вкаменени оценки. За добро или зло те остават един от символите на единството на историческия процес като битие и съзнание в новата история на българите. Нито един от тях няма спокойствието да управлява стабилизирана държа­ва. Напразно ще търсим общо 30 години при управлението и на тримата, когато в България да няма свирепо вътрешно про­тивопоставяне или външнополитически драми. В съдбата и ис­торическата роля на тримата наследници на ханове и средно­вековни князе и царе има много общи черти, обединени от лъкатушния път на нова България. Нито един от тях не изя­вява своите качества, намерения и пороци в нормална в граж­дански и политически смисъл обстановка. В тяхната дейност, разбира се, има и идейно програмирана преднамереност, осно­вана на произход, възпитание, идеи и амбиции. Но тяхното приложение като метод и резултат би могло да бъде и друго, в добрия и в лошия смисъл на тази дума, при различни обс­тоятелства.

Затова тук събираме всички „за“ и „против“ като истори­ческа присъда спрямо тяхната роля в българската история. Често нашите категоризации могат да изглеждат противоречиви. Но изпълнени с внезапни противоречия са и срещите им с българската и световната история. Поради това техните реак­ции са били такива. Не е лека короната, не е било леко бремето на техните отговорности независимо от авторитарните улеснения и прерогативи, които им дават корона, дворец и прес­тол. Техният „сладък“ живот е заплащан понякога с тревоги и огорчения, с жертви и опасности, слабо познати за обикнове­ните хора. Те са различни в различни времена. Степените на това различие обаче са мотивирани от психозата на миналото, от тяхното „пленничество“ към предупрежденията и опасени­ята от историята. Самата идея за монарх – модерен или при­митивен – е идея от миналото.

Затова в тези очерци често ще се налага да „вървим нап­ред“ и да се „връщаме назад“ и в хронологически обхват, и и тематичен спектър, когато наблюдаваме и оценяваме тяхното присъствие в нашата историческа участ. Дълг не само на про­фесионалните историци, но и на онези, които програмират бъ­дещето на идните поколения, е да експонират и величието, и вината на тези исторически личности, без да се влияят от тра­диционни, конюнктурни или неоконюктурни стереотипи, които излъчват всевъзможни и нелепи обвинения или похвали. Истински „добри царе“ има само в приказките. Но за да има такива приказки, следва да е имало доволно исторически при­чини за тона. Само „лоши царе“ ще видим единствено във вече забравения Наръчник на агитатора. Но все пак познаваме много храбри младежи, които самоотвержено стрелят в монар­хическите персони с идеята, че спасяват нацията и прогреса. Сравнително малко са и световните промени, които да не са започнали с атаки и срещу монархическия ред. Раждането на САЩ например. Намирането на баланс между тези глупави и злонамерени крайности е индикация за зрелост не само на ед­на историографска школа, но и на историческа традиция на цяла една нация.

В архива на лейди Странгфорд се пази писмо от Алексан­дър I Батенберг след абдикацията, в което той обяснява не­щастната си участ с обстоятелството, че станал „прекалено мно­го българин“. Можем само да гадаем дали тази категоризация в неговите представи съдържа положително или отрицателно съдържание. Но именно с това „побългаряване“ князът преодо­лява вкорененото недоверие на българите към чужденците и им донася уверението, че монархът няма друга националност освен тази на държавата, която управлява. Наистина той не е най-способният, но несъмнено е най-симпатичният монарх в новата българска история в чисто човешки смисъл и послед­ствия. Вярно е, че историческите личности не се оценяват по този показател. Но не е и голямо преувеличение, ако посочим, че често в представите и присъдите на поколенията тази черта доминира над останалите. Тя надделява над виденията за вла­детелски права и монархическа безнаказаност, които рязко го обсебват и които не определят неговата личностна и полити­ческа стойност.

Неговата участ може да бъде едновременно видяна през призмата на суровата политико-историческа динамика, на не­обясними противоречия и като трагическа романтична мелод­рама. Младост, хубост, доказана на бойното поле храброст, осан­ка на потомствен, макар и сравнително беден аристократ, но без аристократическо високомерие, решителност и безхарактерност, горчиви разочарования от покровители от близо и далеч, колебания между либерализъм и консерватизъм, между преме­рена независимост и немотивирано послушание. Към тези ам­плитуди се прибавя и красива несбъдната любов, властно смач­кана от суровите императиви на европейската политика. Тези контрасти се вплитаха в събитийната верига на конституционно-парламентарните прения, Съединението, съпротивата срещу велика северна империя, бойното поле във войната през 1885 г., подигравките и заплахите за физическа разправа. А след всич­ко това следват абдикация и детронация, плахи надежди за зав­ръщане в България, брак без любов и накрая ранна и внезапна смърт, горко оплаквана от народ, всеопрощенски забравил греш­ките му и запомнил мъжество, доброта и благородство. Той плаши с абдикация, а става жертва тъкмо на нея, против во­лята му. Той е и несправедливо охулван и преувеличено сла­вен. Един достолепен възрожденец в примитивен стих го назо­вава „копеле ти батенбергско“, В. Радославов изразява задовол­ство, че „си отива този вагабонтин“, а Атанас Бендерев се гордее с „делото на Девети август“, когато през 1886 г. в ран­ни зори князът е изпъден от Двореца. В противоположен нанигеричен марш сериозни автори твърдят, че „героят от Слив­ница“ има главната военностратегическа заслуга за победата ни във войната със сърбите през 1885 г., изобщо за успеха на Съединението, че е самотен и мъжествен рицар на българската кауза. Неговата драма се превръща в драмата на първото междубългарско противопоставяне. Казват, че има покойници, кой­то следва непрекъснато да бъдат убивани. Той непрекъснато следва да бъде съживяван. Княз Александър непрекъснато след­ва да бъде „извикван“ от миналото, за да ни напомня, че доб­рите намерения и добрите резултати са различни стойности в историческата и съвременната представа за постижения.

