цар Калоян (1197-1207)

цар Калоян

Пластична антропологична възстановка на лицето на Цар Калоян, направена от проф. Йордан Йорданов по черепа в гроб 39 в църквата „Св. 40 великомъченици“, Търново. Експонат на НИМ

Цар Калоян е третият от братята, които заста­нали начело на освободителната борба на българския народ в края на XII век, се казвал Йоан, но като най-малък го наричали гальовно и Йоаница.

Официалното му име било Калоян (Хубавия, Добрия Иван). С него се подписвал под документите, излезли от владетелската канцелария. Византийските историци го наричали „Скилойоан“ (кучето Иван) заради жестокостта му към ромейското племе. Сам той се назовавал „Ромеоубиец“ и заявявал, че мъсти на византийците заради онова зло, което някога император Василий II причинил на неговия народ.

Роден е около 1168-1169 г. Името му се споменава за първи път в историческите извори във връзка с подписването на Ловешкия мир през 1187 г. – една от клаузите му предвижда ла Калоян да отиде като заложник в Константинопол, за да служи като гарант на мира. Престоял във византийската столица около две години – време напълно достатъчно да изтърпи униженията на византийското високомерие и да се превърне в заклет врат на ромеите. Дълго след това в Константино­пол се сочел „домът на Иваница“, т.е. къщата, в която залож­никът Калоян прекарал най-тежките години от своя живот. Калоян сполучил да избяга от византийски плен едва в края на 1189 г. Оттогава цар Асен го държал постоянно при себе си и го направил свой помощник. За съдбата на младия Ка­лоян разполагаме само с откъслечни данни – знаем например, че след смъртта на цар Асен Петър „взел Калоян за помощник в държавните дела и за участник в управлението“ на стра­ната. Скоро цар Петър станал жертва на поредния преврат. Калоян изпреварил заговорниците и бил коронясан за българ­ски цар – началото на 1197 г.Опозицията се смирила под силната и властна ръка на новия владетел и цар Калоян съсредоточил усилията си за осъществяване докрай на големите цели на освободителното движение: международно признание на възобновената българска държава и присъединяването на всички земи, населени с българи, под скиптъра на търновския самодържец. При решаването на тези задачи цар Калоян проявил изключителна упоритост и бляскави качества на държавник и дипломат. Нито бързопроменящата се политическа обстановка, нито съблазнителните предложения, които идвали от различни страни, били в състояние да го отклонят от преследването на голямата цел.

Още през 1198 г. цар Калоян станал душата на една антивизантийска коалиция, в която били привлечени Иванко, управителят на Пловдивската област, и самостоятелният владетел в Македония Добромир Хриз. За византийците съюзът между Калоян и Иванко (убиеца на цар Асен) представлявал пълна изненада, но в името на висшите държавни интереси цар Калоян трябвало да потъпче човешките си чувства и превърнал Иванко в страшна заплаха за ромеите. Коалицията не просъществувала дълго – скоро Иванко паднал във византийски плен, а Добромир Хриз (след като станал императорски зет) минал на страната на Константинопол.

Без да губи време, цар Калоян се заел с организирането на нова коалиция: на негова страна минали бившият византийски протостратор Мануил Камица, родопският владетел Иоан Спиридонаки и отново Добромир Хриз. С изненадващи уда­ри цар Калоян успял да превземе последователно крепостите Констанция (при днешния Симеоновград) и Варна – последния византийски бастион в Северна България. Тази крайморска кре­пост се защитавала от многоброен гарнизон, набран от западни наемници, които се славели като „най-храбрите“ сред ромейската войска. „Механиците“ на цар Калоян построили невиждана обсадна машина, която на широчина била колкото външния ров, а на височина стигала крепостните стени. С нея българскйте войски постигнали две цели – използували я ед­новременно като мост над рова и като стълба до зъберите на стената. На третия ден от обсадата войските на цар Калоян нахлули в града и над Варна се развяло знамето на българския владетел – 24 март 1201 г. За последвалите събития нека дадем думата на византийския историк Никита Хониат: „Без да се уплаши от светостта на деня (било Великден) и без да се засрами от името Христово, което той (т.е. цар Калоян) произнасяше само с уста, подтикван от кръвожадни демони, блъскаше в рова всички, които беше заловил живи, и хвърля­ше пръст, докато изпълни рова. Така мястото стана общ гроб. След като разруши крепостните стени, той се завърна в Мизия, като отпразнува деня с такива жертви и кървави помани.“ Изтребването на византийския гарнизон едва ли трябва да се отдаде само на жестоката природа на цар Калоян – както ни уверява Никита Хониат. Първопричината следва да се търси и упоритата съпротива на ромеите и отказа им да се подчинят под властта на цар Калоян.

В края на 1201 г. между България и Византия започнали преговори за мир. Инициативата принадлежала на цар Кало­ян, който се убедил, че на този етап е невъзможно да постиг­не заплануваните цели. От друга страна, цар Калоян се опасявал за северозападната си граница, където се засилвал маджарският натиск. Мирът бил сключен в началото на 1202 г. – при преговорите Калоян поставил въпроса за признаването на царското му достойнство, но настояванията му останали без отговор. Все пак преимуществото останало на страната на Калоян – византийската власт на север от Балкана била лик­видирана, а крепостта Констанция (форпост южно от Стара планина) му позволявала да контролира събитията в Тракия.