Не беше лек неговият път, пресечен от слава и покруса. Защото над този драгунски подпоручик, станал княз внезапно, застрашително бе надвиснала сянката на царя и султана, на кайзера и императора и дори завистта на крал Милан. „Идете в България. Поне ще ви остане един хубав спомен.“ С такова злорадо предсказание го изпраща при протоколна визита преди встъпване в длъжност безцеремонният канцлер Ото фон Бисмарк. Той никога не прости полския му произход по майчина линия. Слабост на славяните, която прусак трудно разбира в онези времена! По-късно същият този надменен създател на Първия Райх ще обобщи всичките драми и изпитания на княз Александър с презрителното прозвище „батенбергиада“! Каква необичайна съдба имаше княз Александър I Български! Него­вият живот ни завръща към вечния въпрос добряци ли са ве­ликите хора. И обрагното. При най-обикновеното съпоставяне на историята на значимите личности в ново време ще видим, че добротата като чисто антропологическо понятие и поведе­ние е повече пречка, отколкото позитив в политическото и държавното строителство. Тази сурова максима е еднакво валидна както в патриархалните, така и в индустриалните общес­тва. По-късно, когато надвисват тъмни облаци над българската национална идея, мнозина чуждестранни автори ще подмятат заядливо на българите, че те заслужават жалката си територи­ална съдба, след като са изгонили един толкова толерантен, сговорчив и обичащ новия си народ монарх. Изразът „така ви се пада“ бе отправен и от добронамерените към българите наб­людатели. Въпреки че не бе достатъчно аргументиран. Но че чрез неговото присъствие у нас се поставя началото на брутал­ни посегателства на институции, личности, както и на техните обществени функции, ще възразят малцина. Царят освободител Александър II има решителната дума при определянето на кан­дидата за българския престол. Изборът на Александър Батен­берг (негов възлюбен племенник), който впрочем отговаря на предварителните договорни династически условия, в крайна сметка свидетелства за неговия облик пред цяла монархическа Европа, отдъхнала от революциите през 1848 г. и от Парижка­та комуна. Именно така следва да бъде разбрана кратката ви­зита на бъдещия български княз в столиците на Великите си­ли. Той свързваше европеизацията на България с признанието и одобрението на собствената му личност от всички европейс­ки страни.

Този избор бе една от малкото гладки процедури в дипло­матическата история на българското освобождение и при кон­струирането на държавните институции в младото княжество. Така новият княз бе и любимото „дете на Европа“, космопо­литен дворцов галеник, ползващ се с нежното състрадание на властната кралица Виктория. Именно заради него тя ще наре­че своя братовчед Александър III „този варварин“. Но галени­кът не бе разглезен салонен кавалер. Той бе воин и тази ка­тегоризация ще бъде доказана на полето на българската чест по-сетне. Той не само стоически понасяше удари, понякога нес­праведливи, но имаше смелостта негласно да признае, че е сгрешил независимо от добрината на мотивациите при такива „честни грешки“. Но нима българските политици и същото време и но-късно не правиха същите, а и по по-големи такива?

Може би и поради това съдбата му спести и по-лоша участ. Все пак той не бе изхвърлен от историята на Европа но начин, познат и приеман за естествен за някои сръбски, гръцки и румънски крале. Княз Александър Български, назоваван безперспективно Първи, може би загуби политическата си репутация, но не и историческата си слава. За да обясним този странен исторически парадокс, нека започнем отначало. Той е роден във Верона на 5 април 1857 г. Току-що е завършила Крим ската война, в значителна степен предопределила сферите на влияние на Балканите въпреки унизителното поражение на признатия доскоро покровител на балканските християни – Русия. В този град още през 1822 г. се провежда последният общоевропейски конгрес за XIX век, подредил по волята на победи­лите монарси границите на Европа и приоритетите на отделни­те Велики сили спрямо съответни райони на особен интерес. Бъдещият княз може би горчиво ще си спомня по-късно за това географско и историко-политическо съвпадение. Защото той изтегля големия исторически жребий да застане на корми­лото на една млада и вдъхновена за своето развитие държава. Но има лошия късмет да го направи в такава безизходна меж­дународна обстановка, в която само необикновена храброст, мъд­рост и богохраним шанс биха го спасили от отредената му от съдбата роля на наивен губещ благородник. Той внезапно по­лучи историческата възможност да прояви заслуги спрямо една доскоро непозната за него земя и спрямо възстановената след 482-годишно прекъсване Трета българска държава – той е неин пръв владетел и символ на нейната самостоятелност. Владе­тел? Българите не обичаха тази дума – тя им напомняше едно друго продължително и враждебно владеене. Те възприемаха това определение само като символ на онази обединителна дър­жавност, която ще „събере“ всички български земи и всички българи.

Когато народът го посреща на 6 юли 1879 г. , Александър Батенберг въплъщава мечтата на младата нация за истински достоен държавен глава, за независимост и сплотеност около идеята за общо и по-добро бъдеще. В представите на преобла­даващата част от още опияненото от освобождението българ­ско общество княз Александър I Батенберг олицетворява дос­тойнствата на монархията, която тогава включваше в себе си всички императивни условия и гаранции за съзидание, мир и бъдеще. Симеон Радев пише: „В България князът бе очакван с нетърпение. Народът го бе обикнал, преди да го познава. Най- сетне той бе първият български княз, и то бе достатъчно, за да пламнат въображенията.“ Кому наистина е било малко това тогава? Като в разказа „Дядо Йоцо гледа“ българите ласкаво салютираха този хубав княз, та макар и неидващ от славната династия на Асеневци. За тях той бе „железницата“ на нова България, която ще ги измъкне от тунела на продължително забвение и ще ги понесе по просторите на национална незави­симост и държавна модернизация.