Междувременно маджарският крал Емерих се възползувал от заангажираността на цар Калоян и успял да си присвои Бел­град и Браничево, а град Ниш бил предоставен под властта на сръбския жупан Вълкан, който бил маджарски васал – 1202 г. На следващата година силна българска войска, подкрепена от куманска конница, изтласкала сърбите от Ниш. Последвали ожесточени сражения с маджарите по река Морава, завършили с голяма победа на цар Калоян, който успял да възстанови властта си над Белградската и Браничевската област.

В края на 1199 г. цар Калоян получил писмо от римския папа Инокентий III – римският първосвещсник изразявал на­деждата, че българският владетел ще се присъедини към апостолическия престол. Доколко Инокентий III бил сигурен в ус­пеха на своето предложение, личи от факта, че според очак­ванията му цар Калоян (папата го нарича „благородния мъж Йоаница“) в скоро време трябвало да стане предан син на Римската църква.

Много били съображенията, които накарали българския владетел да не се отзове на папското предложение. Най-важното било, че той се надявал да получи „корона и достойнс­тво“ (т.е. международно признание) от Константинопол. След като се убедил, че византийският император никога няма да се съгласи на подобна концесия, цар Калоян си спомнил за папското предложение.

Първото писмо на цар Калоян до папа Инокентий III е написано цели три години след получаването на папското послание – защото „мнозина идвали в земята му да го излъжат, по ние умеем добре да се пазим“. В тези думи на българския владетел се крие едно предупреждение, което е характерно за политиката на цар Калоян спрямо Римската курия – българският владетел давал да се разбере, че в никакъв случай няма да жертвува интересите си в името на една само празна бла­гословия. Впрочем тази политическа линия не представлява някакво откритие – в преговорите с Инокентий III цар Калоян поел по утъпкания вече път на българската дипломация, тра­сиран навремето от княз Борис. Накратко, целите на тази политика се свеждат до следното: да се плаши Изтокът с по­мощта на Запада и в настъпилите политически усложнения да се извоюва международно признание на българската държава.

В този дух е и категоричното желание на цар Калоян, формулирано в първото му писмо до папата: „Първо молим от Римската църква корона и достойнство, според както имаха нашите стари царе. Един бе Петър, друг бе Самуил и дру­гите, които ги предшествуваха на царството, както намерихме записано в нашите стари книги.“ Впечатлява фактът, че цар Калоян отстоява правата си върху царския престол с доводи от чисто историческо естество, в смисъл че нему по право принадлежала короната на старите български царе, на които той се явявал законен наследник.

България при управлението на цар Калоян

България при управлението на цар Калоян

Зад посланията, разменени между Търново и Рим, не е трудно да прозрем намеренията на папата и българския владетел. В случая Инокентий III едва ли се е вдъхновявал само от християнския си дълг – не по-малко важни ще са били политическите мотиви с оглед амбициите му да наложи влиянието си в православния Изток. А за цар Калоян връзките с Рим представлявали само средство за реализирането на амбициозната му политическа програма. През 1203 г. преговорите с папата навлезли в решителната си фаза. Сега цар Калоян настоявал не само за „корона и достойнство“, но и за патри­аршеска титла на българския първосвещсник, защото „царство без патриарх не бива“. Българският владетел не пропуснал възможността да окаже натиск върху Инокентий III, като му подхвърлил (не без умисъл, разбира се), че получил следното предложение от византийския император: „Ела при нас и ние ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх.“ Калоян уверява папата, че отхвърлил това съблазнително предложение, тъй като желаел „да бъде роб на св. Петър и на твое светейшество“. Но зад тази нелишена от реторика декларация прозира намерението му да застави Инокентий III да определи окончателно намеренията си спрямо българите – внушението е, че времето изисква незабавни действия, които са в интерес както на едната, така и на другата страна.

През есента на 1204 г. папският пратеник кардинал Лъв се отправил за България, където трябвало да извърши формалния обред около коронясването на българския владетел и да връчи на търновския архиепископ Василий палиум, т.е. знак за пълнота на пастирските му пълномощия. Когато римските пратеници стигнали до българската граница (на южния бряг на Дунав ги очаквали българите), маджарекият крал Емерих наредил делегацията да бъде задържана. Той извес­тил българския владетел, че ще пусне кардинал Лъв само ако Белград и Браничево бъдат върнати на маджарската корона. Цар Калоян не се поддал на провокацията и отнесъл спора пред арбитража на Инокентий III. Папата осъдил су­рово самоволните действия на крал Емерих – той го запла­шил с отлъчване от църквата в случай, че пратениците му не получат свободен достъп до България. По-важна за нас е онази част от папското писмо, в което се разглежда терито­риалният спор между България с Маджарско. Инокентий III отхвърлил обвиненията на крал Емерих, че Калоян бил неза­конен владетел в собствената си земя, т.е. обвинението, че е узурпатор без права върху царския престол. След като при­помня съдбата на българската държава и как впоследствие тя паднала под властта на византийските императори, папата продължава: „…напоследък двама братя, сиреч Петър и Йоаница, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат, колкото да възвръщат земята на сво­ите бащи… и ние положително твърдим, че те са възвърнали по-голямата част от страната по бащино право“. Затова, за­явява Инокентий III, „ние възнамеряваме, по подобие на на­шите предшественици, да го коронясаме за цар не върху чуж­да, а върху собствена земя“.

В тази папска декларация се съдържа най-бляскавата апо­логия на българската народностна кауза и на политическите амбиции на търновските царе – и то произнесена от най-висо­кия авторитет през средновековието. Няма съмнение, че тази дипломатическа победа се дължала най-вече на цар Калоян, който успял да извлече от преговорите с Рим онзи политичес­ки актив, до който българите се домогвали вече от десетиле­тия.

На 15 октомври 1204 г. кардинал Лъв пристигнал в Тър­ново. На 7 ноември той миропомазал архиепископ Василий за иримас на българската църква. На следващия ден (8 ноември 1204 г.) била извършена тържествената церемония около ко­ронясването на българския владетел – от името на папата кар­динал Лъв провъзгласил Калоян за крал (гех), поставил на главата му корона и му връчил скиптър и знаме.

Формално погледнато, изглеждало, че въпреки настоява­нията си Калоян не се сдобил с онези правомощия, за които се застъпвал пред римския престол: да припомним, че той настоявал да получи титлата imperator (тя е равностойна на титлата цар) и патриаршеско достойнство за своя първосвещеник. В отговор Калоян получил кралска титла, а архиепископ Василий бил миропомазан за примас. Несъответствията във външната, чисто представителна страна на титлата, дадена на българския владетел, могат да бъдат разбрани, ако се съобра­зят с теократичната доктрина на Римската църква, съгласно която папата (живият наместник на Христос на Земята) раз­полагал с духовната власт в християнския свят. Принципът на единоначалието предвиждал същото положение и по отноше­ние на светската власт – титлата imperator се полагала един­ствено на императора на Свещената Римска империя. Остана­лите светски владетели имали право на кралска титла, която по своята представителност отстъпвала значително на импера­торската. Но тези тънкости нямали за българите никакво зна­чение – на церемонията на 8 ноември 1204 г. Калоян се сдобил с царска титла – същата, с която се величаели „първоп- рестолниците“ от Преслав и която била отказана на Петър и Асен. А папската благословия придала на акта на коронясва­нето достатъчно авторитет, щото правомощията на Калоян да са вън от всякакво съмнение. Това личи от последвалото писмо на Калоян, в което той известява папа Инокентий III, че кардинал Лъв го коронясал за „император“, т.е. за цар. В слу­чая Калоян благодари за нещо, което никога не е получавал, а Инокентий III, макар и да не удовлетворил изцяло желани­ето на българския владетел, предпочел дипломатично да не разисква тази тема и се успокоявал с утешението, че незави­симо от високата цена Римската църква успяла да постави под своята юрисдикция обширното и могъщо царство на българите. Унията, сключена между България и Рим, имала йерархичен характер: българите признали върховенството на папата, но не променили с нищо православните си обреди. Цар Калоян се подписал под един златопечатник, в който тържествено се заклевал във вярност пред Римския престол, но задълженията му имали чисто декларативен характер и не го обвързвали с нищо нито пред Рим, нито пък към рицарите от IV кръстоносен поход, които не без съдействието на папа Инокентий III се установили в Константинопол.

Факсимиле от преписка с папа Инокентий ІІІ, съдържаща формулата: "Калоян, цар на българи и власи"

Факсимиле от преписка с папа Инокентий ІІІ, съдържаща формулата: „Калоян, цар на българи и власи“

Историята на този кръстоносен поход е добре известна, а още по-ясни са истинските цели на предводителите му, които с помощта на Венеция успели да превърнат „кръстоносната глупост в търговско предприятие“. На 13 април 1204 г. отрядите на западните рицари нахлули в Константинопол и го под­ложили на грабеж, който няма равен в историята на средните векове.

Още преди падането на византийската столица цар Калоян влязъл във връзка с водачите на похода – Съветът на бароните изслушал предложението на българския владетел, който им обещавал помощ от 100 000 бойци, ако му признаят царската титла – февруари 1204 г. Предложението било отхвърлено, което до голяма степен предопределило отношението на цар Калоян спрямо западните пришълци.

Скоро след падането на Константинопол Калоян отправил до кръстоносците предложение за мир. Отговорът бил надменен и пълен с предизвикателство: кръстоносците му напомни­ли, че се разполага в земя, която доскоро принадлежала на византийския император, следователно Калоян трябвало да се откаже от престола. Отправена му била заплахата, че скоро войските на кръстоносците щели да подложат на опустошение цяла Мизия.

Към това време се отнася срещата на цар Калоян с рица­ря Пиер дьо Брашьо, който бил прочут със своята храброст и исполинския си ръст. Роберт дьо Клари (един от летописците на похода) разказва следната любопитна история: цар Калоян запитал рицаря нямат ли достатъчно земя там, откъдето са дошли, че са тръгнали да търсят нова родина. Латинците попитали българите дали са чували за Троянската война. Отговорът бил, че българите знаели добре тази история – през XIII век в България била много популярна т.нар. Троянска притча, в която се описвали събитията около превземането на | Троя. Кръстоносците заявили, че са потомци на същите онези троянци, които някога били изгонени от отечеството си и сега се върнали да дирят бащините си права. Обяснението прозву­чало толкова наивно, че дълго след това българите с учудване клатели глави.