Амбицията на младия княз е да обедини обществените сло­еве и зараждащите се политически сили в една национална единица. Но тя следва да бъде стабилизирана, преди да пред­приеме следващия ход на своето национално обединение. Тук поставяме началото на наблюдения, които винаги ще съпро­вождат опитите за характеристика на тримата български мо­нарси от новото време. Авторитарен дух, способи и прояви могат да се появят и проявят само там, където интелектуални­ят климат, политическият елит и историческата инерция поз­воляват това. Затова, когато упрекваме в стремеж към самоуп­равление нашите модерни монарси, нека не забравяме, че от­говорността за техните частични успехи в това направление следва да бъде споделена и от онези сили, които често и усърдно ги насърчаваха в такава посока. Александър Първи трудно разбира, че един патриархален, често пъти чисто битов и пси­хологически демократизъм е дълбоко вкоренен в българската възрожденска гражданска култура. В същото време динамично развиващото се българско общество бързо се поляризира и стре­межите на монархията да отразява общонационалните интере­си срещат все по-плътни бариери. Всеки иска обединение и просперитет, но съвсем различни са средствата, цената и мето­дите, да не споменаваме принципите и идеите, на тази общо­българска реализация. Можеше ли да вникне един 22-годишен младеж в тези незрими, а в същото време и дебелашки про­явени интимни страни и същности от началния политически живот в онази България, стеснена между Дунав и Стара пла­нина, опиянена от свободата и горчиво наранена от територи­ални ампутации? Но именно тази ранна за политика възраст му носеше и самонадеяност, не винаги подкрепена с възмож­ности.

В хронологически план неговата дейност може да бъде нак­ратко представена по следният ред: Избран от Първото велико народно събрание, заседаващо от 17 април до 26 юни 1879 година. Всъщност единствената точка от първата сесия засяга само този избор. На 5 юли новият княз назначава първото правителство на България, съставено само от консерватори. А после внезапно, но не и необяснимо, на 5 ноември с негов указ е разтурено Първото обикновено народно събрание. Оттук за­почва българската парламентарна одисея. Либералите отказват да участват в коалиционно правителство с консерваторите, за­щото са спечелили изборите. Това несъответствие между електорални резултати и кабинетни назначения се превръща в те­кущата тема и вечната рана на българския парламентаризъм. На 24 ноември същата година князът назначава правителство с министър-председател Васил Друмев (Митрополит Климент). То отново е съставено от консерватори. При изтръгнатото съг­ласие на княза Второто обикновено народно събрание приема Избирателен закон, който фактически предоставя неограничени права за избиране и избираемост за лицата от мъжки пол.

В края на януари 1880 г. Александър Български заминава за Петербург за тържествата по случай 25-годишнината от въз­царяването на Цар Освободител. Той има намерение да потър­си благословията на българския покровител, за да промени вед­нъж завинаги Конституцията. Тъкмо там обаче той среща лю­безен, но твърд отказ от своя височайши чичо. И това, става при триумфалните изборни победи на либералите, излъчили пра­вителствата на Драган Цанков и Петко Каравелов, положили успешно начало на българското държавно строителство и зако­нодателна дейност. Княжеското съучастие в това съзидание не сближава Александър с либералите. Александър Първи се зав­ръща огорчен, но не и обезкуражен за бъдещето на своите правомощия като монарх и държавен глава. Случаят внезапно му помага. На 1 март 1881 г. след неколкократни, неуспешни покушения е убит Александър II. В Русия настъпва реакционна вълна от консервативен реваншизъм срещу сравнително либе­ралния курс на покойния цар. Неговият наследник е една от най-отблъскващите фигури в и без друго невеселата история на династията Романови. Той е обскурантен, авторитарен монарх, неполучил дори и образованието, необходимо за да се управля­ва евроазиатска империя.

Ранните години от управлението на руския император Александър III илюстрират красноречиво тази сложна, поняко­га болезнена и с непреодолими последици политическа връзка. Личната му антипатия към българския княз Александър Ба­тенберг и общият стил на руската дипломация от този период – намеса, преминаваща понякога в груб диктат, в началото вършат добра работа на българския княз. Той се надява да управлява по-силно с руска подкрепа. Каква ирония – тъкмо тези фактори по-късно ще доведат до отстраняването на Алек­сандър Български от престола.

Манифестът на княз Александър І за Сръбско-българската война

Манифестът на княз Александър І за Сръбско-българската война

На 27 април 1881 г. насилствено и с поощрението на княза е смъкнато либералното правителство на П. Каравелов. Народното събрание в тогавашния му състав престава да съществува. Князът заема централна позиция в политическия живот на стра­ната. Започва т. нар. Режим на пълномощията, наложен с пра­вителство начело с руския генерал, финландеца Ернрот. Малка­та държава е разделена на пет области, оглавявани от руски офицери с неограничени пълномощия. Между 14 и 21 юни са проведени избори под строг контрол и натиск от страна на привържениците на княза. За депутати във Великото народно събрание юни 1881 г. са избрани предварително обработени за предстоящата антиконституционна акция. На 1 юли не другаде, а в Свищов (първия свободен български град) това „Велико“ народно събрание с гласуване отменя Търновската конститу­ция. Това деяние е първото разграничение между княза и на­рода, между които стоеше Конституцията и редът.

Конституционният облик на извършения държавен преврат заблуждава мнозина политици, които се надяват по този начин да се въведе изкуствен стабилитет в страната. По-късно, на 15 април 1882 г., князът посещава Петербург, за да привлече рус­ки генерали в управлението на страната – гаранция за утвър­ждаването на неговия монархически авторитет. Следва прави­телство с министър-председател Л. Соболев – руски генерал, ползващ се с подкрепата на българските консерватори. Управ­лението на княза е укрепено по изкуствен и временен начин. Оттогава започва онова отчуждение между него и демократич­ното българско общество, което ще бъде напълно преодоляно едва на 7 ноември 1885 г. след победата при Сливница. Изборите на 21 ноември 1882 г. за Трето обикновено народно събрание са спечелени от консерваторите. Необяснимо ли е тогава, че при такава методика те ще бъдат политически и граждански изчерпани само след четири години?