Приведеният по-горе епизод свидетелствува добре за наме­ренията на западните рицари, които след завладяването на Ви­зантия не скривали плановете си, че същата съдба очаква и българската държава. Цар Калоян, който не си правел илю­зии относно целите на новите си съседи, взел своевременно мерки за защита. Скоро получил и помощ – и то оттам, от­където най-малко я очаквал. Гръцката аристокрация от Тра­кия, недоволна от властта на кръстоносците, се обърнала за помощ към българския владетел – ромеите се заклели да по­читат Калоян за свой император и господар, ако им помогне да се освободят от угнетителите си. Споразумението било скре­пено с договор – цар Калоян обещал помощ и се заклел тър­жествено, че иде се грижи за ромеите като за собствени пода­ници – началото на 1205 г. Калоян побързал да изпрати ромейските пратеници по родните им места със заръката час по-скоро да се подготвят за въстание.

В началото на 1205 г. кръстоносците прехвърлили по-голя­мата част от войските си през Проливите и започнали завла­дяването на малоазийските владения на Византия. От това се възползувало гръцкото население в Тракия – първи се вдигна­ли на бунт жителите на Димотика, впоследствие гражданите на Одрин и в кратко време цяла Тракия била очистена от кръстоносците. Изненадан от събитията, император Балдуин побързал да събере разпръснатите си сили и без да чака прис­тигането на малоазийските си отряди, потеглил да усмирява непокорните градове – под знамената си той имал 140 рицари. От тази цифра най-малко можем да съдим за броя на импе­раторската армия, тъй като всеки рицар имал около себе си десетина оръженосци и пажове, а освен това армията включ­вала и много помощни войски – следователно посочената по- горе цифра трябва да се умножи многократно.

Когато кръстоносната армия наближила Одрин (29 март 1205 г.), над кулите на града се развявали знамената на бъл­гарския цар Калоян, на които личали кръстът и ключовете на св. Петър. Скоро след това цар Калоян пристигнал в околнос­тите на Одрин с многобройна войска, в която имало 14 000 кумани. В началото на април той се установил на 5 левги (около 30 км) от града, а съгледвачите му водели усилено разузнаване на неприятелския лагер. Одрин продължавал да се държи, въпреки усилията на обсаждащите го рицари, които безуспешно се опитвали да подкопаят крепостните му стени.

На 13 април приготовленията за решителното сражение привършили и цар Калоян заповядал на куманската конница да проведе демонстративна атака срещу лагера на латинците. Рицарите се увлекли в преследване на куманите, разтеглили редиците си, което едва не довело до поражение. Вечерта бил свикан съвет на бароните, на който се чули гласове, че е самоубийство да се преследват леко въоръжените кумани, ко­ито лесно биха отвели рицарската конница до опасни места. Решено било, ако куманите атакуват втори път, рицарите да се построят в боен ред пред лагера, но без да преследват неп­риятеля.

На следващия ден (14 април) по обед куманите отново нападнали – част от тях даже влетяла в неприятелския лагер. Рицарите набързо се въоръжили и се построили в боен ред, съгласно с дадените разпоредби. Но граф Луи дьо Блуа започ­нал преследване на противника, като известил императора да го последва. Примерът на граф Луи дьо Блуа бил последван и от останалите рицари, към които се присъединил и импера­тор Балдуин. Увлечени в преследването (то продължило 2 левги, т.е. повече от 10 км), рицарите разстроили редиците си, а връзката между отделните части се прекъснала. Куманите спо­лучили да увлекат челния отряд до мястото, където цар Кало­ян бил съсредоточил основните си сили. Мястото на засадата било избрано сполучливо – то било сравнително тясно и не позволявало на рицарската конница да се разгърне. Същевре­менно местността изобилствувала с води и мочурища, които силно ограничавали подвижността на тежковъоръжените ри­цари – българските войски били „скрити в долове, в потулени и гористи места“, където отрано „приготвили примките, заса­дите и клопките“.

Още по-сполучлив, трябва да признаем, бил маньовърът на цар Калоян, който довел до обкръжаване на императорска­та армия. Няма съмнение, че рицарската конница представля­вала страшна сила, която била в състояние да преодолее все­ки противник. Преди да влезе в сражение, тя се построявала в четири отряда, които се движели един след друг – импера­торът стоял винаги начело на третия. Обикновено челният отряд имал задача да пробие фронта на неприятелските реди­ци, а останалите довършвали сражението.

От описанията на битката при Одрин става ясно, че скри­тите в засада български войски ударили неприятеля в гръб – следователно бил обкръжен не само първият, но и вторият и Гретият отряд, начело на който яздел сам император Балдуин. Трябва да оценим по достойнство вярното тактическо реше­ние на Калоян, което довело до обкръжаването на почти ця­лата рицарска армия – само четвъртият отряд под командуването на Енрико Дандоло (дожът на Венеция) останал извън смъртоносния обръч.

В началото рицарите оказали упорита съпротива, но скоро оръженосците им, заедно с помощните войски, ударили на бяг. Рицарите разстроили редиците си и се загубили сред множес­твото – всеки кръстоносец бил заобиколен („като гъст черен облак“) от рояк български воини. Българите сваляли рицари­те от конете, „прерязвали вратовете им с коси, удушавали ги с примки, а конете им посичали“. Към три часа след пладне сражението приключило с пълна победа на българите – спо­ред тъжното признание на един от западните летописци на 14 април 1205 г. „загинал цветът на западното рицарство“. Тър­жествуващ, цар Калоян оглеждал полесражението, осеяно с тру­повете на „непобедимите“ рицари, а малко след това пред не­го бил доведен като пленник и самият император. Гордият Балдуин украсил триумфа на цар Калоян (По-нататъшната съдба на император Балдуин не е изяснена. Знае се със сигурност, че бил отведен в Търново, където престоял в тъм­ница повече от година „с верига на врата и железа на краката“. При все това известно време цар Калоян се отнасял към пленения импе­ратор с „подобаваща почтителност“. За смъртта на Балдуин разпола­гаме с многобройни, но противоречиви свидетелства. Хронистите на [1] кръстоносен поход предпочитат да не коментират събитието, а раз­казите им са лишени от всякакви подробности. Така например според Жофроа дьо Вилардуен „император Балдуин умрял в затвора“. Още по-неясен е разказът на Роберт дьо Клари, според който Балдуин из­чезнал по време на Одринския бой и оттогава никой не чул нищо за неговата съдба! Този разказ е подхранил до голяма степен появилите се по-късно легенди, според които Балдуин бил жив – впоследствие в родната му Фландрия се появил даже един Лъже-Балдуин, който се представял за изчезналия император. Далеч повече са свидетелствата, които говорят за насилствената смърт на латинския император. Спо­ред френския монах Алберик (той предава разказа на един фландърски свещеник, който на път за Ерусалим минал през Търново) смъртта на Балдуин последвала след едно романтично увлечение на българската царица, която използувала отсъствието на Калоян и изпратила писмо на пленения император, като му предлагала сърцето си. Балдуин на­мерил сили да отхвърли съблазнителното предложение – тогава цари­цата се оплакала на Калоян, като заявила, че високопоставеният плен­ник се опитал да я прелъсти. След един пир (късно през нощта) цар Калоян наредил да доведат Балдуин и заповядал да го посекат със секира. Тялото на убития император било хвърлено на псетата и с царски едикт било разпоредено да не се коментира събитието! Пак за насилствена смърт, но в различен вариант пишат византийските исто­рици. Според Никита Хониат веднъж цар Калоян изпаднал в оби­чайния си пристъп на лудост и заповядал да доведат Балдуин от зат­вора – по негово разпореждане палачът отсякъл с „тенедоска (двойна) брадва“ нозете на Балдуин до коленете и ръцете му от китките до раменете. След това го захвърлили с главата надолу в една яма за смет, за храна на птиците небесни – нещастният Балдуин преживял така още три дни и починал в страшни мъки. Още по-преднамерен е разказът на Георги Акрополит, който твърди, че след като отсякъл главата на Балдуин, цар Калоян направил от нея чаша, с която праз­нувал победите си. Няма съмнение, че пристрастното перо на Акрополит съзнателно е преиначило събитията, като смесва смъртта на Балдуин със съдбата на византийския император Никифор Геник, убит от хан Крум през 811 г. За насилствената смърт на Балдуин съдим и от едно писмо на брат му Анри, който твърди, че в Търново били изп­ратени специални съгледвачи, които да узнаят истината за съдбата на пленения император: те донесли страшната вест, че той „бил безбож­но и непристойно убит, заедно с другите пленници“. Това се потвър­ждава от думите на търновския патриарх Евтимий, който не без гор­дост заявява, че плененият Балдуин бил отведен в Търново, където „бил предаден на смърт“. Според самия Калоян Балдуин „изплатил дължимото на природата, когато бил в затвора“ – писмо до папа Инокентий III. Внимателно подбраните думи на Калоян дават да се раз­бере, че смъртта на Балдуин е била насилствена. Друг е въпросът, че една голяма част от обстоятелствата около нея са без съмнение плод на въображението и измислицата. ) .

На следващия ден цар Калоян започнал преследване на отстъпващите латински войски, но дори бързата му конница не могла да догони бегълците, които изминали разстоянието от Одрин до Константинопол само за два дни – обикновено този маршрут се преодолявал за пет дни. Жителите на Одрин, макар на думи да признали властта на цар Калоян, отказали да го пуснат в крепостта. Оттогава се появили първите пукна­тини в българо-гръцкия съюз, който се разпаднал окончател­но през следващата година.

Храм-паметник „Свети Четиридесет мъченици“, където е открит гробът на цар Калоян, препогребан с държавни почести на 19 април 2007 г.

Храм-паметник „Свети Четиридесет мъченици“, където е открит гробът на цар Калоян, препогребан с държавни почести на 19 април 2007 г.