Тези стъпки на княза са самоубийствени за самия него. В искреното си намерение да модернизира страната той я довеж­да не само до чуждо подчинение, но и до използуването на антидемократични методи и принципи в управлението. А наме­ренията му не са такива. За това трагическо неразбиране и разминаване по това време У. Гладстон с гняв пише до лорд Гренвил: „Този идиот не разбира, че може да се отърве от руснаците само с народна подкрепа!“ Именно поради това раз­минаване, а и поради отхвърлянето от страна на българската общественост на режима на пълномощията, предвиждащ плът на руска намеса, на 6 септември 1883 г. без колизии и стълк­новения Третото обикновено народно събрание възстановява по мирен път Търновската конституция. На следващия ден кня­зът назначава ново правителство с председател Драган Цанков, което е началният погребален марш за българските консерва­тори въпреки разкола между „каравелистите“ и „цанковистите“ при съставянето на правителството. На следващия ден всички отдъхват, когато руските министри Соболев и Каулбарс пода­ват оставка, а от 5 ноември новият институционен орган – Държавният съвет, прекратява съществуването си. В тази ево­люция на мирен преход към парламентарна демокрация израс­тва и се променя и самият български княз. Той се отървава не само от руските министри-генерали, но и от изкушението да управлява без конституция. През 1883 г. Конституцията е въз­становена. Всички външни наблюдатели са силно впечатлени, че това е осъществено без екцесии, без насилия, отмъщение или прояви на политически реванш. Младият български парла­ментаризъм побеждава и се възстановява по мирен път. „Из­носването“ на режима на пълномощията в морално-политически план не бива обаче да бъде причина да се скриват пости­женията на тези две години. Създава се равномерен и юриди­чески гарантиран ритъм на стопански взаимоотношения, про­дължава полезната тогава централизация на държавата, комп­рометира се, макар и частично, политическата демагогия. Без този начален етап на държавно развитие България едва ли би издържала изпитанията на годините между 1885 и 1887 година. Режимът на пълномощията отива в историята, но остава оно­ва, които той прави за българската държавна сигурност, по- късно така лекомислено пренебрегната от по-опитни и демок­ратични правителства. Именно поради това очакванията за кон­фликти, размирици и противопоставяния не се сбъдват.

Така завършва този пръв драматичен епизод от историята на българската демокрация, в която княз Александър участва отначало като злодей, а после като благороден рицар. Той раз­бира, че може да бъде добър княз само вътре в страната си и само в съюз със своя народ. Но всичко това не изглежда така лесно и разпознаваемо. Поради това ние ще се връщаме към неговата драма често в противоречие с последователната хро­нология. Защото в едно и също време той вършеше добри дела, но бе и жертва на недобри внушения. Защото неговата роля в българската история не би била правилно разбрана, ако не се „завърнем“ още в неговото време приживе, преди да оценим с присъдата на далечна историческа перспектива осо­бените обстоятелства, в които той следва да управлява и ре­шава.

Аристократ по произход и възпитание, князът естествено не може да приеме всичко в демократичните принципи на Тър­новската конституция и постоянно изпитва авторитарни идеи към силната монархическа власт. Това пристрастие намира по­някога обяснение в принципната му линия за политическа ста­билност и силно държавно начало в страната, в която съдбата му е отредила да бъде княз. Обременен от поривите на своята възраст и произход, Александър решава да се намеси активно в хода на българския политически живот след Освобождението не само като статичен държавен глава. Неговите несръчни за­кани срещу „нихилистите“ излъчват повече слабост, отколкото решителност, а призивите му за „силна монархия“ не предиз­викват необходимия ентусиазъм дори и сред заклетите консер­ватори. В динамиката на зараждащата се държавна организа­ция Александър Батенберг не вижда друг път за стабилизиране на младото княжество освен силната монархическа власт. В усилията да бъде наложен този възглед, чието успешно прило­жение зависи и от позицията на Великите сили, лежи проти­воречивата природа в управлението на първия български княз. Често той предприема погрешни стъпки със сляпата вяра, че това е за доброто на България. Но един исторически факт остава непоклатим като истина – той успява да преодолее не само личните си разбирания за монархическата власт, но в име­то на българската независимост да се освободи от опеката на Русия, на която фактически дължи трона си.

Вече отбелязаният „режим на пълномощията“, който сус­пендира Търновската конституция, също няма еднозначно пред­назначение и характеристика. Често това първо погазване се приписва единствено на него. Нима не бяха плътно до него в тези времена Григор Начович, Константин Стоилов, дори и Константин Иречек? Как би било възможно такава промяна да бъде осъществена от една личност, та макар и тя да е била персоната на княза? Тук започват парадоксите в историята на българския конституционен живот. Всъщност това е държавен преврат, суспендирал Търновската конституция и установил ре­жим в крещящо противоречие с природата, философията и фун­кциите на Търновската конституция. Но в същото време тази промяна е осъществена по парламентарен път, където самите депутати, въпреки яростната опозиция на част от либералите, приемат тази брутална разправа. От друга страна, това може да се тълкува като обмислен опит да ускори модернизацията на страната чрез усилена законодателна дейност и централиза­ция на властта. От тук започва един странен урок от модерна­та българска история, който постоянно виси върху крехката българска демокрация. Оттогава се оказва, че модернизацията в страна, реорганизацията на армията, подобряването на обра­зованието, социалното равновесие и пр. ще бъдат осъществява­ни сравнително успешно само при извънредни обстоятелства. Князът е инициатор на редица законодателни стъпки, които ускоряват напредъка на България в политическата, стопанската и административната област. С инициативата и подписа на княза се реализират идеите за създаването на Българската народна банка и Държавното статистическо бюро, Сметната палата и модерната данъчна система. В същото време суспендирането на Конституцията създава опасни условия за налагането на за­конността с насилия, което има отрицателно въздействие за бъдещето на страната. Но и чук няма еднозначно обяснение. Зад тези позитиви и негативи стоят незримите фактори на осо­беното положение на българското княжество, формално зави­симо от Портата и твърде зависимо от Русия, с едно мълчали­во съгласие от страна на останалите Велики сили.