Междувременно цар Калоян станал пълен господар на по­ложението в Югоизточна Тракия – през април-май 1205 г. той завладял „цялата земя“, а куманските му съюзници стигнали до стените на Константинопол. До края на май положението оставало същото – Калоян сторил в латинските земи „всичко, което желаеше“. В началото на месец юни куманите се оттег­лили на север – българският владетел трябвало постоянно да се съобразява със „сезонния“ начин на воюване на този народ – когато настъпвали горещините, куманите се оттегляли на север, където имало достатъчно паша за конете.

При все това през юни 1205 г. цар Калоян пренесъл те­атъра на военните действия в югозападна посока – под прицел били взети владенията на солунския крал Бонифаций Монфератски, един от водачите на похода. Пръв изпитал силите на българите градът Сяр. Рицарите водили бой в околностите на града, но при отстъплението заедно с тях в Сяр влезли и бъл­гарските войски. Само цитаделата на крепостта останала в ръцете на латинците – започнали преговори, които завършили с клетвено обещание на Калоян да осигури на рицарите свободно да се оттеглят до българо-маджарската граница. Но ко­гато гарнизонът сложил оръжие, българският владетел се съг­ласил да пощади живота само на „бедните и незначителните“, а всички знатни рицари били предадени на смърт.

Кампанията през 1205 г. приключила със завладяването на Пловдив – бедните жители на града и богомилите отдавна изявявали желанието да минат под властта на българския цар. Възпротивила се гръцката аристокрация начело с Алексий Аспиет. Калоян превзел Пловдив, като го предал на „плячкосване и на острието на меча“. Укрепленията му били сринати и „единствената гледка, която развеселявала погледа на минава­щите, бил Алексий Аспиет, който висеше обесен за краката“, коментира събитието Никита Хониат.

След тези събития цар Калоян побързал да се завърне в Търново, където гръцките интриги сеели своята отрова – в столицата назрявал бунт срещу царя. фактът, че византийски­те историци са премълчали подробностите около заговора, под­силва съмнението, че в него главни действуващи лица били гръцките емигранти и военнопленници – между тях на първо място е стоял безсъмнено Константин Торник, който намерил убежище в България и дълго време бил считан за доверено лице на Калоян. Заговорът бил потушен с бързи и решителни мерки. Прозрял най-после истината за мнимите си гръцки съ­юзници, Калоян се провъзгласил за техен непримирим враг: „решил да води безпощадна, непримирима и убийствена войни срещу ромеите, казвайки, че не може да търпи повече ковар­ството им, неверния им нрав и променящото се често, ежечасно тяхно поведение“.

В началото на 1206 г. (три седмици след Коледа) цар Калоян изпратил силна войска на юг, която при Русион сполучила да разбие армията на Тиери дьо Термонд. Това предвещавало ново напрежение в българо-латинските отношения. През февруари цар Калоян се появил с куманите в Тракия и прев­зел Неапол, Апрос, Редесто, Пандор, Хераклея, Чорлу и Антира. Регентът на империята Анри бил „твърде опечален и разтревожен, понеже не разполагаше с достатъчно хора, за да защищава земята си“ – съобщава Жофроа дьо Вилардуен, като допълва, че освен Константинопол латинците държали са­мо градовете Виза и Селимврия.

През кампанията си от 1206 г. цар Калоян започнал да преселва жителите на завладените гръцки градове в България – действията му представлявали отговор на гръцката измяна. Ромеите пък побързали да се обединят около видния визан­тийски аристократ Теодор Врана, който бил назначен от латинците за управител на Одрин. През лятото на 1206 г. Калоян обсадил последователно Одрин и Димотика. От този кон­фликт се възползувал Анри, регентът на империята – с малко сили той се осмелил да излезе от Константинопол и да се притече на помощ на същите онези ромеи, които дотогава латинците безпощадно изтребвали. Раздвижването на врагове­те му принудило Калоян да дигне обсадата на Димотика и да изгори многобройните си обсадни машини.

Военните действия през 1206 г. приключили с ново нахлуване на Калоян в Тракия – през септември. Този път укрепленията на Димотика не издържали и жителите му били пре­селени в България.

В началото на 1207 г. Калоян привлякъл за свой съюзник Теодор Ласкарис, който междувременно се обявил за импера­тор в Никея – Мала Азия. След като координирали предвари­телно условията си, съюзниците започнали едновременно нас­тъпление в Тракия и Мала Азия. Калоян се появил с войските си пред Одрин, решен да превземе на всяка цена непокорната крепост – обсадният му парк наброявал 33 каменометни ма­шини, а специално подготвени хора трябвало да разрушат кре­постните стени. И този път цар Калоян бил подведен от куманските си съюзници – след като разграбили околността, те се оттеглили на север, тъй като наближавали летните горещи­ни. Това нарушило плановете на българския владетел и той вдигнал обсадата.

До началото на септември не разполагаме със сведения за действията на цар Калоян, но няма съмнение, че той следял внимателно противниците си и предприемал съответните мер­ки – сигурно е узнал навреме за срещата между новия импе­ратор на Латинската империя Анри и солунския крал Бонифаций Монфератски. Тя станала в началото на август, а решението било да започнат съвмсстна война срещу българите.

Последвали събития, които внесли съществена промяна в начертаните планове – на 4 септември 1207 г. Бонифаций Монфератски загинал, пронизан от българска стрела, и главата му била изпратена на Калоян. Българският владетел се възползу­вал от новосъздаденото положение и в края на месец септември обсадил Солун. Войската му била „повече от пясъка в морето“. Под знамената му се стекли българи, кумани, хазари, алани и руси; както отбелязва един съвременник, „потомци на всички родове, които е откърмила северната страна“.