Неговият звезден миг несъмнено протича между септември и ноември 1885 година. Като кадрови офицер той прави много за подготовката на онази армия, която ще удиви света във война, назована „капитаните срещу генералите“. Та нали нови­ната за обявяване на Съединението на 6 септември 1885 г. го заварва на военни маневри в Шумен. Въпреки че е дискретно ангажиран в дипломатически акции в подготовката на Съеди­нението, князът е смутен от нарушаването на Берлинския до­говор. Той се колебае каква позиция да заеме. Но после идва ултиматумът на председателя на Народното събрание Стамболов през 1885 г. – „Пловдив или Дармщат“ – сочи с пръст енергичният председател. Князът намира сили да приеме Съ­единението и с това дръзко да се изправи пред заплахата от турската инвазия, руската дипломация и сръбското вероломст­во. Защото Пловдив е символът на Съединението, а Дармщат – столицата на германската провинция Хесен, чийто принц е бащата на княз Александър, с предупреждения за абдикация и принудителна забрава. Смисълът на такава повелителна фраза, навлязла в нашата историческа митология, е или признаване на Съединението, или отказ от княжеския трон. Настъпва три­умфът на пловдивската революция, в което той стои наравно пo заслуги c П. Каравелов и Ст. Стамболов. Малко ли бе нап­равил преди това с дипломатически средства, за да внуши на „миротворците“ от горещото берлинско лято през 1878 г. , че българите няма да търпят Берлинския диктат? Но едно е да тропаш по вратите на Европа с молби и мемоари, друго е да обявиш на пловдивския площад, че областта, наречена по странното въображение на английската дипломация Източна Руме­лия, не съществува. Той носеше онази цивилизована умереност, която деликатно внуши на българите, че пловдивският акт от 6 септември 1885 г. следва да не бъде разпространяван засега в Македония и Одринско, защото иначе не бе успял и в тези достатъчно мащабни като обхват начинания. Впрочем, в тази точка той намери пълно разбиране от страна на преобладава­щата част от българските политици. Българите му се отплати­ха по достойнство за тази постъпка. Те отказаха да приемат руската формула „Съединение без Батенберг“, което би им спес­тило много, да не кажем всички последвали драми и беди. Защото опиянението от Съединението носеше и скритата зап­лаха от нови опасности.

Идва драмагичната „българска криза“, привлякла погледа на цяла Европа. Князът е изправен пред необичайни изпита­ния. Уголемена след Съединението България, начело с непри­ятния за самодържеца княз Александър I Батенберг, е третира­на от Русия грубо и от позиция на силата. Обстоятелството, че Русия бе нападната по време на Кримската война от една „за­падна“ коалиция, усилва руския синдром за превантивен експанзионизъм като намиране на трайни и защитими западни граници. Поведението на Австрия и Германия по време на то­зи конфликт засилва недоверието на Русия към Берлин и Ви­ена въпреки подновявания Съюз на тримата императори. Русия често проявява неразбиране и нетърпение в отношенията си към новите балкански държави, с които по правило навлиза в конфликти въпреки приносите на руската армия или диплома­ция за тяхното създаване. Синдромът „черна неблагодарност“ на балканските християни обсебва руското политическо мисле­не особено в българския случай и особено след смъртта на Царя Освободител. Русия прави опит да разшири влиянието си на Балканите самостоятелно и силово. В същото време значи­телна част от елита на руската дипломация не одобрява този начин на поведение на Петербург и предупреждава за непопра­вимите рани в руско-българските отношения при подобен на­чин на отношение и намеса.

Кратко време след българското Съединение, на 24 септември 1885 г. , Александър III най-откровено заявява в писмо до началника на Генералния щаб ген. Обручев: „Според мен ние трябва да имаме една главна цел: завземането на Цариград, за да се утвърдим завинаги в Проливите и да се знае, че те ще бъдат постоянно в наши ръце. Това е в интерес на Русия и трябва да е нашият стремеж, всичко останало, става­що на Балканския полуостров, за нас е второстепенно.“ Можеше ли да има успех сред българите една такава откровена по­зиция?

Руските дипломатически представители в България за це­лия период след 1879 г. действат крайно непоследователно, зат­руднявайки намирането на практическа логика и стратегическа идея в програмата и най-вече в поведението на руската дипломация към младото княжество. Още при приемането на Търновската конституция нейната оценка от страна на руския пред­ставител Давидов е двойнствена и неясна. След него идва Кумани, който се изявява като защитник на конституцията само за да бъде заменен от Хитрово, който прави всичко възможно да осигури суспендирането на конституцията, намеквайки опре­делено, че това става с личното одобрение на царя само за да се отрече малко по-късно от думите си. В сложната линия на тази непоследователна и неясна връзка проблемите, породени от Съединението и т. нар. „българска криза“, хвърлят отноше­нията между двете страни в пропастта на неочаквана и невиж­дана ненавист.

В цялата европейска история през XIX в. направо липсва друг подобен случай на толкова драстично и толкова противо­естествено несъответствие в междудържавните и международ­ните отношения, както е диалогът България – Русия по време на „българската криза“. Защото всички, дори и най-антируски настроените политически дейци в Европа, отлично разбират, че победоносна България от пролетта на 1886 г. „не може да бъ­де призната без санкцията на Русия“. В този смисъл още на 6 септември 1885 г. българският княз Александър Батенберг из­праща лично послание до император Александър III, в което го моли за подкрепа на българското дело. На 9 септември обаче в София се получава телеграма, подписана от управлява­щия Азиатския департамент А. Влангали, но съставена по ин­струкция на Александър III, който в онзи момент се намира в Дания. В нея се нарежда на княз М. Кантакузин да напусне поста си на български военен министър, а руските офицери да не се ангажират по никакъв начин в румелийските работи. По- късно тези офицери получават нареждане да напуснат страна­та. На телеграмата на българския княз императорът Изобщо не намира за нужно да отговори и с това ликвидира надеждите за очакваната подкрепа от страна на Русия. Това е върхът на личностното противопоставяне, което набира сили още от 1883 година. В руско-българските отношения нахлува силен личен елемент, който в тогавашните условия придобива решаващо зна­чение за перспективата им. Такава линия на развитие взема връх над държавните интереси, защото е каприз на Императо­ра, а не разумна стратегическа позиция. Русия губи България от немотивирана неприязън, изведена до нивото на държавна политика. Така всяко отклонение на София от руското вижда­не по отделните вътрешностопански или външнополитически въпроси се тълкува в негативен смисъл.

Специалната българска делегация, която заминава за Ко­пенхаген за среша с императора, е приета на 20 септември 1885 г. от руския външен министър Н. Гирс, а на следващия ден и от самия Александър III. На тези срещи е изразено раз­дразнение и укор за прибързаното обединение, станало без зна­нието и съгласието на Русия. Но когато ръководителят на бъл­гарската делегация споменава за решителността на българите да бранят постигнатото дори с кръв, руският самодържец про­изнася знаменитата фраза: „За разединение и дума не може да става.“ Фраза, оттеглена като политическа декларация по-къс­но. С това Русия изразява традиционното си отношение на прин­ципен защитник на идеята за целокупна България. Въпреки това става ясно, че Александър III идентифицира бъдещето на Съединението с отрицателното си отношение към българския княз. Позицията на царското правителство е продиктувана от убеждението, че Съединението ще закрепи положението на кня­за и чрез него – чуждото (неруско) влияние в страната. Така се стига до парадоксалната ситуация Русия, създател ката на нова България, да се противопоставя на Съединението, докато Англия, която на Берлинския конгрес има главната заслуга за българското разделение, сега се проявява като ревностен за­щитник на Съединението. С нарочен императорски указ от 22 октомври българският княз Александър е отчислен от почет­ния състав на руската армия, като му се отнема и генералско­то звание. Тази новина е приета като морална детронация на княза, и то в момент, когато Великите сили започват дискусии по българското Съединение в Цариград. За един дълъг период от време българо-руските отношения остават на точката на замръзването. Влиянието на тази конфронтация ще стои като постоянна заплахи за бъдещето на България. Откъде идва този противоестествен курс в руско-българските отношения във вре­ме, когато дори един Стамболов пишеше, че „Русия е свята за нас“?

Делегацията от български депутати, която връчва на Александър Батенберг решението за избора му за княз на България. Ялта, септември 1879 г. Експонат на НИМ

Делегацията от български депутати, която връчва на Александър Батенберг решението за избора му за княз на България. Ялта, септември 1879 г. Експонат на НИМ

Нека напомним за ненавременната гибел на четиридесет и деветгодишния император Александър II, която поставя на нова плоскост руско-българските отношения. Личната непри­язън в отношенията на двамата „Александровци“ постепенно е превърната в трайна държавно-политическа стратегия. Паметникът, издигнат на Александър III в Петербург, дава идеална представа за същината на неговия характер и управление. Масивната конна фигура, напомняща на обикновен полицейски пристав, се възприема съвършено справедливо като символ на достигналото до своя предел руско самодържавие. Никой по- добре от П. С. Вановски не би могъл да оцени дълбоката същ­ност на това управление: „Това бе Петър със своята тояга. Не, по-скоро това бе само тоягата, без фигурата на великия Пе­тър.“ Третият Александър от рода Романови навлиза в руско- българските отношения като одиозна фигура, чието маниакално пристрастие към покорството на българите носи в еднаква степен и за двете страни стратегически минуси пред лицето на приближаващата се всесветска война. Неговата роля в тези от­ношения показва колко разрушителни за моралния облик на една империя могат да бъдат чувствата, волята и капризите на един авторитарен, властен и късоглед водач. Замислена като мост на руската политика на Изток, българската държава ста­ва по-скоро препятствие за Русия чак до 1944 година. Всеизвес­тният американски русист Дж. Кенън нарича политиката на Русия към българите „най-зрелищния провал на руската поли­тика в смисъл на престиж за целия XIX век“. Разбира се, тази крайност не бива да бъде преувеличавана. И без Батенберг, Стамболов или Фердинанд, Каулбарс, Хитрово или Александър III отношенията между Русия и България в крайна перспектива щяха да останат приблизително същите.

В края на XIX век заплашената от австро-германския блок Русия се ориентира към Сърбия като към стратегически съюз­ник, защото вижда в нея пo-силна и последователна преграда срещу германския „скок“ към европейско господство. Тя по- лесно преодолява противоречията си с Англия, отколкото въз­никналите сблъсъци с Първия Райх. В крайна сметка дори и онези, които ни поощряваха да се съпротивляваме срещу Ру­сия, влязоха в съюз с нея и с нашите балкански съперници. Но това е друга история. Тук само констатираме как външна на­меса и династически предопределености, политическа мотива­ ция и старомодна непримиримост от страна на висши среди в Европа се намесваха в най-интимните лабиринти в жизнения път на българския княз.

Една трайна и искрена любов бе също обагрена и разру­шена от политически съображения и опасения. За монарсите нямаше любов, съществуваха само сватбени проекти. През 1883 г. Александър Батенберг сключва таен годеж с очарова­телната принцеса Виктория, дъщеря на германския кронпринц Фридрих. През 1884 г. този годеж става публична тайна в ев­ропейските дворове. Тази история приема романтичния облик на съвременен латиноамерикански сериал, със скришни съоб­щения, кратки срещи, недомлъвки при балове и страстни пис­ма. Кралица Виктория е покъртена от тази тайна и скришна любов на „бедния Сандро“. Но от гледна точка на прозаичната политика се оказва, че българският княз едва ли би могъл да направи по-лош избор. В Русия този брак се определя като засилване на германското влияние в България и едва ли не заплаха за имперските й граници. Научавайки за руското про­тивопоставяне, подобна позиция заема и Бисмарк, който при посещението на княз Александър Батенберг в Берлин през про­летта на 1884 г. категорично го забранява. Цялата тази ро­мантична връзки продължава и е обект на съпротивата на Кан­цлера дори и когато Александър е далеч от българския трон. Той отива дори по-далеч, заявявайки, че докато е имперски канцлер, нито една германска принцеса няма да сключи брак с княз Александър. След като този акт би хвърлил сянка върху руско-германските отношения, в Берлин и Петербург се изпра­вят яростно срещу него. Самият Бисмарк заявява, че той не би допуснал това „ако ще би заради всичките Хесенци и Батенберговци на света“. Единствените, които подкрепят евентуал­ния брак, са родителите на принцеса Виктория и нейната съ­чувстваща баба, кралица Виктория. Точно тогава се утвържда­ва и изразът poor Sandro (бедният Сандро), приписван на кра­лицата, с който тя облъчвала със състрадание изпитанията и превратностите в живота на Батенберг. Но ако тази история е все пак периферна и лична драма за княза, историята му под­нася много по-сериозни изненади.