Пред Солун се състоял голям военен съвет, на който били уточнени подробностите около предстоящия щурм – октомври 1207 г. Планът на цар Калоян предвиждал всяка кула да се атакува от отделен полк, който с помощта на две стълби тряб­вало да овладее част от крепостните стени.

След това цар Калоян се оттеглил в шатъра си – по оби­чая на българите млади юноши стояли на стража около царската палатка, където свещите не угасвали през цялата нощ. (лед полунощ в българския лагер настъпила суматоха – степанията на ранения цар Калоян били примесени с обвинения срещу куманина Манастър. Калоян го обвинявал в предателс­тво и повторил няколко пъти, че копието на Манастър му нанесло смъртоносна рана. На другия ден (преди свечеряване) цар Калоян починал в големи мъки. Военачалниците му, които „много го обичали и не пожелали да оставят тялото му на поругание“, отнесли със себе си мъртвия цар, като изкор­мили трупа и го осолили, за да не се разложи по време на дългия път.

Няма съмнение, че цар Калоян станал жертва на заговор, в който главно действуващо лице бил куманинът Манастър. фактът, че още призори той побягнал от българския лагер, подсилва подозренията, че в комплота срещу царя взела дейно участие куманската аристокрация. Но нишките на заговора водят и до търновския дворец и царевите сродници, включително и до съпругата на Калоян, която била „скитка“, т.е. куманка.

От трагичния край на българския владетел се възползували жителите на Солун, които приписали чудодейното си избавление на св. Димитър Солунски, който на бял кон влетял в шатъра на цар Калоян и го пробол с убийственото си копие! Подобни наивни обяснения са нещо обичайно за средните векове, но те не са в състояние да прикрият истината. Поредният преврат пред стените на Солун сложил край на едно великолепно царуване; „юначният“ Калоян загинал в разцвета на силите си, на път да осъществи една от вечните мечти на българското оръжие.

8-метровият паметник във Варна, издигнат по повод 800-те години от гибелта на владетеля и за приноса му за връщането на Варна към българската държава

8-метровият паметник във Варна, издигнат по повод 800-те години от гибелта на владетеля и за приноса му за връщането на Варна към българската държава

Когато през 1972 г. археолозите попаднаха на гроба на цар Калоян (в търновската църква „Св. 40 мъченици“), останките от погребението впечатляваха. Това на първо място се отнася­ше до ръста на цар Калоян – той бил висок около два метра, следователно фигурата му се откроявали значително сред не­говите съвременници. Впрочем по всичко личи, че необикно­веното телосложение било характерна черта за първите Асеневци. При археологическите разкопки в търновската църква „Св. Димитър Солунски“ (през 1906 г.) археологът М. Москов разкрил две много интересни мъжки погребения – покойници­те имали близо двуметров ръст. Според него ставало дума за Петър и Асен – те били ктитори на храма и затова погребе­нията им са в най-представителните места на църквата. От друга страна, пък знаем (това дължим на сведенията от ви­зантийски източници), че братовчед им Иванко бил висок на ръст. Както личи от погребението в църквата „Св. 40 мъчени­ци“, Калоян не правел изключение сред сродниците си. Внушителният му ръст бил съчетан с една необикновена физичес­ка красота (за това настояват антрополозите) и не случайно съвременниците му го наричали Калоян, т.е. хубавия Иван.

Византийските хронисти се надпреварват да изтъкват жестоката природа на българския владетел, който „разрушил всич­ки ромейски владения със страшни войни и ги направил пус­тини, като ги измъчил с всякакъв вид злини“. Те провъзгла­сяват цар Калоян за „най-злия враг на ромеите“ и „мъж на кръвта“, който „непрекъснато измислял все нови и нови начи­ни за умъртвяване“. Упрекват го в излишна жестокост, защо­то си „въобразявал, че унищожаването на ромеите щяло да му донесе сигурност, като смятал, че ог това ще стане страшен и ще спечели по-скоро приятелство, отколкото омраза“. Обвиняват го също, че „се сближил със скитското племе (т.е. куманите) и свързал с тях роднинство, като възприел и характери на зверската им природа и се наслаждавал на убийствата на ромеите“.

На човек му настръхва косата, когато чете ужасите, ни които цар Калоян подложил тракийските градове: „българите в съюз с куманите извършиха такива работи, които нито ухото е чувало, нито окото е видяло, нито нечие сърце почувствувало. Много големи, прочути преди това многолюдни сели ща, угледни ниви и цветущи ливади, високи дворци и красиви къщи – всичко това беше станало убежище само на дивите животни. А кой човек ще оплаче със сълзи отвличанията, набезите, изхвърлянето на улицата на малки деца и избиването на възрастни хора“, възкликва византийският историк Никити Хониат. Имаме всички основания да не вярваме на по-голям; та част от записаните по-горе обвинения. Защото „жестокост та“ на цар Калоян е в повечето случаи предизвикана, пък и направо бледнеела в сравнение с погромите, които кръстоносците устроили над жителите на Константинопол, а след това и над тракийското население. Същият Никита Хониат признава, че когато латинската армия напуснала Аркадиопол, „в не го останал да вилнее само вятърът“, а жителите на града и околните селища „били предадени на заколение по-скоро като стадо овце или волове, отколкото като християни“.