Нови облаци надвисват над България. Недоволната от Съ­единението Русия, която още през 1883 г. в една инструкция до своя дипломатически апарат в Европа бе окачествила Алексан­дър I като „дълбоко враждебен на руските интереси“, бе вну­шила на безусловните русофили в България, че „злото е в не­меца“, „злото е в двореца“! Оттам започва новата драма в българската криза, която, противно на очакванията, продължа­ва и се изостря до краен предел.

Разгарът на лятото през 1886 г. носи нови и необичайни изпитания за княза и за България. На 9 август група офицери- русофили предприемат среднощен преврат, обявяват го за сва­лен от трона и го изгонват извън пределите на България. „Не даваш повишение в чин, а?!“ – нагло му подхвърлят тези, ко­ито той ще назове „все мои деца“! Един от храбреците-детронатори разсеяно яде геврек, някаква певачка от съмнителен произход му подвиква язвително на лош френски от коня си: „Как сте сега, принце мой?“ Той изтърпява всичко с равноду­шието на личност, която не забелязва мерзостите. Тогава той запазва поразително хладнокръвие, преди да е натоварен на онзи противен файтон за Рени и Дармщад. Измъкнат по пижа­ма в утрото на 9 август, той написва под предварително под­готвената декларация за абдикация пророческото: „Бог да пази България!“, което става нарицателна фраза за българския пат­риотизъм. Кой се е държал така спокойно измежду неговите детронатори в подобна ситуация? По късно, по време на Бал­канските войни, част от тези офицери, запазили чувство за пат­риотизъм и чест, проявиха талант и храброст може би и с подсъзнателната мотивация, че следва да изкупят нещо не тол­кова воинско. Но с това тази история съвсем не свършва. За­щото има и други българи. Странно е, че честта на княза спа­сяват хора от ранга и ръста на Захари Стоянов, които така яростно са се съпротивлявали срещу неговите плахи опити за авторитарно управление. Огорченият княз получава помощ от там, откъдето най-малко очаква. Не от Австро-Унгария, не от банкери, не от негови пълномощници при отсъствие в чужби­на! Нещо повече – не от доскоро така преданите му консерва­тори! Помощта идва от онези, които са били така критични, да не кажем непримирими, спрямо него! Под ръководството на председателя на Народното събрание Стефан Стамболов е организиран енергичен и координиран в цялата страна контрапреврат, който го връща на престола. Офицери и обикнове­ни свещеници, областни управители и дипломати, министри и държавни чиновници се решават да подкрепят неговото завръщане при целия риск от гнева на Русия.

При завръщането му от краткото изгнание, на пристанището в Русе, без инструкции, но в пълна парадна униформа, присъства и руският консул Сорокин. Каква по детински наивна и тъжна заблуда! Князът решава, че Русия е възстановила своето благоразположение спрямо метежното си протеже. Тък­мо в този момент, когато българските патриоти залагат гла­вите си за неговото връщане на трона, Александър Батенберг без тяхно знание изпраща верноподаническа телеграма до рус­кия император, с която полага българската корона в нозете му. Дори и да приемем, че тя му е дадена оттам, той нямаше право да я връща по такъв начин. Това е една от мрачните страници в неговата българска биография. Категоричният през­рителен отказ на руския самодържец не оставя място за ком­бинации и маневри. Като че ли „героят при Сливница“ бе из­разходвал своето мъжество пред сръбските куршуми и заплахи­те на детронаторите. Тази негова непоследователност довежда до оттеглянето му от трона в момент, когато страната най- много се нуждае от княз. Не можеше да искаш благоволение от чужда сила, а когато тя ти отказва това, да запазиш сан и достойнство на същата позиция. Стамболов е гневен, но не и непочтителен. Няма място, варианти, а и време за алтернати­ви. Князът, поне засега, трябва да изпълни думата си и да се оттегли не само заради собствената си чест, а и за спокойст­вието на България. Въпреки това той си отива от тази обича­на земя, изпратен с почит и уважение. По-късно името му отново се споменава сред кандидатите за престола чак до из­бирането на Фердинанд.

След абдикацията си Александър се връща в Дармщат и се оженва за оперната певица Йохана Лоазингер. Постъпва на служба в австро-унгарската армия и умира в Грац през 1893 година. Дотогава поддържа непрекъснати връзки с България и е един от вариантните кандидати за български княз. Всички в София обаче разбират, че колкото и ентусиазирано да бъде преизбран княз Александър, той не може да се завърне в Бъл­гария не само поради непоколебимостта на Русия, а и поради нежеланието на останалите Велики сили, и най-вече Германия и Франция, да развалят отношенията си с Петербург само за­ради него.

Преоблечен в българска военна униформа още на граница­та, първият княз на Третата българска държава е погребан в скромен мавзолей в центъра на София. Нему се поклони пряко или задочно целият народ, а траурната церемония се превръща в манифест на новия български национализъм. Симеон Радев констатира, че княз Александър напуска София така, както на­пускат вождовете в древна Атина, но не осъден от народа си, а повален от една геополитическа предопределеност и критична политическа ситуация. Няма да крием, че той също имаше малък негативен принос за създаването на такава ситуация. Но позитивите властно и завинаги ще доминират в съзнанието и сърцето на българите. Каква е равносметката от неговото яр­ко, динамично и тъжно присъствие в българските бурни вре­мена?