Няма съмнение, че част от разрушенията трябва да припишем на куманските съюзници на Калоян, които били прочути със своята свирепост: те опустошавали всичко по своя път, „а понякога принасяха в жертва на своите божества някои плен­ници, отличаващи се по хубост, като ги обесваха или бичуваха… и не остана място, незасегнато и пощадено, понеже земята беше изпълнена с безброй злини и беше изпълнена от са­мата гибел“.

От някои признания на същите тези византийски историци става ясно, че цар Калоян действувал решително и сурово са­мо по отношение на ромейската аристокрация, а в отношени­ето си спрямо обикновения народ се отличавал с необикнове­на справедливост. Не случайно бедните жители на Тракия пър­ви му изразявали покорност и бързали да го признаят за свой господар. Да припомним също, че след обсадата на Сяр Кало­ян заповядал да избият пленените рицари, но опростил бедни­те и незначителни хорица, на които осигурил свободен път до Маджарско.

Еретиците (богомили и павликяни) също се радвали на уважението на цар Калоян, който ги имал за съюзници и нито веднъж не ги подложил на гонение.

Истина е, че понякога Калоян действувал сурово, но дейсвията му са оправдани предвид духа на епохата, която диктувала поведение, различно от съществуващите днес морални нор­ми. А изблиците му на жестокост можем да отдадем на чисто физиологически причини – при огледа на черепа на цар Калоян личеше една жестока рана на тилната част, получена от бойна брадва в младежките му години. Ударът е бил много силен и е нанесъл трайни увреждания. При опипването на вът­решната част на черепа се докосваше един ръб, който е при­тискал силно мозъка на цар Калоян – антрополозите бяха еди­нодушни, че понякога този натиск е предизвиквал жестоки болки, които са могли да доведат и до умопомрачение. Вероятно по време на тези пристъпи цар Калоян е изпадал в онези състояния, за които говорят византийските историци. Но това били моментни припадъци, които не могат да повлияят върху цялостната преценка за неговата природа – тя се отличавала с необикновена справедливост, особено по отношение на народа.

Малкото, което знаем за вътрешната политика на цар Ка­лоян, го представя като мъдър и далновиден управник. Той залягал много за „натрупването на благодат“ в Търново – на езика на средновековните хора това означавало събиране на мощи на светци, които дарявали града с „чудна и несъкрушима сила“ и го правели неуязвим от вражи нападения. През средновековието славата на един град се оценявала (не на пос­ледно място) по християнските реликви, които съхранявал в своите църкви. Ръководен от тези съображения, цар Калоян пренесъл в Търново мощите на Иларион Мъгленски, на Ми­хаил Воин и на света Филотея – все български светци. Пак при управлението му била построена и патриаршеската църк­ва „Възнесение Господне“ (на Царевец) – „майката на всички църкви в българското царство“. Към управлението на цар Ка­лоян трябва да отнесем и един от строителните периоди на църквата „Св. 40 мъченици“, която е приютила и неговия гроб.

Няма съмнение, че цар Калоян заслужава да се брои сред първите пълководци в средновековната история. Годините на управлението му са запълнени с победни и паметни сражения. Най-забележителна е победата му при Одрин на 14 април 1205 г., спечелена срещу елитните войски на западните рица­ри. С победата на българите при Одрин бил завинаги погребан митът за непобедимостта на рицарската армия, а цар Калоян се покрил със заслужена военна слава. Пак на цар Калоян трябва да отдадем заслугата, че съкрушил завинаги мощ та на Латинската империя и тя престанала да се брои за първа сила в Европейския югоизток.

Най-големи са постиженията на цар Калоян в дипломатическото поприще. На него принадлежи заслугата за извежда нето на възстановената българска държава от политическата изолация и утвърждаването на международния й авторитет – и то по време, когато двете части на европейския континент се бяха вплели в смъртоносен двубой. Големите дипломатически способности на цар Калоян спечелиха на България онзи политически престиж, който се оказа напълно достатъчен, за да се превърне държавата на българите в решаващ фактор за съдбините на Европейския югоизток.

 

 

Гробът на Цар Калоян във Велико Търново

Гробът на Цар Калоян във Велико Търново

ЛИТЕРАТУРА:

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. T. 3, С., 1972, 108-269; Дуйчев, И. Преписката на папа Инокентий III с българите. – Годишник на Софийския университет, ифф, 37, 1942, 1-116; Петров, П. Унията между България и Римската църква през 1204 г. и Четвъртият кръстоносен поход. – Исторически преглед, 1955, № 2; Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневци, С., 1978, 51-86; Инкова, В. Калояновото погребение. Технико-лабораторни изследвания. С., 1979; История на България. Т. 3, С., 1982, 131-148; Божилов, И. фамилията на Асеневци. С., 1985, 43-68; Ан­дреев, Й. Курс лекции по история на Второто българско царство.

Web developer и автор на статии. Хобито ми е Българска история и фотография.

Подобни публикации

*

*

Top