Текущата динамика на политическия живот в България ог­раничава амбициите, но увеличава надеждите на княз Алексан­дър. Нека напомним, че той идва твърде млад, без управлен­ски опит и с една младежка прибързаност, която рядко помага за успеха на някое начинание. Понякога демонстрира впечатля­ващо несъответствие между декларации и фактическо развитие на държавните дела. Тъкмо това обстоятелство оставя твърде много съмнения у редица автори за крайните резултати от при­съствието на княз Александър Батенберг на българския трон. Нека напомним, че той не крие своите резерви към Търновс­ката конституция още с идването си в страната. Тези резерви не са генерирани от самоцелна авторитарна позиция, а от тер­зания дали при такъв режим може да бъде модернизирана и уголемена българската държава в близко бъдеще!

Ако го сравняваме с дейците от плеядата строители на нова България, на преден план изпъкват някои важни особе­ности. Князът е в ролята най-вече на символ, който олицетво­рява държавната самостоятелност и присъствието на новоосво­бодената страна в семейството на европейските държави. Той се опита да бъде много повече от това. Не бива да забравяме, че през трудните дни на кризата около детронацията и контрапреврата от лятото на 1886 г. един от лозунгите съвсем нед­вусмислено, макар и пресилено, гласи: „Има Батенберг – има България! Няма Батенберг – няма България!“ Такива славян­ски крайности са неразбрани от този добронамерен пришълец, който предприема стъпки, без много да му мисли какво следва по-нататък. Участвал в най-суровите битки по време на Осво­бодителната война като руски офицер, той още не подозира тайните до коварство опасности в политиката, твърде различни от куршумите при Свищов, Плевен, Шумен и Стара Загора по времето на Освободителната война.

Но нека да не го съжаляваме. Един философ пише, че от всички недостатъци и пороци най-извинима е наивността. Той прояви наивност, но не бе от онези, които принуждаваха дру­гите да заплащат цената на тяхната наивност. Той посрещаше изпитанията със съзнание за историческа отговорност пред бъл­гарите. Понякога да понесеш една плесница е необходимо по­вече мъжество, отколкото да я нанесеш. Той бе и любимото дете на Европа още преди да седне на трънливия български престол. Можем да споделим предположението, че император Александър II го праща на война с програмираната идея той да бъде българският княз. Не само заради близостта му с рус­кия царски двор, но и поради неговата приемливост за всички останали монархически фамилии, може би само с условното изключение на Германия. Кой знае защо! Интимната същност на някои текстове от неговия полеви личен дневник свидетел­стват, че той е подсетен или е предчувствал тази своя близка мисия. Оттогава неговият политически живот винаги ще бъде разкъсван от една чисто морална и личностна лоялност към Русия и принципите на независимостта и доброто на неговата нова родина. Може би в това, а не в характера му следва да търсим корените на част от неговата държавническа нереши­телност. Тук следва да посочим и още едно предусловие. Кол­кото и да бе демократична Търновската конституция в общата си част, с познатите вече юридически гаранции на права, сво­боди и отрицание на политическото неравенство, тя не бе достатъчно ясна и категорична по отношение на зависимостите и функционалното предназначение на трите институции в три­ъгълника на управлението – монарх (държавен глава), Минис­терски съвет (кабинет) и Народно събрание. Това водеше и до неразбирателства, и до изкушения, и до раболепие, което ще бъде особено драстично манифестирано във времената на нас­ледника на княз Александър.

Погребение останките на Александър I в София

Погребение останките на Александър I в София

В такъв контекст следва да търсим обяснението на първи­те непопулярни начинания на княза. Те са илюстрирани със споменатото вече кратко съществуване на първото българско правителство на Т. Бурмов, ознаменувало и първата правител­ствена криза. Тук механизмът бе прост – либералите печелят изборите, а князът назначава консервативен кабинет. Но пра­вителството пада и това е първата победа на българския пар­ламентаризъм. Нараненото честолюбие на княза от този кра­тък, но ярък инцидент вероятно генерира по-нататъшните му оплаквания от демократизма на Българската конституция. Има ли по-лесно за един монарх от това да твърди, че демокраци­ята носи хаос? Особено пред самодържец като руския цар? Та нали студентите в Казанския университет в Русия вече носят плакати при стачките си с надпис: „Искаме академическа ав­тономия и Търновска конституция!“?

Княз Александър може би не винаги разбира как всяка стъпка на двореца и правителството се следи ревностно от бъл­гарското общество, в което възторженият идеализъм още не е засенчен от злободневен политически прагматизъм. Все пак емо­цията започва вече да съжителства с трезвата реалност. Въпре­ки младостта си той има ясното съзнание, че неговата роля в България е не само политическа. Той следва да осъществи ис­торическата приемственост в монархическите институции в Бъл­гария, задълго прекъснати в нашия исторически живот. Но не и изтрити в нашата историческа памет. В такива условия бе осъществен един монархически дебют, за който липсваше пред­варителна и продължителна подготовка. Въпреки всичко той остава с чисто име в българската история. Не беше лесно да се достигне до тази трайна историческа и морална присъда.

Съединението и Сливница винаги ще доминират над прев­рата от 1881 г. и онази безсмислена телеграма до императора, погубила не България, а него! Той бе един ренесансов монарх, който искаше да служи, а не да му служат. Той постави лю­бовта си към България и нейното бъдеще над династически амбиции, монархически импулси и дори честолюбие. Любимо­то „дете на Европа“ не успя да понесе изпитанията на „българските бурни времена“ (израз и заглавие на книга от Рихард фон Мах). Но има правото да напише: „Като човек имах не­достатъци, но като княз мисля, че съм изпълнил длъжността си. Дето и да бъда, ще моля Бога за благото на България.“ Това управляваше България, да употребим съвременен термин, в състояние на преход. Това, а не кой представител на коя буржоазия го подкрепяше, дали да се нарича „светлост“ или „височество“, дали е авторитарен или мекушав, предопредели неговата участ. Ако не забравим, че въпреки всичко тъкмо при него България бе двойно, завинаги и със слава уголемена, не заслужава ли той също да бъде назоваван Обединител? При това той бе управлявал Третото българско царство най-кратко!

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Top